Задълбочаващите се неравенства са големият риск за стабилността на планетата

Тръмп влезе във вътрешноислямската битка

Светът се тресе. Не само от терористични атентати. И изостава в осмислянето на собственото си движение напред. Обективно събитията се развиват толкова концентрирано във времето, че ние просто констатираме фактите, а не водим процесите - при отсъствие на ясна визия и идея как бихме искали да изглежда новият глобален свят на двадесет и първи век.

Бягство в миналото

Парадоксално, но днес Русия крепи евроатлантическото единство. САЩ и ЕС се разбраха, че ще продължат санкциите. И това като че ли остава най-силния стимул за сътрудничество между двата бряга на Атлантика. Защото в рамките на европейското турне на Тръмп бе констатирано разминаване по повечето останали ключови въпроси - Парижкото споразумение за борба с климатичните промени, либерализиране на търговията, ограничаване на миграцията... Иначе казано, конфронтацията и образът на външния враг се оказват основен инструмент за консолидация - вътрешна, национална за Русия; партньорска, международна за НАТО и ЕС.

Новата студена война е своеобразно бягство в миналото - към рутинното и познатото. Тя демонстрира преди всичко отказ и неспособност да се решават проблемите на настоящето. Основният от тях е загубата на сигурност - национална, социална, персонална. Неслучайно форумът в Давос в началото на годината изведе задълбочаващите се неравенства като най-сериозен риск за стабилността на планетата и постави въпроса дали пазарният капитализъм не мина отвъд етапа, когато икономическият ръст беше достатъчен, за да се преодолее кризата, т.е. дали не са необходими дълбоки реформи в самата система, които да доведат до оформяне на нови обществени баланси - национални и глобални. И най-важното - да поставят отново човека в центъра на световното развитие в опит да се намери необходимият хуманистичен контекст на един високотехнологичен и все по-виртуален век.

Ценности или сигурност?

Има ли разминаване между европейските и евроатлантическите ценности? Този въпрос се натрапва след референдума в Турция, когато се оказа, че от една страна, тя се отдалечава от демократичните европейски ценности, а от друга, остава основен стожер на евроатлантическата сигурност в района на Близкия изток. Като разминаването допълнително се подчертава от „червената линия“, прокарана от ЕС за евентуално прекратяване на преговорите с Турция за членство в съюза, в случай че бъде възстановено смъртното наказание - при условие че в редица американски щати то продължава да съществува. Впрочем, Европа не за пръв път избира стабилността на Турция пред демокрацията в Турция.

На този фон изниква и друг въпрос - накъде върви демокрацията? Защото все по-често се поставят под въпрос резултатите от избори и референдуми, свидетели сме не само на предизборна, но и на следизборна борба и „цветните революции“ вече не са само патент на Източна Европа. За да се стигне до още една парадоксална ситуация, когато Тръмп и Путин са заедно срещу американския и европейския истеблишмънт по въпроса за демократичността на избора на новия американски президент. Като същевременно контактите с Русия се превръщат в политически криминал, а самата Русия предрича и работи за разпад на ЕС и западните общества - и се радва на кризите. Като резултат опитите за износ на демокрация се върнаха при нас като бумеранг под формата на внос на нестабилност, дезинтеграция и вътрешни разломи в обществата - национални, социални, институционални.

Гастрол на полето на исляма

На пръв поглед Тръмп направи нещо стратегически важно в борбата с международния тероризъм при посещението си в Саудитска Арабия и участието си в арабско-ислямската среща на върха - потърси партньорство с ислямския свят в борбата срещу радикалния ислям. Реално обаче изникват няколко съществени въпроса поне в два плана - от гледна точка на ислямските конфликти и през призмата на европейските разбирания. Първо, със съюза си със Саудитска Арабия срещу Иран Тръмп влезе във вътрешноислямската битка сунити/шиити и взе страна в нея, заставайки до едното основно ислямско течение срещу другото. Предвид последствията от подкрепата на едни национализми срещу други национализми на Балканите през последните десетилетия, довели до избуяване на всички национализми в региона, едва ли има основание да се очаква, че резултатът би бил друго, а не по-нататъшно изостряне на напрежението в Близкия изток. Като това допълнително тласка Русия и Иран към по-тясно сътрудничество. Второ, Тръмп за пореден път постави въпроса за нашата собствена достоверност и стандарти, доколкото Саудитска Арабия с лекота би оглавила всяка класация за липса на демокрация в арабския свят - пред Ирак, Либия, Сирия. И най-същественото - това едва ли ще донесе пробив в борбата срещу тероризма предвид държавно спонсорирания от Рияд износ на уахабизъм и ислямски фундаментализъм по света.

А победителят в новата студена война е... Китай

Междувременно Китай събра държавни и правителствени ръководители от над 100 страни в света за старта на своя проект за нов Път на коприната, който (ни повече, ни по-малко) е призван да доведе до един воден от Китай глобален свят. Проектът „Един пояс, един път“ не е просто създаване на инфраструктура, осигуряваща достъпа на стоки от икономически най-бързо развиващия се Далечен изток към европейските пазари. Заявените инвестиционни намерения по него са 12 пъти по-големи от средствата по плана „Маршал“ и на практика осигуряват китайска икономическа експанзия в Азия и Европа. След като в продължение на няколко десетилетия Китай си осигури доминиращи позиции в Африка и сериозно влияние в Латинска Америка, сега вече става дума за лидерство в света. Китай се стреми не само да замени САЩ, но и да форматира и регулира процесите на глобализация в свой интерес - трансферирайки икономическата си мощ в политическо влияние и увеличавайки ролята си в сферата на сигурността. И създавайки рамките и очертавайки перспективите на една нова, не-западна алтернатива на сегашния свят.