Съседите край Вардар се опитват и него да присвоят

Византийският хронист Йоан Скилица го нарича един от „най-могъщите комити в България”

На Никулден по традиция отбелязваме празника на близки и приятели, които имат за патрон св. Николай Мирликийски (около 270 - 6 декември 343 г.). Епископът на град Мира в областта Ликия, Мала Азия, от векове е почитан в целия християнски свят. Българите, носещи имената „Никола”, „Николай”, „Николина” и техни производни, са достатъчно много и днес, да не говорим през вековете на историята... Ако не първият, то поне най-известният от тях е загадъчният Никола, представен от византийския хронист Йоан Скилица като един от „най-могъщите комити в България” в средата на X в. Разбира се, става дума за бащата на т. нар. Комитопули („синовете на комита”) Давид, Мойсей, Арон и Самуил, спасителите на Българското царство след византийската окупация на Велики Преслав и източните земи на държавата през 971 г.

Никола е съвременник на цар Петър (927-969), най-вероятно негов първи братовчед като син на Гаврил, вторият син на княз Борис-Михаил (852-889, починал на 2 май 907 г.) и по-голям брат на цар Симеон Велики (893-927). Като най-близък родственик на цар Петър, Никола получава ръката на арменката Рипсимия, „дворцова дама” на тогавашната българска царица Мария-Ирина Лакапина. Този днес позабравен, а някога виден българин е един от героите на току-що излязла книга „Династията на Крум”, където по-подробно сме разказали за „могъщия комит”.

]

Нека се опитаме накратко да запознаем читателите на „Труд” с неговата личност и епоха. Уви, имаме още един повод да хвърлим поглед към комит Никола предвид казаното през изминалата седмица от проф. Драги Георгиев, съпредседател от македонска страна на смесената мултидисциплинарна експертна комисия по историческите и образователните въпроси. Парадоксално е, че от телевизионния екран професионален историк постави под съмнение общата ни история с хората от Република Северна Македония, а дори и същността на договора за добросъседство между двете страни от 2017 г. Тезата, че в Българското царство през Средните векове са живеели „много народи”, включително абсолютно непознатите за средновековните автори „македонци”, се опровергава от хиляди факти и документи. И, ако се върнем към нашата тема, с особена сила от личността на комит Никола и неговата фамилия. Какво да кажем например за цар Иван Владислав (1015-1018), внукът на Никола, който сам категорично е заявил, че е „самодържец български” и „българин родом”, изградил крепостта Битоля „за спасение и за живота на българите...”

Всепризнатите в световната академична наука исторически факти не пречат в македонските учебници и енциклопедии да прочетем, че „... Никола e бил средновековен македонски владетел. Като княз на мощната склавиния Берзития плащал данък на Българското царство. Неговите синове организират въстание през 969 г. против българската върховна власт...” и други откровени нелепости... Историците от ХIХ в, доверявайки се на късни източници, приемаха, че бащата на Комитопулите се е казвал Шишман. Оттук тръгва погрешната теза за т. нар. Западно българско царство - и все пак българско, а не „южнославянско” и „македонско”... Присъствието на името „Шишман”, появило се в България векове по-късно, се дължи на изключителната популярност на последния търновски цар Иван Шишман (1371-1395). Невярната представа за „цар Шишман” е преодоляна едва в края XIX в., когато е публикуван т. нар. Виенски препис на хрониката на Йоан Скилица с добавките на епископ Михаил Деволски от началото на XII в., където са дадени имената на родителите на Самуил. Те се потвърждават и от откритите по-късно т. нар. Самуилов надпис от 992/993 г. и от цитирания вече Битолски надпис от 1015 г.

Свидетелствата за комит Никола са оскъдни. Споменатият мемориален надпис, поставен от цар Самуил в малката църквица в с. Герман, Преспанско, през 992-993 г. в памет на неговите родители Никола и Рипсимия, както и на най-големия му брат Давид (загинал през 976 г.), е пределно лаконичен. Както стана дума обаче, Никола най-вероятно е син на Гаврил, втория син на Борис-Михаил. Роден е нейде в края на IX в. и е живял до около средата на десетото столетие. Във всеки случай, когато през 971 г. неговите синове съставят колективно регентство в Средец/София, което поема управлението от името на пленения цар Борис II (969-971), комит Никола явно не е бил между живите. От хрониката на Йоан Скилица може да се съди, че към 971 г. Комитопулите са възможно най-близките роднини на пленения цар Борис II и неговия брат Роман, поради което българското болярство им делегира властта над свободните земи на царството.

Като представител на царската фамилия от Плиска и Велики Преслав, Никола е заемал високи държавни и военни длъжности, но паметта за него е останала като управител на комитат. Както е известно, така са се наричали големите военно-административни области на Първото българско царство. Съотнесени към западноевропейската терминология, те са равнозначни на маркграфствата във Франкската империя. Титлата „комит” очевидно е давана на най-близки роднини на владетеля. От унгарските хроники знаем, че Салан, управител на българските владения в Трансилвания, е бил правнук на завладелия някога тези земи „Магнус Кеан” („Великият Кан”) Крум, съответно, вуйчо на тогавашния български цар Симеон.

Теорията, че Никола е бил „славянски княз” е несъстоятелна и не се приема в модерната българска и световна наука. Предвид неговата принадлежност към царския род е особено интригуваща информацията на Анна Комнина (началото на XII в.), която самата е потомка на комит Никола и българската династия по майчина линия. Разказвайки за цар Самуил, високообразованата византийска принцеса с гордост твърди, че той е пряк потомък на „българския василевс Мокрос”! Грешката в изписването на името не е на Анна, а на късен преписвач на нейния исторически труд „Алексиада”. Преди много години акад. Иван Дуйчев показа, че в случая имаме срещаното в гръцкия език явление метатеза, при което първоначалното „Кромос”/„Крум” се е трансформирало в загадъчното „Мокрос”. От своя страна, авторът на Българския апокрифен летопис твърди, че българските владетели Роман (978-997) и Самуил (997-1014) са от едно и също „царско коляно”! Не на последно място, в своя Битолски надпис цар Иван Владислав нарича Никола и Рипсимия, неговите дядо и баба, „благоверни” - епитет, който се използва единствено при владетелите и техните най-близки роднини. Че Никола е създател на „клонката” на Крумовата династия, управлявала България след смъртта на Петровите синове Борис и Роман, личи и от повторението на характерни имена от царския род от Плиска и Велики Преслав сред потомците на „могъщия комит”: Гаврил, Иван, Петър и особено Пресиан! Името на кан Пресиан I (836-852), присъединил историко-географската област Македония към българската държава, е носено от Пресиан II, престолонаследникът на Иван Владислав, мимолетен притежател на българската корона през пролетта-лятото на 1018 г.

Къде се е намирал комитатът, управляван от Никола? По стара традиция, застъпвана особено силно от историците в Белград и Скопие, Никола е приеман за „княз” на берзитите при Охридското езеро, съответно като комит на тази българска провинция. Далеч по-убедителна е тезата, че резиденция на „могъщия комит” е бил Средец, днешна София - древната Сердика, присъединена към България през 809 г. от неговия прадядо кан Крум! През 971 г., когато император Йоан Цимиски окупира Велики Преслав, българският патриарх Дамян търси убежище именно в Средец - временната столица на свободните български земи. В базиликата „Св. София” е съществувал надпис с името на Дамян. В българските апокрифи от XI-XII в. градът заема особено място като средище на българското етнокултурно пространство.

Случаят с комит Никола е сред примерите, когато онова, което знаем за една средновековна личност, се „губи” в страниците, изписани по повод на въпросната личност... И все пак, именно потомците на комит Никола продължават династията на великия Крум в драматичните времена на десетилетната война с Византия. Най-известният от тях безспорно е „... оня прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите...” (израз на византийският писател от XIII в. Йоан Ставракий) - една от най-знаковите личности на общата ни с нашите сънародници от Република Северна Македония история, но и олицетворение на българската национална идея през вековете.