Огромните лодки от проект 941 се смятат за полет на инженерна фантазия

Оказват се потайни и тихи, какъвто трябва да бъде всеки ракетоносец

Системите u са унифицирани с други подводни лодки от трето поколение

Последната подводница от проект 941, известна още като „Акула“, е изведена от руския флот. Знамето беше спуснато на тежкия стратегически ракетен крайцер „Дмитрий Донской“. Какво беше уникалното в тези най-големи подводници в историята, за какво и колко справедливо бяха критикувани и какъв урок може да даде тяхното създаване на руския флот днес?

Това бяха уникални и противоречиви кораби. Някои казват много лоши неща за тях, „победата на технологията над здравия разум“, „водоноски“ (заради огромните баластни резервоари). Други се чудят на техния размер, тъй като те са най-големите подводници в историята.

Всъщност да си прекалено голям е лошо. Но запомнянето на „Акулите“ с добри думи все пак си заслужава.

Едно време Андрей Николаевич Туполев, знаейки, че е невъзможно да се построи междуконтинентален бомбардировач с тогавашните турбореактивни двигатели, решил да построи турбовитлов самолет. Това е в противоречие с всичко, което тогава се прави само в света на авиацията, а получените самолети на Запад все още се възприемат като нещо изключително екзотично.

Но въпреки цялата екзотика на конструкцията на Ту-95, задачата за създаване на междуконтинентална ударна машина е решена от Туполев - и то успешно. Машината все още е основната в руската далечна авиация.

Подводниците от проект 941 са същата техническа екзотика, само че военноморска. Аномалия, полет на инженерна фантазия, която противоречи на всички школи за проектиране на подводници. Никой не е правил това и никога повече няма да го направи. Но изграждането на тези подводници реши важен проблем, във възможността за решаване на който по други начини нямаше доверие през онези години.

Тази история започва през седемдесетте години с... американски балистични ракети с твърдо гориво на подводници „Тридент-2“. В онези години в СССР бе обичайно да се „дава отговор“ на американците.

През 1971 г. Конструкторското бюро по машиностроене „Макеев“ започва работа по „отговор на „тръзъбеца“ - бъдещата ракетна система Д-19 с балистична ракета Р-39. Създаването на ракетата обаче е много трудно. До такава степен, че в бюрото по машиностроене от средата на 70-те години на миналия век започват да работят паралелно върху нова ракета с течно гориво, която по-късно става известна като „Синева“.

Още в началото на работата по Р-39 е ясно, че ракетата ще бъде много по-голяма от тази на американците и много по-тежка - възможността за създаване на двигатели с твърдо гориво не е силна страна на местната отбранителна и химическа промишленост. По отношение на своята маса (90 тона) и размери (дължина 16 метра, диаметър 2,4 метра) ракетата наистина се оказва неподходяща за подводно базиране.

През 1972 г. е издадено тактико-техническо задание за бъдещия тежък ракетоносец и конструкторско-монтажното бюро „Рубин“ в Ленинград започва да разработва външния вид на съда.

Главен конструктор на бъдещите „Акули“ е Сергей Никитич Ковальов, генерален конструктор на всички съветски атомни подводници, въоръжени с балистични ракети. Изключителен инженер и организатор, изиграл една от решаващите роли както в историята на руския флот, така и в системата за ядрено възпиране.

Ковальов и екипът, работещ върху бъдещата „Акула“, се оказват в същото положение, в което някога се оказа Туполев в авиацията - задачата за създаване на ракетна установка не може да бъде решена с традиционни методи. Не само, че ракетата е огромна и тежка, тя няма да се побере в съд с традиционна конструкция, но също така има нужда от 20 такива за всеки съд.

Това е като смъртна присъда. В „Рубин“ обаче решават проблема, но с толкова нетрадиционни методи, които по-късно дават повод на злобните критици да говорят за „победата на технологиите над здравия разум“.

Всички съветски подводници са двукорпусни. Екипажът и системите, които не трябва да са в контакт с водата, са разположени в здрав корпус. Здравият корпус е в състояние да издържи чудовищен натиск и е изработен от специална стомана с висока якост.

Извън здравия корпус има системи, компоненти и части, които могат или трябва да влязат в контакт с вода, а вече върху цялата тази конструкция има лек корпус, чиито външни контури разпознаваме като подводница. На подводниците, носещи ракети, ракетните силози са разположени в солиден корпус, а главите им излизат от него нагоре. И те традиционно са разположени зад рулевата кабина, към кърмата.

При „Акулите“ трябва да се приложи напълно различна логика на конструкцията. Батарея от двадесет ракетни силоза става центърът, около който е построена подводницата. Те трябва да бъдат поставени не зад кабината, по посока на движението, а пред нея. Вместо едно огромно, нереално силно тяло, сравнимо по диаметър с дължината на ракетата, правят две, много по-малки, отдясно и отляво на ракетните силози.

При това разположение, за да се побере торпедното отделение, е необходимо да се направи отделно отделение от двата здрави корпуса в носа, а в друго отделение, отделно от силните корпуси в кърмата, е разположено кормилното отделение.
Подобно безпрецедентно оформление, въпреки цялата си необичайност, по принцип прави възможно изграждането на лодка с балистични ракети Р-39. Но същото оформление води до това, че подводницата има огромна граница на плаваемост. От една страна, този запас от плаваемост изисква огромен обем баластни резервоари и огромни количества вода, които трябва да поемат за гмуркане, за което злите езици наричат съда „водоноска“. Но същият този резерв на плаваемост дава на лодката много други предимства.

„Акулите“ може да пробият лед с такава дебелина, която е непоносима за подводници от всякакъв друг тип. По един или друг начин екипът на „Рубин“ успява да се справи с нейното създаване.

Подводниците се оказват успешни и служат добре. Те се оказват потайни и тихи, както трябва да бъде за ракетоносец. Условията на обслужване са добри, авариите бяха ниски.

Това до голяма степен се дължи на факта, че въпреки екзотичния дизайн на подводницата, нейните системи са унифицирани с други лодки от трето поколение. До средата на 80-те години стана ясно, че Р-29 „Синева“ с течно гориво се оказва добра и „Рубин“ успява да създаде модификация, която все още е в експлоатация. Затова строителството на „Акулите“ е спряно. Построената серия от шест подводници продължава да служи. Добре проектираните и построени нестари кораби могат да издържат много дълго време, но...

Разпадането на СССР и спирането на производството на Р-39 в сегашния украински „Южмаш“ оставя съдовете без „основен калибър“. Ракетите имат ограничен живот, те не траят вечно. Ситуацията може да бъде спасена от разработваната в „Макеев“ ракета „Барк“, която може да замени Р-39, но нейното развитие е спряно от волево решение, за да започне да се инвестира в „Булава“.

Какво щеше да стане, ако „Акулите“ бяха модернизирани през 2000-те години и бяха получили нова ракетна оръжейна система? Като за начало, няма да има нужда да се строят толкова много нови стратегически лодки от проекта „Борей“ и ракетите „Булава“. Щяха да бъдат спестени значителни бюджетни средства. Имаше шансове да има проект на подводница с балистични ракети, по-адекватна на съвременната ситуация. В допълнение, модернизацията на „Акулите“ би позволила, на базата на направените разработки, да се модернизират останалите подводници от трето поколение, просто по силата на използването на същия тип оборудване на кораби.

Нищо от това не се случва. P-39 са изстреляни, лодките са извадени от експлоатация завинаги, сега това е всичко. Историята на „Акулите“ приключи.

(От pogled.info)