Новата Студена война - затяга ли се обръчът?

Финансовите задължения на САЩ и Китай са феноменални, което е важен геополитически катализатор на напрежение

Да се молим времената, в които живеем, да не се окажат прекалено „интересни“

Съществува голям потенциал световното буре с барут да се взриви шумно

Светът е в нова Студена война, а процесът по формиране на алианаси и монолитни геополитически блокове неизбежно е болезнен и води до турбуленции. Основните центрове на геополитически магнетизъм, борещи се за създаване на собствени орбити и атакуващи ужким установени сфери на влияние - придобиват все по-ясни очертания.

САЩ и Китай се изправят в битката за следващите столетия, а от начина, по който ще се води тази битка, зависи дали ще оберем плодовете от градивната конкуренция между двата колоса, или границата ще се прекрачи и вместо мирна - схватката ще придобие съвсем военно-силово изражение.

След десетилетия на стагниращ комунизъм, Китай се отвори и расте икономически с минути, като вече поставя под въпрос американската доминация в света. Темповете на превъоръжаване и борбата за културна хегемония са стряскащи - и от двете страни. Напрежението избуява по различни ключови вектори: търговски, технологични, геополитически, 5G, ковид, Северна Корея, овладяване на космоса, права на човека. Териториални спорове за Южнокитайско море, геостратегическите противоборства за Тайван и Хонконг, опитите на Пекин за създаване нова световна резервна валута, заобикаляща долара и разплащателните системи на Запада - списъкът расте. А реториката става все по-заплашителна и непремерена.

Финансовите задължения на САЩ и Китай са феноменални, което е важен геополитически катализатор на напрежение. И двете империи са колоси на глинени крака по отношение на финансова стабилност, а стратосферният необезпечен кредит, с който финансират експанзията си, неизбежно означава ужасни проблеми в предстоящата криза, където големите дългове започват да гърмят като бомби.

Постепенното отваряне на Китай към пазарната икономика доведе до изваждането над линията на бедността на стотици милиони само за две десетилетия. С това обаче идва и негативът: заможните граждани искат и политическа свобода, плурализъм и социална мобилност. Апетитът, както се казва, идва с яденето, а това означава и готовност напрежението да се пренесе навън в опит да се размие обществената енергия и да се консолидира обществото пред лицето на мощен външен враг.

В САЩ, обратно, процесът е дегенеративен - от капитализъм се върви към все повече държавна намеса, задлъжняване и свиване на средната класа. Социалните размирици, представени като расови, са по същество последствие от икономическото обедняване и културната схизма в американското общество - неомарксисти, ненавиждащи фундаментите на американското общество като капитализъм, патриархат и християнски светоглед срещу културните традиционалисти, считани за консервативни реакционери и националисти.

И така, всички лостове са впрегнати за надмощие в съперничеството между гигантите. Подобно на Великобритания през 19-ти век, Китай се опитва да използва икономическата си сила за разширяване на политическото си влияние, какъвто е примерът с инициативата „Пътят на коприната“. Чрез евтини заеми и ресурс, Китай навлиза в икономическата и енергийната инфраструктура на страни от Източна Азия, разсичайки цяла Евразия и стигайки до сърцето на Европа. Недолюбвани от Вашингтон и Брюксел правителства като това на Виктор Орбан в Унгария, на драго сърце флиртуват с Пекин, възползвайки се от безграничните политико-икономически възможности, които такива сътрудничества позволяват. Истината е, че подобно на плана „Маршал“ за следвоенното възстановяване на Европа от САЩ - и „Пътят на коприната“ днес де факто е скрит протекционистки инструмент. Проектите се реализират предимно от китайски компании, а китайските износители получават лъвския пай от обществените поръчки и гарантирани нови пазари.

Европа, от своя страна, е буквално в ничия земя. Администрацията на Тръмп налага на европейците търговски санкции, мита и ограничения почти ежемесечно, а отношението е повелително и като към непослушен васал. Провалената ядрена сделка с Иран, считана за голям дипломатически успех от европейците, саботажите на газови проекти с руско участие като „Северен поток 2“, а преди това „Южен поток“, набитата спирачка за китайски 5G на стария континент, застрашаващ според Вашингтон технологичната сърцевина на НАТО.

Всички тези събития обтегнаха отношенията между Вашингтон и Брюксел, поставяйки дилемата пред европейския конструкт - или да стане силен субект на международната арена, отвоювайки си еманципация и право на собствена стратегическа визия, или да избере лагер, свеждайки послушно глава. Външните рискове пред ЕС се множат - провокативно поведение на Турция към Гърция, бежанската карта, която Ердоган може да изиграе всеки момент, застрашавайки и България във всеки един момент, сблъсъкът между южната ни съседка и Брюксел за Либия. Все ключови стратегически въпроси, по които нашата външна политика спешно трябва да формулира ясни стратегии и решения, в зависимост от възможните сценарии - да не говорим, че трябва и да лидира опитите за преговори и помирение доколкото това е възможно.

В енергийния сектор целта на САЩ в Европа е подсигуряването на пазар за втечнен газ от шистовата индустрия зад океана, както и стратегическо намаляване на приходите на Русия от износа на енергийни ресурси - цел, влизаща в пряко противоречие с търсещите евтина енергия европейски икономики като немската, например. Русия, от своя страна, търси военна подкрепа от Китай, чувствайки се заобиколена от все по-приближаващо и настъпващо по западните u граници НАТО. Кризата в Беларус в този смисъл далеч не се изчерпва с вътрешнополитическото измерение от съдбата на Лукашенко. Както Украйна и Крим, така и Беларус днес за заложници на геополитическия двубой за това ще бъдат ли руски буфер срещу НАТО, или по-скоро ще влязат в сферата на Запада, поставяйки Москва на колене.

Подкрепата на Китай за Русия ще има голяма цена, а знаем, че исторически руснаците винаги са имали противоречиви отношения с Поднебесната империя, гарнирани с взаимно недоверие и подозрения.
Светът върви към опасно повторение на историята. Цяло десетилетие бум на финансовите пазари и глобалната икономика, последвани от световна стопанска депресия, протекционизъм и връщане към икономическия национализъм, който винаги е съчетан с политически и реваншистки такъв. И респективно голям потенциал бурето с барут да се взриви шумно. Игран е такъв мач през 20-те и 30-те години на миналия век, а всички знаем и резултата от него за човечеството.

Адският кръг е пълен - поради вътрешнополитически дивиденти, държавите се насочват към протекционизъм за цели сектори от икономиките си, удряйки вноса на „конкурентите си“. Отговорът на отсрещната страната е аналогичен, което в комбинация с ковид блокадите изкристализира в силно намален глобален икономически продукт. У дома, това се експлоатира успешно от левите популисти, които анатемосват международната търговия като виновна за спада на жизнения стандарт и допълнително настройват враждебно населението и международната политическа атмосфера. Автаркията - стопанското самозадоволяване - се превръща в едва ли не самоцел, което означава бедност и завистлив поглед към съседи - за територии, ресурс и пазари.

Ще има ли пряк сблъсък или ще станем свидетели на спускане на завеса и дълго надлъгване между съперниците - предстои да видим. Можем само да се молим времената, в които живеем, да не се окажат прекалено „интересни“.

Коментари

Задължително поле