Кой пренесе вируса на мазохизма

Художник: Бруно Шулц

Целомъдрени преводачи с най-добри намерения

Мазох искал да бъде малтретиран по определен ритуал. Преследване, залавяне, присъда, изпълнение на наказанието

Мазохизмът е най-потайната сексуална патология. Ние дори нямаме легенди за него. Истината обаче е, че съществува. Целомъдрени преводачи пренасят вируса по нашите земи. Пуска корени и дава кълнове.

През 1880 г. в столичното списание „Българска илюстрация“ внезапно се появява Леополд фон Захер-Мазох. Роден през 1836 г. в галицийския Лемберг*, той учи в Прага и Грац. Защитава докторати по право и история. Слага пред името си „професор“, но не се посвещава на науката. Венчава се за капризната муза на художественото слово.

Мазох дебютира през 1858 г. с историческия роман „Галицийска история“. Следва серия новели из бита и нравите на родния край. Повестта „Пророчица“, която тече с продължение в „Българска илюстрация“, е от този цикъл. В предговора авторът е наречен „даровитий списател“. По страниците на списанието името му е в компанията на Шилер, Сервантес, Гогол, Тургенев. Преводачът не е посочен, но най-вероятно е издателят и редакторът Янко Ковачев. Виенски възпитаник със сетива за подобна нашумяла литература.

Имал е сетива и Александър Теодоров-Балан, студент в Прага и Лайпциг. От Мазоховото списание „На висота“ превежда разказа „Едно чудо“. През 1883 г. го помества в пражкия сборник „Ютро“. Книгата излиза по възрожденски „на народно иждивение“. Разпространена е в България, за нея ласкаво се изказва самият Иван Вазов. Оттук насетне Мазоховите четива слагат своя знак върху Силистра, Шумен, Плевен, Хасково, Варна, Разград.

Това е бегъл поглед върху „топографската карта“ на Леополд фон Захер-Мазох. По-внимателното вглеждане ще ни отведе в дълбоката провинция. В Чирпан например, където през 1905 г. едва ли са били в състояние да оценят таланта на Яворов, местният вестник „Деец“ предлага на уводно място неговият разказ „Вълшебно огледало“.

По онова време Мазох е сред най-популярните автори в Австро-Унгарската империя, Германия, Русия и особено във Франция. Превеждат го по целия свят, дори в далечна Бразилия. Той е Национален поет на Галиция и кавалер на Ордена на почетния легион. Има самочувствието, че в немскоезичната класика е след Гьоте и Хайне.

В края на 1886 г. Мазох заминава за Париж да завладее литературния престол, освободен след смъртта на Тургенев. Посрещнат е с овации. Надпреварват се да го печатат. Надпреварват се да го ласкаят. Надпреварват се да му плащат - по франк на ред! Сам знаменитост, той се движи в обкръжението на знаменитости: писатели, художници, музиканти, журналисти, политици.

Световната слава Мазох не дължи на своите галицийски истории. Нито на обемистите съчинения на тежка готика като „Идеалите на нашето време“. Лавровият венец увенчава челото му благодарение на „Разведена жена“, „Виенските месалини“, „Госпожа фон Солдан“ и класическата „Венера в кожи“. Писателят дължи славата си на жената - в живота и литературата.

Мазох е имал много любови. Бил е колекционер на сърдечни истории, документирани с куп фотографии, които ритуално подреждал върху бюрото си. „Това беше цяла редица от портрети на предишните му любовници - свидетелства неговата съпруга Ванда. - Със същата простота, с която ми беше разказвал за тях, той ги разположи в строго определен ред. Най-отпред постави портретите на по-изтъкнатите жени, засегнали по-дълбоко сърцето му; зад тях отреди място на тези, които го интересуваха по-малко. Имаше толкова жени, че с тях можеше да се запълни животът на няколко мъже.“

Спомените на Ванда отключват вратата към тайния живот на Леополд фон Захер-Мазох. Имал е много жени, защото винаги е търсил силната, жестоката, деспотичната, демоничната. Тя трябва да го презира, мами, ругае, измъчва. Той трябва да бъде презиран, мамен, руган, измъчван. Когато двете условия са изпълнени, хармонията е пълна!

Мазох искал да бъде малтретиран по определен ритуал. Преследване, залавяне, присъда, изпълнение на наказанието. Палачът Ванда задължително била в кожена одежда. Използвала набор от камшици, единият - с вплетени остри гвоздеи. Сценарият обръщал фикцията в реалност.

Българските преводачи и читатели са били далеч от зловещото всекидневие на семейство Захер-Мазох. Много по-късно Александър Теодоров-Балан, вече академик, разяснява: „По името на автора се означава един художествен похват в книжнината "мазохизъм", обратен на "садизъм"."

Кръстникът на мазохизма дължи славата си на жената и пак тя е негов мисионер у нас. Най-ревностните преводачи носят поли с национална шевица. Нещо повече - в известен смисъл Мазох влиза в домашните четива като автор от женски пол. През 1902 г. разградското литературно списание „Развитие“ печата разказа „Грешница“. Целомъдрената преводачка Ю. Трифонова е посочила авторството: „Съвременна руска списателка“.

Защо?

Защото уж демократичната Търновска конституция безцеремонно отнема избирателното право на нежния пол. „Избиратели са всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 година, и се ползват с граждански и политически правдини“, сочи основният закон на отечеството. Под „български граждани“ обаче се разбира мустакатата половина от нацията, сукманите и фустите не влизат в сметката.

На изборите през 1884 г. три оперени русчуклийки погазват конституцията и отиват да гласуват. „България броеше първите свои суфражетки“, коментира подвига им Симеон Радев, като ги сравнява с английските боркини за равноправие. Изборното бюро прогонва нашенките, а един мъжага се провиква: „Пусто дърво неокастрено! Що не си гледате манджите и децата, а сте хукнали политика да правите!“

Вчера излязла от Възраждането, българската Ева тръгва да дири правата си. В Мазоховите „амазонки“ - някои от които славянки - тя вижда обратната страна на своето „аз“. Открива търсената страна на своето онеправдано „аз“. Възторгва се от реплики като „Жена моя! - извика той, хвърляйки се в краката й“.

През 1886 г. Леополд и Ванда се разделят, после той живее с още демонични жени. Очите им святкали, зъбите чаткали. Бой и след кратък покой отново камшик. Това е битието на мазохиста.
Един ден една амазонка прекалява. Камшикът е от онези с гвоздеите. Наточил ги е ковач в Линдхайм, потомствен майстор на пирони. Кръвоизливите на жертвата продължават няколко дни. На 9 март 1895 г. Леополд фон Захер-Мазох издъхва. Щастлив от мъките си!

* Сега гр. Лвов в Украйна.

Коментари

Задължително поле