Земетресения със сила над 4 по Рихтер край гръцките острови Закинтос и Крит

Кметът на старата столица и посланикът на Англия обсъдиха АМ Велко Търново-Русе

Дуа Липа и Стормзи взеха по два приза БРИТ

Възрастен мъж е намерен убит в столичния квартал “Люлин” Задържани са дъщеря му и съпругът й

Цвета Караянчева: Дали БСП няма да поискат и диктатура на пролетариата

Днес времето ще бъде облачно, ще има превалявания от дъжд

Депутати пред “Труд”: Конфликт на интереси прозира в скандала с НЗОК

Българин спечелил милиони от Spotify – чрез законна измама

Александър Вучич: Сърбия върви по европейския път, но ще продължи да изгражда добри отношения с Русия

Жители на Брегово протестират срещу преминаването на камиони с опасен товар

Стачка в “Ер Франс”, отменени са половината полети на далечни разстояния

44 души загинаха, след като автобус падна в 200-метрова пропаст в Перу

Над 20 са последващите трусове след земетресението в Пловдивско Усетено е най-много в Пловдив, Първомай и Пазарджик, но също в София и Благоевград

Взривно устройство е хрърлено пред американското посолство в Черна гора, извършителят се е самоубил

Протести на ученици в САЩ за повече контрол над продажбата на оръжия

Кабинетът Тръмп: Няколко крачки назад, една напред

След победата на изборите демагогията бързо отстъпва място на консервативен прагматизъм

Победата на Тръмп, която уверено прогнозирах на 5 октомври, два дни преди избухването на последния медиен секс скандал, който според щаба на Хилари трябваше да свали от дневен ред кандидатурата му, бе предопределена от популисткия му ореол. Популистът, „човекът от народа“, сломи кандидата на елита в трийсет от петдесетте щата. Ерата на популизма победи.

Демократите щяха да надвият десния популист, но само начело с левия популист Сандърс. Вместо това те паднаха в плен на личните амбиции на една династия, заложиха на предизвестено бита карта и може би проиграха шанса на цяло поколение за прогресивни „социалистически“ промени.

Краят на Хилари бе не само краят на псевдолибералния империализъм, който сменяше режими и създаваше хаос по света, но най-вече краят на политиката на „идентичността“ – еднозначното свързване на политическия избор с пола, расата и стила на живот.

Твърденията за олевяването на Америка, които и аз споделях и споделям, се опират на две съвсем различни обществени тенденции. Едната е социалната – растящото неравенство, топенето на средната класа, откъсването на горния един процент супербогати от обедняващите маси. И тази реалност никаква демагогия не може да скрие.

Другата тенденция е демографската промяна – нарастването процента и гласовитостта на на малцинствата – расови, етнически, сексуални и т.н. и активизирането на женското движение. Хилари даде христоматиен пример като политиката на „идентичността“ става средство за отвличане на масите от борбата за икономическите им интереси.

Но, напук на Хилари, на президентските избори повечето американци не гласуваха с „идентичността“ си, а с икономическия си интерес – гласуваха като недоволни от корпоративната глобализация. Доналд стана парадоксалният глашатай на американското селско въстание.

Популизмът на Тръмп, за разлика от този на Сандърс, обаче е демагогски и шарлатански. След победата му демагогията бързо отстъпва място на консервативен прагматизъм. Най-екстравагантните му ултралеви икономически идеи, поначало неприложими, са вече забравени. След първоначалното кратко трепване Уолстрийт реагира на победата му с радостно оживление, Дау Джонс надхвърли 19 хиляди за ужас на Пол Кругман и други либерали, вещаещи икономически хаос и разруха след победата на Доналд. Опасенията, че се задава нов Хитлер, се поразсеяха.

Хората, които помагаха на Тръмп в кампанията му и очакваха висши назначения – а това бяха все одиозни фигури като Рудолф Джулиани, Крис Кристи, Нют Гингрич и Сара Пейлин – бяха захвърлени. Макар докрай неприет от републиканската висша номенклатура, повечето от които дезертираха под знамената на Хилари, Доналд сега се държи като правоверен консервативен републиканец, търси хора и идеи от предишните републикански кабинети, показва особено афинитет към колегите си милиардери.

Целта му е да демонтира колкото е възможно повече от прогресивните реформи от последния поне половин век. Сред сигурните назначения е финансовият министър Стивън Мнъчин (според някои източници името се произнася Мъню́чин), бивш банкер в „Голдман Сакс“, автор на проекта на Тръмп за данъчното законодателство за намаляване данъците на богатите и адвокат на дерегулацията на финансовия сектор. Министърът на здравеопазването Том Прайс е яростен критик на Обамакеър и привърженик на частното здравно осигуряване. Той сигурно ще направи нов (неуспешен) опит да приватизира Медикеър – федералната здравноосигурителна система за пенсионерите.

Търговският министър Уилбър Рос, който трябва да осъществи „икономическия национализъм“ на Тръмп за възраждане на американската индустрия за създаване на милиони работни места, е известитор-милиардер, натрупал състоянието си от евтиното изкупуване на фалирали индустриални фирми и препродаването им след „оздравяване“, т.е.съкращаване на работниците и разпродаване на активите. Министърът на труда Андрю Пъздър е върл противник на профсъюзното движение.

Министърът на екологията Скот Пруит отрича глобалното затопляне и е адвокат по дела срещу агенцията, която ще ръководи, в защита интересите на големи индустриални замърсители. Министърът на образованието Бетси ДеВос, милиардерка, проповядва „правото на избор на училище“, срещу което се обявяват прогресистите, защото допуска финансиране на религиозни училища с държавни средства за сметка на държавните училища в района. Министърът на правосъдието и главен прокурор Джеф Сешънс държи твърда позиция спрямо имигрантите.

Целите, които Тръмп прокарва с тези назначения, са диаметрално противоположни на интересите на най-масовите му избиратели – белите мъже работници от вътрешността на страната. Те ще бъдат най-бързо и болезнено засегнати от реформите на Тръмп в трудовото законодателство, здравеопазването, опазването на околната среда и от новата вълна на финансова дерегулация, която ще върне на живот процесите, довели до катастрофата от 2008 г. Разочарованието им ще бъде страшно и ще настъпи много бързо.

Особено силна и масова ще е съпротивата срещу ликвидирането на Обамакеър и приватизацията на Медикеър. Тези начинания със сигурност няма да успеят. Голяма ще е и съпротивата срещу антипрофсъюзните инициативи на министерството на труда. Защитниците на околната среда ще преминат към гражданско неподчинение. Социалният прогрес, обективно необходим и желан от масите, не може да бъде спрян и върнат назад. Политическата борба ще приеме нови форми извън банкрутиралата Демократическа партия.

Но Тръмп е колеблив в кадровите си решения и с някои от тях дава и определена надежда. Като външен човек във Вашингтон той се опитва да сложи на ключови постове свои досегашни противници, като разчита на това, че те като честни хора и също аутсайдери ще му бъдат лоялни.

Разговорите за прогресивната демократка Тълси Габърд като държавен секретар вместо Джон Кери, последвани от номинацията на този най-важен пост на нефтения магнат Рекс Тилърсън, както казват, добър познат на Путин, изборът на умерената републиканка Ники Хейли, етническа индийка, за посланик в ООН на мястото на ястреба Сюзън Райс, на генерал Джон Кели, който иска незабавно за затвори Гуантанамо, за министър на отбраната, пък дори и на бившия съперник на Тръмп на републиканските първични избори, чернокожия Бен Карсън, за министър на жилищното настаняване и градското развитие – това са все интересни сигнали.

Външнополитическият екип на Тръмп обаче има изявена антииранска тенденция. Въпреки гафа на Доналд с Тайван Китай е доволен от готвения нов американски посланик в Пекин. Не бива, разбира се, да имаме прекалени очаквания за външната политика на Тръмп, но все пак ми се струва приемливо следното:

Външната политика на Обама, започнала с такива надежди, завършва с пълна катастрофа и хаос, чийто венец е разгромът в Сирия. Който и да беше новият президент, щеше задължително да почне с коренното й преосмисляне. На дилетанта в политиката Тръмп се падна историческата задача не само да нормализира отношенията с Русия, от което има огромен интерес и в двете страни, и в почти целия свят, но и да изиграе ролята на Чърчил в Англия по време на Втората световна война – ни повече, ни по-малко, да разпусне американската империя. Тя не може да оцелее в досегашния си вид.

Сякаш Америка неволно се жертва за човечеството, избирайки един крайно нелеп и вреден за себе си президент, който иска да върне развитието й с десетилетия, но пък трябва да свърши една полезна за света и извънредно належаща работа.

Непосредствено свързан с това е и въпросът за корпоративните глобални медии, напълно морално банкрутирали през последните години – особено видимо след началото на сирийската криза и украинския преврат. Остро негативното и дълбоко лично отношение на новия президент на САЩ към фалиралия корпоративен медиен елит дава надежда за чувствителни промени, но доколко това ще е възможно в условията на глобална корпоративна хегемония, предстои да видим.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. труд, що не оставите хаджийски да си седи в някое село в америка?! и тука може да се намерят фенове на жоро шпагата да напишат статия колко прав е бил той и колко неминуемо той, в този или в реинкарнация ще стане някога президент на Бьлгария.

  2. Правилно написана статия. Тръмп единственото което ще свърши е да си прокара закони които ще облагодетелстват милионерите. Средната класа ще го “издуха”. Той също ще “издуха” втори мандат но щетите които ще нанесе за 4 години най-вероятно ще бъдат катастрофални.

Отговорете