Нова книга разкрива: Дракула говорел на български

Грамота на прадядото на Дракула, воеводата Мирчо Стари.

Влашките владетели били потомци на български боляри

Влад побеждава много пъти турците, но накрая е убит коварно, а тялото - нарязано на парчета

Драматичният край на ХIV в. Балканите са обхванати от пожара на османското нашествие. Въпреки отчаяната съпротива, балканските владетели са разгромявани един след друг и губят земите си. Българският цар Иван Шишман е сред най-последователните противници на турците и остава такъв до смъртта си в бой на 3 юни 1395 г. А негов верен съюзник винаги е влашкият воевода Мирчо Стари.

Последният е правнук на основателя на владетелската династия на Влашкото княжество Иванко Басараба. Столетия наред земите на север от река Дунав до Карпатите се намират под скиптъра на българските царе. Те се управляват от назначавани от Търновград воеводи - управители на пограничните области на царството. Църковната организация е пряко подчинена на българския патриарх.

Вследствие на характерните за цяла Европа центробежни тенденции за тази епоха, във втората половина на ХIV в. териториите на север от Дунав постепенно се дистанцират от централната власт. Така Иванко Басараба вече е господар на Влашката низина, но остава васал на българските царе.

Унищожаването на българската държава от османците решава въпроса за независимостта на Влашкото княжество. Нейните владетели обаче изцяло продължават българските политически и културни традиции. Това личи ясно от стотиците запазени документи на техните канцеларии. Всички те са написани на чист български език, на който са говорели и мислели влашките боляри. Започва дълъг период, който може да бъде наречен “България след България”.

Турците оставят известна самостоятелност на Влашкото и съседното Молдовско княжество, което също е било под силно българско влияние. Всъщност те ги използват като буфер срещу силните християнски държави в Европа. Но много често техните князе са сменяни по приумиците на султаните.

Това е така до 1431 г., когато на престола се възкачва далечният правнук на Иванко Басараба Йоан Влад III, по-известен днес като Дракула. Сега нашата представа за него е създадена главно от вампирския роман на Брам Стокър, написан през ХIХ в. Всъщност той е един от най-последователните борци срещу османската напаст през ХV в.

Неговите псевдоними “Дракула” и “Цепеш” се обясняват много просто. Първият идва от прякора на баща му, който е бил член на Ордена на Дракона, създаден в Европа за борба с османците. Вторият пък е измислен от самите нашественици и е български превод на турската дума “къзък” (заострен кол). Става дума за любимата разправа на Дракула с неканените мюсюлмани - набиване на кол.

Неговият живот е динамичен и наситен с премеждия. Той заема влашкия престол на три пъти, като два пъти е свалян и накрая - убит. Наистина управлението му се отличава с жестокост, но това е характерно за смутните времена, в които живее. Влад побеждава много пъти турците, но накрая е убит коварно, а тялото - нарязано на парчета. Предатели изпращат отсечената му глава на султана, който демонстративно я набива на кол в Цариград.

Официално Румъния е създадена като държава през 1859 г. след обединението на Влахия и Молдова. По това време ситуацията на север от Дунав е изцяло друга. След ХVII в. постепенно се налага влашкият език, но продължава да се използва кирилицата. Най-голямата промяна настъпва през ХVIII в., когато Влахия и Молдова преминават на пряко подчинение на султана, който назначава воеводите от средите на цариградските гърци-фанариоти. Тогава влашкото общество се подлага на масова елинизация и българският език е практически е забранен. Това смазване на изконната аристокрация и интелигенция позволява от селата да нахлуят хора, говорещи на влашки език.

За днешна Румъния Дракула е национален герой и това е обяснимо, защото още от ХIХ в. младата държава отчаяно се нуждае от такива личности. Това обаче не означава, че историята трябва да се изопачава. Впрочем същото се отнася и за други съседи на България. Ето защо се позволих да напиша книгата “Дракула - българската версия”.

Историята разказва

Жестокостта на владетеля

За да отблъсне османската напаст, Йоан III Влад Цепеш наистина използва доста безскрупулни методи като набиване на кол. Известен е случаят, когато той нарежда на своите войници да забият с пирони за главите им чалмите на османските пратеници, защото те не му оказват почест и не ги свалят при визитата.

Запазени до днес писма

Истината проговорва от столетията

Българският произход и език на влашкия воевода личи най-добре в собствените му писма. Ето част от едно, изпратено през 1476 г. до занаятчиите в град Брашов:
„... Того ради ви просим да ни поможете с лъкови и стрелами и пушками, и да ни дадете салонитро (селитра - Н. О.), да учинимо прах (барут - Н. О.), да поставимо у град, оти ест якост и вам и нам и всем християном. И пак що ви речет слуга господства ми Драгомир, да га веруете, оти сът речи Господства ми. И Бог до ви веселит.”

Племенник на Димитър Талев прави езиковедски анализ

Корените на езика на Влад Цепеш

Румънските езиковеди не могат да обяснят задоволително хилядите наши думи във влашките диалекти

Оригиналът е бил написан на „български език“, а Дракула е наречен „Янош (Йоан - Н. О.), воевода и повелител на Влахия“!

В следващите редове ще приведа един пасаж от книгата, който е показателен за езика във Влашкото княжество през ХV-ХVI в., на който е говорел и самият Дракула.

“През ХХ в. езиковедските наблюдения върху грамотите на Любомир Милетич (голям български езиковед, открил лично в края на ХIХ в. над 400 оригинални влашки документи от ХV-ХVII в. - Н. О.) са подкрепени с някои лингвистични корекции от много авторитетни учени. Особено важно е изследването на видният руски славист Самуил Бернщейн “Разыскания в области болгарской исторической диалектологии, I. Язык валашских грамот XIV-XV веков. Москва-Ленинград 1948”. Там руският учен е категоричен: “Милетич в общи линии правилно определя значението на влашките грамоти за историята на българския език. С многобройни примери той показва как живите особености на славянските говори във Влахия намират отражение в езика на грамотите. Той убедително доказва, че тези говори по най-тесен начин са били свързани със славянските говори от Мизия, Тракия и Родопите, т. е. това са били български говори”.

Както споменах, през комунистическия период в нашата наука се отнасят доста срамежливо с тези важни исторически въпроси, занимавайки се главно с дребни езиковедски проблеми. През 2006 г. в интернет се появи любопитната статия “Влахо-български връзки” на доктора по лингвистика от Калифорнийския университет Илия Талев, племенник на големия писател Димитър Талев.

В нея той се връща към изследването на Самуил Бернщейн и по интересен начин го поднася популярно на публиката. В статията няма нови открития, но добре са подредени основните положения от досегашните проучвания по въпроса. Ето защо си позволявам да предам част от тезисите на Илия Талев:

“Още от края на XIX век дежурното румънско обяснение на канцеларския език на влашките воеводства, както и на езика на частната кореспонденция във Влашко в периода от XIV до XVII в. е, че той е бил “книжен език” - научен от власите от църковно-славянските книги, нещо като латинския в католическите държави.

Разбира се, румънските езиковеди и историци не могат да дадат задоволително обяснение на хилядите български думи във влашките диалекти, че и в литературния им език (след два века на усилената им замяна с новоизковани “латинизми”). Както лексиката, така и граматиката на влашкия канцеларски език от XIV-XVI в. недвусмислено показват, че той черпи много от живи български говори във Влашко, които явно са били много близки до днешните северни и западни български диалекти. И не само това: както се вижда от липсата на специфични грешки, присъщи на чужденците, родният език на авторите и преписвачите на влашката дипломатическа и частна кореспонденция е бил българският.

Самуил Бернщейн дава такива примери, каквито няма да намерите в никакви църковни писания: “баща”, “брод”, “воденица”, “голям”, “глоба”, “грижа”, “губер”, “девойка”, “детца” (деца), “да дойдет”, “докле”, “ела”, “елате”, “завръших”, “защо”, “зидари”, “калугер”, “керемида”, “коги”, “кожуси”, “кола”, “конник”, “кошуля”, “лани”, “летоска”, “ливада”, “липсат”, “люлка”, “макар”, “момък”, “натоварит”, “ние”, “нищо”, “обесили”, “да отиде”, “оти” (защо, защото), “пипер”, “планина”и др.

Има случаи, при които в новобългарски думата има различно значение от същата дума в църковния език: докато в езика на църквата глаголът “направити - направляти” означава “давам указание, направление, пращам”, в новобългарски значи “да сътворя”. Такова е и значението на тази дума в едно писмо на воеводата Йоан Рад IV (1496-1508 г.): “да ми направи некои прозорци”.

Интересна е фонетично-морфологическата еволюция на някои думи от старобългарски до новобългарските говори. Така например старобългарската дума “мати-матере” в новобългарски е еволюирала в “майка”. Най-ранните писмени паметници от територията на днешна България, където намираме думата “майка”, са дамаскините от втората половина на XVII в. Но във влашката писменост новобългарската дума “майка” се появява още в края на XV в. в документ, подписан от Рад IV, и почти напълно измества “мати” в по-сетнешната влашка писменост.

Анализът на този език, пише Бернщейн, го показва като “сложно съединение на канцеларски клишета..... с живи словосъчетания. Задачата на изследователя е да отдели свързаните готови мъртви словосъчетания от живите, отразяващи особеностите на разговорния език”.

Нататък Илия Талев обобщава наблюденията на Бернщейн относно граматиката на езика в грамотите. Оказва се, че падежната система, глаголите и местоименията напълно отговарят на нормите в развитието на българския език. Практически влашкият език от ХV-ХVI в. показва зараждането на съвременните говори, на които се говори в днешна България!

За съжаление Илия Талев умира през 2008 г. и не успява да завърши изследванията си. Междувременно през 2006 г. обаче той дава обширно интервю за вестник “168 часа” под заглавие “Дракула говорел на български диалект”. В него д-р Талев заявява в прав текст: “Дракула е водел частната и официалната си кореспонденция на български език. Не на църковнославянски, а на диалект, близък до съвременния български език.” 

Румънската реакция не закъснява. Някакво измислено Трансилванско общество на Дракула заклеймява Талев. А някой си д-р Николае Падарару, величаещ се като основател на това съмнително сдружение, отсича: “Дракула и останалите влашки воеводи са говорели на църковнославянски, а не на български език!”

Но в това отношение има ясно историческо доказателство, което до голяма степен е останало извън вниманието на учените. А то е свързано именно с нашия герой Йоан Влад III Дракула.
Става дума за едно негово писмо до папа Пий II от 7 ноември 1462 г. Първичният текст не е запазен, но в мемоарите на понтифекса е даден точен превод на латински език. Там се казва, че оригиналът е бил написан на “български език”, а Дракула е наречен “Янош (Йоан - Н. О.), воевода и повелител на Влахия”!”

Коментари

Задължително поле