Реалните и виртуални срещи между творчески личности неизбежно раждат инвенции в различни жанрове на изкуството – по траекториите на поезията, музиката, живописта. Но адресът „Метростанция „Любов” беше разгадан само от петдесетина почитатели на изкуството, които на 17 април 2019 г. изпълниха галерия „Класика” в центъра на София, за да се докоснат до поезията и музиката на двама самобитни творци: певицата и поетеса Роси Рос и поетът-преводач Виктор Мелник.

Той пристигна от Украйна преди три месеца на писателска резиденция в София по покана на Захари Иванов – председател на Асоциацията на софийските писатели. Тук неговата мисия е да усъвършенства познанията си по български език и да опознае родното артистично общество – поети, белетристи, музиканти, художници, театрали.

След като през последните няколко години Виктор преведе и помогна за издаването на пет поетични книги в Украйна (най-новата е „Бавеш марш” на Любомир Левчев), сега личните му контакти го водят към нови идеи за популяризиране на българската литература в родината му.

Изобщо не е учудващо, че взаимната инспирация озари Роси Рос и Виктор Мелник, които се познават отскоро, но очевидно трептенията на тяхното творчество зазвуча в хармоничност, когато поетът чу стиховете и музиката на Роси, а тя прочете неговите стихове в оригинал и превод на Бойка Драгомирецкая. Така се роди идеята за един съвместен стихопад, придружен с цветовете на многоезична авторска музика (с текстове на английски, руски, френски, сръбски, унгарски), която Роси Рос вплете във философските прозрения на колегата си. Така тяхното естетическо взаимопроникване и обогатяване очарова пристигналите на „Метростанция „Любов” в галерия „Класика”, където живописните платна на Мила Мусакова от нейната изложба „На кафе в Париж” допълваха романтичната атмосфера

Двамата автори бяха представени от Анжела Димчева, а поетичният рецитал звуча в оригинал на украински (Виктор Мелник) и в превод на български (Бойка Драгомирецкая). Публиката чу съвсем нови лирико-философски фрагменти (четиристишия), комбинирали метафорична енергия с пейзажност, която е не само видима, но и предусетена в „кожата на убитата зима”, а Витоша той е съзрял като „шатра каменна, нощес опната от великани”... Тук ни облъхва неговото разбиране за древност и перспектива на София, която ние никога не бихме провидели по този атрактивен начин. Идва един поет от Украйна и ни внушава самочувствие, че обитаваме Вечния град на Балканите, защото звездите са очите на Шива, които ни благославят, а красотата на човешкото общуване е скрита в мехурчетата въздух...

Въобще поезията на Виктор Мелник няма нищо общо с баналните дитирамби на площадното рецитаторство, тя е далече и от неразбираемите еквилибристики на голяма част от постмодерните стихоплетци. Той умее да ни внуши невидимо своето собствено виждане за света с едно изящество на словото, което само талант и професионалист би могъл да създаде.

А Роси Рос е лъчезарието в синтеза музика-поезия. Усмихнатата й душа и виталният й дух са проектирани в слънчевата й визия – изящно тяло и плавни, артистични движения, мек глас със способност да се видоизменя и адаптира към езиковите особености на песните, които изпълнява на различни езици. Поезията й се характеризира с младежка спонтанност, а в постройката на творбите си тя използва анафора – очевидно тази стилистична фигура й помага при композирането на песни по нейни стихове. Надграждането на един стихов текст с музика си има свои закони: тук прозрачността на идеята е важна, за да се впише в ритмиката и да проникне в съзнанието на публиката като един облагородяващ рефрен. Китарата оживява под нежните пръсти на Роси.

Публиката се увери, че това са двама полифонични творци: той превежда от 15 езика, а тя пише и пее на 12 езика...

Изкуството няма граници, а най-желаното пристанище за него е любовта.