Мълчаливото мнозинство не се довери никому

Снимка: Булфото

ГЕРБ запазва значимо влияние в дясното пространство

Преизбраният президент и евентуалното крехко правителство ще бъдат своеобразни колоси на глинени крака - прекалено малка част от обществото им гласува доверие

Изборите свършиха. И този път дадоха повече отговори за разлика от предните два вота през годината. Но отново мълчаливото обществено мнозинство - факторът, който дава легитимност и енергия за големи промени - не гласува доверие никому. 

Има поне три извода, които произтичат от отминалия парламентарен и президентски вот. 

Първият е, че хегемонията на ГЕРБ наистина приключи. Предизвестената победа на президента Румен Радев и изтласкването на ГЕРБ от първата позиция в парламента - осем депутатски мандата по-малко от "Продължаваме промяната" - свидетелстват недвусмислено за това. Това съвсем не означава, че партията на Бойко Борисов слиза от сцената. Напротив, резултатите сочат, че ГЕРБ запазва значимо влияние в дясното пространство. Но вече ГЕРБ не е безалтернативен и незаобиколим фактор, какъвто беше в продължение на повече от десетилетие. За общественото мнение вече не е онази покрита с политически "тефлон" партия, на която всякакви грехове и провали се прощават, оправдават или омаловажават, защото предишните (тройната коалиция, Орешарски) били по-лоши. Онези от нас, които системно и публично сме критикували ГЕРБ още от появата им на политическата сцена, добре помним как дълго време и най-тежките гафове на Борисов и неговото управление се размиваха в море от обществен възторг. Мнозинството от днешните гласовити "активни борци" срещу ГЕРБ тогава или се снишаваха, или пееха дитирамби за "промяната", донесена от ГЕРБ и харизмата на неговия лидер. Но този етап от политическия цикъл отмина безвъзвратно. Днес около три четвърти от гласуващите българи не подкрепят ГЕРБ, а част от тях изпитват неподправена омраза и непоносимост към тази партия и всичко свързано с нея. Сега "тефлонът" е покрил други партии и политици, които известно време ще се радват на този комфорт. До следващото голямо развенчаване.

Вторият извод е, че на политическата арена липсва алтернатива, способна да спечели и мобилизира надеждата на огромното мълчаливо мнозинство за промяна. Няма прилив на доверие към субектите на политическата арена - нито към старите, нито към новите. Две трети от избирателите показват "червен картон" на всички партии и кандидати. Избирателната активност се срина на историческо дъно и нито пандемията, нито струпването на три вота за шест месеца могат да бъдат задоволително обяснение. Това подкопава обществено-политическата легитимност на изборните институции - парламент и президент. Те печелят според процедурата, но губят според основния критерий за стабилно демократично общество - доверието на преобладаващата част от обществото. Успехът на "Продължаваме промяната" не променя картината - имаме ситуативно преразпределяне на гласовете вътре в "протестния" електорален сегмент и несъществен брой нови избиратели. Те успяха да се позиционират като позитивна алтернатива на ГЕРБ и намръщените формации-скандалджийки като ИТН, ДБ и ИБГНИ. И затова успяха. През 2019 г. в статията "Защо опозицията пак изгуби?" на страниците на "Труд" посочих защо тогава за пореден път БСП не успя да детронира ГЕРБ.

Защото в политиката по правило не печелят доверието на общественото мнозинство тоталното отрицание и радикалните изблици, а кампания, която дава на гражданите увереност, че промяната ще бъде за добро. Когато повече от десетилетие управлява една политическа сила, голяма част от хората, независимо дали симпатизират или не на това управление, намират своя житейски модус. Едни са устроили децата, други имат работа или въртят бизнес, трети просто искат спокойствие, а не кризи и напрежение. Това е огромното мълчаливо мнозинство на хората, които не крещят по улиците и във Фейсбук, а градят живота си. Тези хора биха прегърнали промяна, която предвещава по-добри дни, но по правило не подкрепят самоцелното „долу“. Тогава илюстрирах тази закономерност с христоматийния пример как опозицията в Чили успява да надделее над Пиночет на плебисцита през 1988 г. Първоначално, раздробената опозиция се обединява и започва кампания за „Истината“. Смятат, че като разкажат в клипове и дебати истината за диктатурата, за безследно изчезналите, за терора, мнозинството чилийци ще се вдигнат и ще пометат с гласовете си Пиночет.

Опозиционната кампания започва с мрачни краски. Но за всеобща изненада всички социологически изследвания сочат, че управляващите водят с повече от 20 пункта. Тогава един от старейшините на опозицията, доскорошен политически затворник, си дава сметка, че подходът им ги обрича на загуба. И сменят концепцията с послания и визия, които носят надежда и вдъхват увереност, че идват добри дни. „Чили, щастието идва“ става основният кампаниен слоган. Печелят референдума с 56 процента. Пиночет пада не с викове „долу диктатора“, а с нова надежда за бъдещето. Мини-успехът на Кирил Петков у нас в тези избори се дължи именно на този правилен кампаниен подход. Но фактът, че не успя да спечели необходимото доверие за 121 мандата, за да управлява, а просто изсмука конюнктурен вот от ИТН, ДБ и ИБГНИ, получавайки малко повече от една четвърт от креслата в Парламента, показва, че мълчаливото мнозинство не ги припозна като носител на желаната голяма промяна. Това се дължи преди всичко на липсата на сериозно политическо съдържание зад "харвардската" опаковка. Както и на тежките подозрения сред голяма част от обществото, че иззад безгрижните им усмивки се крият хищни икономически интереси и безгръбначие пред външни внушения. 

Третият извод е, че демокрацията в България през последните години е дълбоко ерозирана. От кланови политико-икономически борби, междуличностни вендети, партийно късогледство и конституционен нихилизъм. И всички политически фактори носят своята отговорност за това. Без изключение. 

Отминалите парламентарни и президентски избори не са повод за ентусиазъм за трезвомислието извън малцинството, което представляват агитките от "радевисти", "бойковисти" и прочие партийни запалянковци. Преизбраният президент и евентуалното крехко правителство, излъчено от новоизбраното Народно събрание, ще бъдат своеобразни колоси на глинени крака - прекалено малка част от обществото им гласува доверие. Това ги обрича на хронична нестабилност и то в условията на каскада от разгръщащи се кризи - икономическа, енергийна, здравна. За да ги преодолят успешно при толкова ниско доверие, те трябва да поведат политика на национална консолидация. Да търсят повече съюзници не толкова и само сред партийните върхушки, колкото сред разноликото гражданско общество, експертната общност и интелигенцията. Това означава преди всичко нормализация на политическия диалог и загърбване на безогледната конфронтация. Свеждането на нашата политика до битка за взаимно унищожение между политико-икономически кланове, което преди време обозначих като процес на "африканизация", трябва да бъде преодоляно. В противен случай мълчаливото обществено мнозинство рано или късно ще избухне. А когато това стане, по правило то помита всички.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи