Борисов: В огромната си част работата на българските дипломати е успешна

Първото заседание на ВСС премина без номинации за нов главен прокурор

Премиерът сe срещна с Управляващия и главен административен директор на Групата на Световната банка

Кола блъсна пешеходка при маневра в Горна Оряховица

Затиснатото от гума дете е с разкъсан черен дроб Момчето се възстановява след спешна операция в Реанимацията в Търново

Главният прокурор и министри предлагат по-високи санкции за прояви на фашизъм

Спецпрокуратурата влезе в офиси на дружество, доставяло оборудване на Военновъздушните ни сили

Ема Робъртс обожава понички и чипс

Арестуваха 54-годишен столичанин, запалил кола умишлено

Световни имена обучават млади арт таланти

Две незрящи жени пропаднаха в дупка на тротоар във Варна

Премиерът Борисов: Поклон пред смелостта и героичното дело на Васил Левски!

Ген. Константин Попов: Със закупуването на Ф-16 България ще има най-добрия самолет в региона

Десет тела са намерени в анимационното студио в Япония, където избухна пожар

Оттеглиха обвиненията срещу Кевин Спейси за сексуална агресия

Как закриляме децата си Бездушието на институциите и агресията на родителите

Ефективни ли са законите и механизмите, защитаващи детето, което е обект на домашно насилие? Различните мнения по този въпрос у нас прерастват в остри публични спорове.

Едни дават за пример практиката в много развити страни, където дори дребна проява на немарливост в отглеждането на детето може да доведе до неговото извеждане от семейството. Други твърдят, че правата на родителите над детето несправедливо се ограничават.

Какво казва по въпроса Законът за закрила на детето? Само хубави неща, но нищо, което да гарантира, че те ще се случат.

Позволете ми, като практикуващ учител, да разгледам законовия механизъм, по който би трябвало да се помогне на едно „дете в риск“.

Първо, някой трябва да подаде сигнал до институциите, които законът задължава да поемат случая, а именно – Държавната агенция за закрила на детето с нейните териториални структури и полицията.

Кой е длъжен да подаде такъв сигнал? Всеки, който разбере по някакъв начин за съществуването на проблема с детето. На първо място това би трябвало да е някой от учебното заведение, което детето посещава – училището или детската градина. Но аз през моята 34-годишна практика на учител за такъв случай не съм чувал, въпреки че статистиката сочи огромен процент на малолетни непълнолетни, които търпят насилие под някаква форма – инцидентно или системно.

Защо училището на практика не изпълнява важната функция на сигнализира за насилието над деца, въпреки съдбоносните последици, до които води това? Логичният отговор е, че всеки чиновник гледа да си спести и най-малкото усилие, като учителите и училищните директори, за жалост, не правят изключение. Сигнализирането на агенцията и на полицията е свързано с определени лични и административни ангажименти, които само учител по призвание би поел самоиницитивно и доброволно. За останалите „стимулът“ да проявят загриженост и състрадание може да бъде един – заплахата от голяма глоба. Но на практика такава заплаха не съществува. Защото никой не може да докаже, че господин Хикс, примерно, е знаел за дете в риск и не е реагирал. Всеки представител на институция винаги може да каже, ако някой го попита, че нищо не е подозирали относно някой малък мъченик. Като прибавим към бездушния мързел на чиновника и евентуалната заплаха от разправия между него и някой агресивен родител, намесата в такава ситуация започва да изглежда рискована и неразумна. Ето защо избягването u е логично.

Тогава какви са шансовете за т.нар. „дете в риск“ да получи съчувствие и помощ? Нищожни. Да, би могъл реагира, разбира се, някой състрадателен съсед, който не се страхува, че изобличеният баща – насилник може да му среже гумите, примерно, да му запали колата или да го набие. Но такива съседи, както знаем, са рядкост.

Остават баба и дядо. Понякога с риск да не видят повече внучето си, като вид отмъщение от разярения родител, те сезират за него институциите. По-рядко това може да направи някой друг от роднините. След което институциите започват своето проучване на случая.

Какво установяват?

Ще дам един пример. Родителите на едно дете, като по чудо, признават, че го удрят, но „рядко“. То също казва, че го бият. Обаче никой не се интересува точно колко бой е изяло. Наказват го да стои право с гръб към стаята, но „непродължително“ – 10 минути, час, два… понятието е разтегливо. А какво чувства и мисли то, докато стои всеки ден с часове право, с лице към стената? Това ли му е съдбата, откакто е проходило? Пращат го да спи само в отделна стая. За „анкетьорката“ и това не е наказание, какво че в тъмнината детето изпитва неописуем ужас, трепери и плаче. Съотнесени към закона, преживяванията му и думите му не значат нищо. Абсолютно нищо. Както признанията на родителите, че малтретират детето, така и неговите разкази, че е малтретирано, нямат никаква правна стойност. Според Наказателния кодекс се носи отговорност единствено, ако насилието е довело до някакъв вид телесна повреда и то ако тя е доказана чрез освидетелстване при лекар. Законодателят въобще не се интересува, освен на думи, от психическите, морални и нравствени щети, нанесени на хлапето от насилието.

Затова, когато след 10 или 20 години се появи новият продукт на насилието – новият насилник с изродена психика и увредено мислене, когато той изнасили приятелката си, убие майка си, баща си или някоя безпомощна старица, разни съчинителите на безумни закони започват да се чудят откъде се е взело това закономерно явление, което сами са сътворили.

И така, единствено доказаната телесна повреда може да бъде повод за наказателно преследване. Но как тя да бъде доказана? Да речем, че някой роднина или учител забележи белези от насилие върху дете и реши, че трябва да го заведе при лекар. Той не може да направи това без да поиска и да получи разрешение от родителя.

Това не е ли безумна законова постановка? Аз питам тия, които са я сътворили: кой извършител на престъпление би ви оторизирал доброволно да съберете и документирате доказателствата против него? Само малоумен би могъл да се надява на такова нещо. То е все едно да се иска от убиеца разрешение за достъп до убития от него и до местопрестъплението му. В това положение прозира всичко друго, но не и „висшият интерес на детето“, в чието име уж законодателят се е произнесъл.

Далеч съм от мисълта, че ако едно дете не си ляга винаги навреме, то трябва да бъде отнето от родителите с мотив, че те не се грижат за него добре. Но смятам за отвратително да се създават оплетени и недомислени закони, които практически не позволяват на никого да помогне на дете, което търпи ужаса на насилието.

 

Мълчание без наказание

Наскоро станах свидетел на случай, при който училищен психолог, директор и двама учители, запознати от едно дете с домашно насилие, извършвано над него, не предприеха абсолютно нищо. И случаят потъна в мълчание. А после, след като той по стечение на обстоятелствата, стана обществено достояние, тези бездушни хора отрекоха, че са били в течение на проблема. Потърси ли им отговорност някой за бездушието? Не. А за лъжата? Още по-малко. На практика у нас това няма как да стане.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.