Спецсъдът гледа при закрити врати молбата за по-лека мярка за неотклонение на Миню Стайков

Арестуваха джихадист на „Шанз-Елизе“, подготвял атентати в Париж и България

Варненски гимназисти отново са първи в конкурс на НАСА

УЕФА разследва Роналдо

Жервтвите на стрелбата в Утрехт станаха три

„Росатом“: Ще построим АЕЦ „Белене“, но при изисквания, гарантиращи изгодата на Русия от реализацията на проекта

БДЖ съобщава за зачестяване на случаите на замеряния на влакове с камъни

Зонта клуб и болницата в Горна Оряховица организираха безплатни гинекологични прегледи Кампанията е по проекта "100 Х 100" здрави

Крадци на зайци ще се поправят с труд в полза на обществото

Обучават безработни за продавачи и застрахователи 8 лв. дневна стипендия, докато учат

Лекарства за кръвно могат да увеличат риска от внезапно спиране на сърцето

Министър Желязков: 4 милиарда лева е необходимият бюджет за реализацията на всички стратегически жп проекти у нас

Холандската полиция търси 37-годишен турчин за стрелбата в Утрехт (СНИМКА)

Георги Вергиев заема мястото на Славчо Велков в Народното събрание

Мария Габриел: 75% от младите хора в Европа не могат да различат фалшивите новини

Кинорежисьорът проф. Иван Ничев пред „Труд“: Градовете опустяват, защото хората са в чужбина – това е страшно Ако перифразирам Албер Камю, днес ние трябва да мислим за тези, които изтърпяват прехода, а не за тези, които го правят

„Можеш ли да убиваш“ е новият филм на проф. Иван Ничев, който тръгна по кината из цялата страна от 1 март. Горчива комедия, почти документална фикция. Това е историята на седем момчета, които се опитват да оцелеят в най-бедния край в ЕС, в един от най-красивите райони на България – Видинския. Абсурдната ситуация, в която млади хора, подготвени да бъдат учители, да бъдат инженери, а едва свързват двата края, ги кара да погледнат към професионалната армия и мисиите в Афганистан.

– Тествахте филма си пред доста солидна публика в Полша. Как мина прожекцията, професор Ничев?
– Много добре и много обнадеждаващо. Бяха поканени много колеги от гилдията и чух много суперлативи. Това ме успокои, защото бях доста напрегнат.

– Минава ли някога това напрежение, когато човек направи филм?
– Трудно, но в крайна сметка остават хубавите спомени. През годините съм забелязал, един филм има два етапа. В първия, филмът започва да търси втора родина. Някои мои филми са имали добър прием в англосаксонския свят, други – в немскоговорещи страни, трети – в Русия, четвърти – някъде в далечни страни.

– А вторият етап?
– Той е най-важният. Това е времето. Затова се опитвам да внушавам на моите студенти да бъдат по-спокойни в това, което се случва около тях, защото само времето ще оцени това, което е направил твореца.

– Това не е ли отчайващо? Първо чакаш да създадеш един проект, след това да намериш финансиране, да те допуснат да го направиш. И ако това се случи, да го заснемеш и да чакаш още много години да получиш крайната оценка?
– Много хора не си дават сметка, че това е една много тежка професия, в която артистът залага много съкровени неща и много често може да се сблъска с неразбиране, много често може да се сблъска с неприемане, но трябва да го преглътне и да продължи напред. Но го има и обратното. Най-добрите, хубави мигове, които съм имал, това е срещата с публиката, с хората.

– Каква конкуренция сме ние, какъв културен отпор можем да дадем на такъв могъщ натиск какъвто е Холивуд?
– Не е никак лесно. Мисля, че това е дълъг процес, който е успореден с движението и развитието на страната ни в цивилизования свят. Не е въпрос само до големината на нацията. Ето, една Унгария, която е съпоставима с нас и като територия, и като население, отдавна има своето място на световната сцена. Преди години, когато пътувах по фестивали в САЩ, след прожекциите често ме питаха „Къде е България?“. За двайсет години, все пак България отиде много напред. Станахме част от Европейския съюз, разпознават ни. Историята около Холокоста и спасяването на българските евреи също помогна на света да види какво е направил нашият народ за други хора. Всичко е един процес, към който трябва да бъдем търпеливи и да възпитаваме нашите млади хора в университетите, че това става с много труд, с търсене на добри теми, с професионализъм и не с подмамване с така наречените „бляскави успехи“ с някакви екранни полуфабрикати.

– Аз не мисля, че и в Холивуд пътят е лек, нищо че Америка е огромна.
– Жестока борба е там. Когато четеш биографиите на някои хора как са пробили в киното, осъзнаваш че това е къртовски труд, подплатен с огромен талант.

– Как вдъхновявате студентите си, как ги мотивирате, за да разберат, че имат шанс?
– Още от първия ден на моята работа като педагог използвах всички положителни примери, които са дали възможност на колеги да пробият в световното кино. Смятам, че трябва да носят маршалския жезъл в раницата си, още докато са студенти, независимо, че някой може да ги упреква в мегаломания и каквото и да е. Тези професии са такива, че няма как да успееш, ако не вярваш в себе си. Увереност, която понякога е на границата на мегаломанията.

– Скромността краси ли режисьора?
– Скромността краси, но само донякъде. Имам едно друго определение, което аз често повтарям. Режисурата не е професия, а диагноза. Скромността е нещо доста условно. Сигурен съм, че дори на смъртния одър един режисьор говори за новите си проекти. Миналата седмица бях в дома на моя приятел Кшищоф Зануси и естествено това, за което си говорехме, бяха проблемите в киното, но и за новите му проекти. А преди дни на една премиерна прожекция на „Можеш ли да убиваш“ във Велико Търново, където двама млади хора – Божидар Илиев и Янаки Дерменджиев, са реновирали едно прекрасно кино в бившето читалище „Искра“. Задъхан влизам в залата и първите въпроси на журналистите там бяха :какъв ще бъде следващия ви филм . Това е прекрасно. Преди време работих с един от големите холивудски продуценти – Менахем Голан (номинация за „Оскар“ за „Operation Thunderbolt“) – с когото снимахме „Деца от восък“, който повтаряше „Мечтая да умра на снимачната площадка“. При него май така и стана. Всеотдайни хора.

– Само се зачудих, когато се появи онзи важен персонаж – Жената с косата, дали един режисьор има правото да каже „Стоп! Започваме отначало!“?
– Ха-ха! Това ще бъде интересна сцена. Не знам! Трябва да питам Голан на някакъв специален спиритистичен сеанс какво й е казал на тази с косата. Искал ли е отново да режисира? Не знам.

– В момента носталгията по старите филми е по-голяма, отколкото симпатиите към новите. Може ли да се направи една съпоставка между българското кино преди и след падането на Берлинската стена?
– Аз я разбирам тази носталгия. Носталгията към старото българско кино е носталгия към времето, в което са живели повечето от хората, които гледат филмите. В онова време, каквото и да говорим за епохата – аз имам три спрени филма от цензурата, но тогава се даваха пари и възможности за един професионален продукт. Това означаваше, че и драматурзите бяха професионалисти и изобщо имаше кино индустрия.

– Имате предвид, че са можели да живеят само от работата си като сценаристи?
– Да! И не само те. Освен това се мислеше и за публиката, тъй като се даваха и значими финансови награди за зрителския интерес. Тя не отсъстваше от размислите на всеки един български режисьор. Това нещо малко се поизгуби след обрата.

– Защо?
– Малки евтини продукции, насочени към малки фестивали – някъде да бъдат забелязани, а не към публиката. Изчезнаха драматурзите. Режисьорите сами започнаха да си пишат сценариите, защото нямаше професионалисти. Не смятам, че това е най-успешният ход. Днес НАТФИЗ вече започна да обучава драматурзи и това поколение расте, трупа опит и един ден този процес ще роди големите автори на България. Веднага след промените и малко след това, филмите които излизаха на екран, не бяха изпипани драматургически и това си личеше и се усещаше от публиката. Но зрителите изпитват глад към българското кино. Сега тази дупка започва да се запълва от българските телевизионни сериали и това е добре. Аз смятам, че трябва да се произвеждат все повече български филми и сериали, защото екипите, актьорите, режисьорите и продуцентите трупат опит. Количеството ще направи качеството – няма какво да говорим. Ето например в САЩ годишно се произвеждат над осемстотин филма, а колко от тях са гениални, или колко от тях са неизвестни? Когато ние започнем да правим всяка година все повече и повече филми, тогава ще се появи и онзи, който ще вземе Златна палма, Златна мечка или Оскар. Вървим в тази посока и дори без помощта на държавата. Съвсем скоро разговарях с един дистрибутор и той ми каза нещо, което ме изуми. Около дванайсет филма очакват премиера сега до лятото. Половината от тях са частни. Не знам откъде тези млади хора намират парите – да са живи и здрави – това е прекрасно. Култът към онези хубави български филми трябва да го продължим с култ към новото кино. Няма друг изход.

– Като става дума за младите хора, преди две години търсихте за „Можеш ли да убиваш“ точно млади актьори, непохабени от изяви в телевизията. Какво се случи? Намерихте ли ги?
– Съзнателно го направих. Исках филмът да звучи документално. Това е филм, в който влагам и усмивка, и комедийни моменти, и смях, независимо, че на моменти е на ръба на абсурда в драматургическите решения. Реших да има един сложен микс от документално вглеждане и художествена измислица. Женитба, доста тежка за реализация, но се радвам, че специалисти – и тук, и в Полша – прецениха, че се е получило. Зрителят трябва да потъне в живота сякаш на истински, реални личности. Това обуславяше решението ми да взема много малко известни актьори. Една нова генерация актьори, за които съм сигурен,че ще чуваме. Единствените известни актьори във филма са голямата Емилия Радева и моят приятел Добромир Манев.

– „Можеш ли да убиваш“ – това е името на филма.
– Можеш ли да убиваш е въпрос, който аз задавам на всеки, който влезе в кинозалата. Надявам се всички, които дойдат да гледат филма и да се забавляват. Разбира се има и тъжни моменти, може и да си поплачат, но да си отговорят на въпроса „Можеш ли да убиваш“. Приканвам българските зрители да дойдат в кината – филмът тръгва от първи март в цялата страна.

– Филмът е заснет във Видин – в този прекрасен, но най-беден край на Европа. Какво усетихте от красотата и мизерията на Северозапада?
– Попаднах на най-точното място и като локация, и като атмосфера. Още като отидох за първи път във Видин, за да се убедя дали това е точното място за филма, разбрах, че съм на правилното място.

– Защо?
– Когато се здрачаваше, ме обземаше едно особено чувство, че съм в един град напуснат по незнайни причини.

– Град дух?
– Да! Град, който си има всичко. Има сгради, има улици, лампите светят, обаче къщите не светят. Няма хора. Разпитвах, разговарях с местните и от тях разбрах, че седемдесет на сто от населението е на гурбет – в Испания, Германия, Гърция. Това е град призрак. Хубавото обаче е, че си запазват жилищата. Това означава, че хората имат надежда и ще се върнат. Това е надежда и за мен. Мечтая си, надявам се хората, които управляват тази държава, да погледнат към тези райони, да ги съживят.

– Тези млади момчета във филма решават да станат професионални войници, за да избягат от мизерията. Защо точно войници?
– Тези хора, които са родени да бъдат учители, да бъдат химици, да бъдат с някакви граждански професии, изведнъж са седнали да се занимават с нещо, което в крайна сметка не е за тях. Това ражда смеха и тъгата.Защо? За да оцелеят

– Не е ли това най-голямата трагедия на това поколение, при това не само във Видин, където практически цял един град се превръща в гастарбайтери, обслужващ персонал на Европа, при условие, че тези хора са били с достойни професии и с добри перспективи пред себе си?
– Това ми е най-голямата болка, защото аз много добре познавам света. Снимах един документален филм в Гърция, където има над четиристотин хиляди български имигранти и като гледам, че повечето слугуват на възрастните гърци, и като знам какви неща са ми разказвали, не мога да не се натъжавам. А всички тези хора биха се върнали, ако стандартът тук се вдигне.

– На премиерата на „Можеш ли да убиваш“ бяхте лаконичен, но казахте един много силен цитат.
– В началото на всяка година си купувам тефтер. В началото си записвам няколко цитата на хора, от които се възхищавам. Те са водещи за мен за всичко, което правя през този период. На премиерата казах цитат на Албер Камю. Когато той получава Нобеловата награда за литература през 1957 година казва: „Днес смятам, че писателят трябва да служи не на тези, които създават историята, а на тези, които я изтърпяват.“ Това е точно така и ако мога да перифразирам Камю, днес ние трябва да мислим за тези, които изтърпяват прехода, а не за тези, които го правят, колкото и положителна да е посоката, в която се движим.

Нашият гост
Иван Ничев е роден в Казанлък. Завършва магистратура в Държавната филмова академия за театър и кино в Лодз, Полша. Студент е на Анджей Вайда. Професор по филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ, бил е и декан на факултета по „Екранни изкуства”. Първият български член на Европейската филмова академия. Режисира 15 игрални филма, които имат множество национални и международни награди. Едни от най-запомнящите се ленти са „Бумеранг” по Свобода Бъчварова, „Черните лебеди” по Богомил Райнов, „Иван и Александра”, „След края на света”, сценарист Анжел Вагенщайн, „Пътуване към Йерусалим”, „Българска рапсодия” („Пътят към Коста дел Марсеме”).

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (4)

  1. Добре де, какво предлагате, за да се реши проблема? Нищо! Откъде да се вземат сега и веднага десетките милиарди с които да е увеличат заплатите , така, че хората да не емигрират? Нещата стават постепенно и това е обективната истина – преди бяхме десет пъти по-бедни от най-богатите страни, сега сме само 2,5 пъти, т.е. вървим напред. И не забравяйте, че западняците не стоят на едно място !

  2. Господин професоре, дълбок поклон пред Вас и Вашето Творчество, но не разбирате от икономика и не изказвайте мнение в тази сфера на живота.

  3. Kakva ikonomika iùa Bylgariq?Malko turizym,Malko IT koeto ne se znae,chii interesi obslujva.Ostanaloto kantrabanda, alkoxol, narkotici, prostituciq ,che i oryie i goriva .Tova ikonomika li e?Mitio ochite i sie e ikonomikata na Bulgariq.

  4. Има един лаф „Ако нещо можеше да стане, то щеше да стане. Ако нещо не е можело да стане, то няма как да стане.“ Състоянието на държавата е такова сега, защото е било друго някакво някога, защото тогава са ни управлявали едни такива, били сме зависимо от някакви други, защото са се случили много неща независещи от нас, защото ние сме такива, а не онакива и т.н. и т.н. Има си логически следствия и обусловености, които определят възможните опции. Например земеделието сега страда от две неща обусловени още преди 50 години. Първото от работна ръка, а второ по-важното е инициативни хора. Северозапада за който се говори тук е типичен пример за това. 99% от хората там говорят само и единствено едно нещо „Къде е държавата да ни даде работа и пари!?!?“ Защото те милите никога през живота си не са носили за нищо отговорност, не са си напъвали акъла за нищо, не са си рискували парите за нещо градивно, а са били обикновенни, но доброволни безгласни изпълнители. А дори да произвеждаш домати пак трябва да имаш акъл в главата и инициативност. Банките се утрепват да търсят на кого да дадът пари по разни програми, но ако нямаш акъл няма как да ги върнеш, интернета ти дава прозорец към света, от него можеш да научиш всичко и дари да намериш клиенти, но най-големият проблем е вътрешната съпротива на самите хора. Хората там са се запънали като магаре на мост и не щат да се променят и децата им избягаха от тях самите. Най-ценното нещо е човекът, хората и ако те не стават за нищо, нищо няма да стане. В цял свят се търсят мениджъри, а тоя край има само глупаци и крадци. Никога няма да забравя, как преди 15 години видях в Берковица една фирма дошла от ….. Пазарджик да наема земите на хората от района и да отглежда технически култури и да ги наема същите тия хора да работят на собствените им земи, да продава продукцията и да им плаща за това. Земите са техни, работната им сила е тяхна, но трябва да дойде някой от 300 км да им даде работа, да ги организира и да ги командва и в крайна сметка да ги храни. В Тракия дори комунистите, възпитавани цял живот в омраза към капитализма, започнаха да въртят бизнес, да наемат и купуват земя, да правят оранжерии, да отглеждат зеленчуци и плодове, да правят складове и хладилници, да дават работа на стотици и хиляди хора, да изнасят продукцията си в чужбина и то още от началото на „демокрацията“ . Защо на тях не им пречеше „прехода“, а ония от северозапада им пречеше всичко. В Тракия няма един квадратен метър земя който да не се обработва. Хората по селата няма къде да си пасат патките защото и селската мера до оградите на последните къщи се оре. А какво се случи в Монтана например в областта на земеделието? Помните ли? Създаде се още в първите години на прехода първият „Агро-холдинг“ в България, който щеше да прави чудеса! Комунистически земеделски чудеса! Създадоха го синът на най-големият убиец в първите години на комунизма и близък съратник на бай Тошо, Мирчо Спасов и Веска Меджедиева, заедно с хора от от близкия кръг на Жан Виденов. Събраха парите на стотици ТКЗС-та, създадоха банка и после……. избягаха в Южна Африка с милионите, а тъпите българи пиха една студена вода и на това същите му викаха преход. А най-жалкото и срамно е, че същите тия измамени българи, които финансираха охолният живот на съратниците на Виденов сега обясняват че били дошли някакви „фашисти“, някакви „американци“ и ги ограбили и затова те били сега бедни! Извинявайте, ама тия хора не заслужават никаква грижа от никой, защото който и да почне да работи с тях и за тях, те рано или късно ще го вкарат или в затвора или в гроба. Защо не продадоха завода за гуми във Видин на някоя западна компания, като Мишелин примерно? Защо Химко Враца не го продадоха на някой западен концерн, когато го искаха и щеше не да спре да работи, а да увеличи капацитета си? Защото такива комсомолци и комунисти като Банев трябваше да вземат индустрията за себе си и за родната си партия, която с кръв е взела тая власт и нищо не искаха да дадът на никой. И сега Банев е фалирал над 100 държавни фирми, а той не е сам, като него има стотици комунисти, които направиха същото. Сещате ли се за Васко Василев стар журналист, стар комунист, който със властен и авторитет глас по Софийския син ЕврокомТВ зомбира хората със същите приказки за „фашисти“, „американци“, планът „Ран-Ът“ и прочие глупости. Ами че кой фашист, кой американец преди 25 години му даде на него журналиста международник единственият завод за Хладилници в България? В планът Ран -Ът това ли пишеше, да му се подари завода? Не естестевено, родната му партия му го даде и от тогава не е произвел и един хладилник. Докато сега реди високопарните си ретро-комунистически речи същият Васко рекламира собственият си имот/бившия завод/, като „офис център“. Минаха 25 години и той не е произвел и едно болтче, но безумната му наглост се лее от екрана. Такъв мениджър и собственик щеше още преди 20 години да е фалирал напълно, собствеността да е минала в ръцете на някой по-кадърен и този завод да работи, но тук „държавата“ през цялото време е помагала на Васко да задържи собствеността си в ущърб на хората. Защото държавата е на „Нашите, правилните хора, честните комунисти“, затова всичко е в ръцете на същите „честните комунисти“. Но хората бягат от американците и западните капиталисти! Ха-ха-ха! И къде отиват? Отиват при американците и западните капиталисти.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.