Какво би било, ако…

В алтернативната история можехме да сме Швейцария или Швеция на Балканите

В края на миналата седмица някак предпазливо минахме покрай 19 май – датата на единия от трите преврата в България, които са завършили успешно за превратаджиите. За съжаление!

Но в началото бе 9 юни 1923…

Общо взето за този преврат се знае какво-що. Военният съюз заедно с няколко партии, обединени в Конституционен блок, при удобното бездействие на компартията се организират добре и в нощта на 8 срещу 9 юни работата е свършена. Посоченият от организаторите за министър-председател Александър Цанков слага в джоба си указа за съставянето (по-точно – за утвърждаването) на правителството и отива с още двама от кабинета във Врана. Борис, (който и без друго е бил запознат с всяка стъпка на превратаджиите) за всеки случай ги пържи няколко часа на бавен огън, а накрая все пак излиза от гората, пие чай с тях (според Димо Казасов), склонява и по обед на 9 юни указът е подписан. Така Борис ІІІ поема на плещите си историческата участ да бъде държавен глава на страна с дърлещи се и мимикриращи политици, алчни държавници и вечно псуващ народ.

Сериозните историци и подчинената на всяка нова власт българска историография кога въодушевено, кога гневно са заковали всичко това като непоклатима истина. Дума да няма – точно така е станало, а то си се потвърждава и от цялата последвала история на българския ХХ век.

Аз обаче като историк наивист съм в правото си да попитам – а какво би било, ако Борис не беше подписал указа? Така и така се е крил маса време в гората, та наистина е можело и да не им уйдиса.

И какво е щяло да последва?

Стамболийски малко преди това (на 22 април) е спечелил изборите и в ХХ обикновено народно събрание е вкарал 212 депутати. Самият той е избран от 14 (четиринадесет) места. Парламентарната му група е била като за световно – повечето от депутатите му са били с начално образование (имало е и неграмотни) и са щели да гласуват каквото им се каже, защото такава е била целта на подборката им. С една дума, бил е популярен независимо от отчетливо фашистките държавнически жестове. (Официално заявява в интервю за „Земледелско знаме“ – той сам ги е пишел тия интервюта – че сериозно мисли да създаде концентрационни лагери за анархистите.)

Военният съюз може и да е главен двигател на преврата, но Военният съюз е едно, а войската – съвсем друго нещо. Войската се е клела пред Цар и Отечество, а според член 11 на конституцията „Царят е върховен началник на всички военни сили, както в мирно, така и във военно време.“ Така че ако „върховният началник“ не беше приел това ново правителство, надали армията щеше да предпочете да се подчинява на Кимон Георгиев вместо на главнокомандващия.

В тъй наречения международен план работата изглежда повече от двусмислена. По време на конференцията в Генуа (1922) същият този Стамболийски – съзнателно или не – се е оказал направо посредник между Русия (която свирепо се нуждае от признаване) и Европа (която няма нищо против да признае Съветите, защото оттам има какво да се пазарува почти за без пари). Тоест снимките, на които Стамболийски си бъбри дружески с Кръстьо Раковски, отдавна вече не са международен скандал, а много важен международен факт. Пък Александър Цанков кой е за Лойд Джордж или за Барту?… Освен това у нас се намира голяма част от армията на Врангел – сериозна заплаха за изтощената Съветска Русия. Стамболийски с финт я разоръжава (на 9 септември 1922 г.) за радост и на двете страни.

И така нататък, и така нататък… все идеални условия Александър Цанков още по обед вместо в Министерския съвет (на „Раковска“ и „Вълкович“) да се озове директно в затвора. Окован едно хубаво с пранги и вериги… За насилствено сваляне на законната власт.

Което за дълго би сплескало всякакви мераци да бъде гътнат Стамболийски.

Оттам – никакво Юнско въстание, Септемврийско също.

Оттам – никакво гърмене по улиците и по кьошетата.

Оттам – никакъв Ванче Михайлов. (Въобще македонстващите щяха да бъдат натикани да си кютат из чукарите, защото и без друго на Европа вече е започнало да им додява от истериите им.)

Оттам – никакъв април 1925 г., никакъв атентат в „Света Неделя“ (най-кървавият в Европа чак до взривяването на самолета на ПанАм над Локърби), никакви неотговорни фактори и може би Гео Милев щеше да доживее до старини.

Оттам – никакъв май 1934 г.! От май 1934 г. просто е нямало да има нужда, защото държавата на Стамболийски е ставала все по-тоталитарна и е било изключено да се стигне дотам, че „…хунщината и непрестанните пристъпи на партиите са превърнали министерствата на феодални владения, в които господстват сдружените за експлоатация на държавата партии и които феодалства са в непрекъсната вражда, и даже война както помежду си…” Това е цитат от реч на Кимон Георгиев, произнесена на 12 юли 1934 г. в театър „Роял“, където обяснява защо е извършил преврата от 19 май… Ако не беше 9 юни 1923 г., България вече щеше да си има „Една партия, една държава, един вожд!“, а и самият Кимон Георгиев я го имаше, я го нямаше в тая намъчена наша история.

И, разбира се, никакъв 9 септември 1944 г.! Не, наистина! При такова движение на историята в България нямаше да има нито Соболева акция, нито 1 март 1941 г., (когато се присъединяваме към Тристранния пакт и когато Германия и СССР още си другаруват), нямаше да има 13 декември същата година (когато с храбростта на идиота обявяваме война на САЩ и Великобритания…). И София нямаше да е изтърбушена. Дори и сградата на Министерския съвет от епохата на Александър Стамболийски щеше да съществува и до ден-днешен (ако не й видеха сметката главните архитекти и инвеститорите, разбира се).

Твърде, твърде вероятно е в една такава алтернативна история България да останеше неутрална държава. Всъщност тя е била нещо като полунеутрална. В смисъл, че чак до септември 1944 г. не скъсва дипломатическите отношения със СССР и дори представлява интересите на Германия в Москва и обратно. Страната ни всъщност и тогава не ги скъсва – скъсва ги СССР, а още по-точно, скъсва ги Червената армия… И тези дипломатически отношения можеше да не са сключени чак през юли 1934, а още през 1922 г. – след разкарването на Врангеловата армия от България…

В алтернативната история България наистина щеше да е една Швейцария на Балканите. Всъщност не – щеше да е Швеция на Балканите, защото нали божем щеше да си е конституционна монархия и нямаше после Симеон Сакскобургготски да се излага да става републикански цар и да се съди с държавата (си) за имоти и гори.

Това е. Както се казва, България сега нямаше да е същата. Дори никак!

Само че превратът е успял.

Поради което са успели и другите преврати през българския ХХ век.