Истината е, че не може да предприемеш политическо действие, без то да е интегрирано в система от разбирания, ценности и теоретичен корпус

Има ли ляво и дясно? Или не, всичко в политиката е въпрос на морал, почтеност и добри намерения. На прагматика - възникне ли проблем, никакви идеологии и концепции, видите ли, не бива да пречат на управленската гъвкавост на политиците да изберат най-разумното. В конкретния исторически момент. И съобразно техния висш разум и неповторим инстинкт. Прокрустовото ложе на тесните идеологически дефиниции трябва да бъде насечено на трески и изгорено в огъня на модерната и необременена политика! Веднъж завинаги. 

Нов рефрен? Съвсем не. Подобно вредно умонастроение винаги е терзаело духа на политическата класа. От зачеването на икономическата наука, например, систематичната стопанска мисъл е трън в задните части на владетелите именно затова: че с предписанията си и логическите си постулати парира нагона за произволни и вредни действия. 

Истината е, че не може да предприемеш политическо действие, без то да е интегрирано в система от разбирания, ценности и теоретичен корпус. Без да има етичен кодекс. Защото би било непълно и безсистемно. И вредно в реалността. На парче. Така или иначе би било оценено различно от всички, би засегнало различните стопански актьори по различен начин, да речем. Какво ще те ръководи? Защо упорито да държиш курса дадено действие или реформа, вместо да изчакаш да видиш коя обществена група е най-гласовите и да задоволиш нея - с електорален дивидент, разбира се. Гледали сме този сериал. Многократно.

Същото е и на индивидуално ниво - когато избираме как да действаме, ние се ръководим от етика, разбирането ни за добро и зло. Не от моментни прищевки и капризи. Или ако изберем тях - плащаме скъпа цена.
Въпросът за лявото и дясното обаче съвсем не е решен - в икономическата наука и политическата философия все още се спори. Интерпретации има всевъзможни. Най-добрият лакмус обаче си остава отношението към неравенствата. За левите - те са неестествени и са породени от външни фактори. Семейна среда, наследство, образование. Работа на държавата е да изравни и поправи неравенствата. Да въздаде т. нар. социална справедливост.

Обратно, за десните неравенствата са естествени и органични. Един работи повече и бди над развитието си, докато друг спи до обяд и нехае. Хора всякакви, а именно различните качества и потребности водят до засилване на специализацията и разделението на труда - ерго до еволюция и цивилизация.
Единствените проблемни неравенства в такъв случай биха били онези, които не стъпват на меритократична основа - заслугите, - а на близост до репресивната сила на правителството.

Всъщност идейната мъгла настъпва, защото в политико-културен и икономически план „дясното“ и „лявото“ имат различно изражение. За „десен“ в икономически аспект се счита човек, който смята, че държавата трябва да се грижи за защита на живота, имота и собствеността на гражданите, но нищо повече или малко отвъд това. Съвсем спокойно гражданите може да са социално солидарни и да дават много за благотворителност, но от собствения си джоб и по собствено усмотрение. Защото са добри християни, например. Излизането на държавата извън основните u задачи, би объркало сигналите и стимулите, откровено довеждайки до обедняване и корупционен натиск.

Левите, от своя страна, считат, че ролята на държавата е да изравнява - чрез данъците и разходите на фиска. Да поощрява едни индустрии за сметка на други, да бъде активен играч на икономическа сцена, а със социалната си политика - да се грижи за цели групи от хора. Дори доста отвъд на елементарната грижа за хората в тежко неравностойно положение или обективен, временен форсмажор. Директно да предлага „социални придобивки“ логически демотивиращи нуждата да се участва на пазара на труда. Реално не да създава и съблюдава правилата като безпристрастен съдия, а да играе наравно с играчите на терена.

От друга страна, в културно-политически план десните са консервативно настроени. Считат, че обществото еволюира като стъпва на традиции и приемственост от миналото. Езикът, нацията, религията, общността и принадлежността са важна съставка за социалния мир и органичното, хармонично общество. Те искат да запазят достиженията на миналото (conservare) и така да растат устойчиво. Институциите са важни, границите не са пропускливи: отвън влизат само желани професионалисти, които искат да се интегрират, да научат езика и са спазват правилата на коренното население.

При културно-политически левите (либералите) нацията и границите нямат значение. Традиции, порядки, нации - са по-скоро отживелица. Светът е интернационален. История, език, хомогенен етнически състав, религията - не са важни. Всички трябва да са мултикултурно настроени и не просто да приемат различното, а ако може да го издигат в култ и да му се кланят. Модерните съставки на тази псевдо солидарност са т. нар. расова теория, в която белите трябва да плащат за историческата вина за действия на предците им. А прогресът е неизбежен и зависи от съзнателен политически план. Либералите са „прогресивни“, тези срещу тях са считани реакционери и радикали. Те са настроени зле срещу икономическата свобода, въпреки че на драго сърце ползват благините - евтини и качествени технологии, достъпни храна и облекло.

Забележително е, че в реалността може да срещнем хора, които са „десни“ в икономически, но леви в културно-политически план. И обратно - културно-консервативни в политически план, но много леви в икономически, направо социалисти. По тази причина и партиите масово имат подобен странен миксиран профил, а с 4 годишния мандат неизбежно избирателят е принуден да прави сложен анализ на плюсове и минуси и по-скоро да гледа личната харизма на лидера, нетолкова съдържанието на програми и платформи. И да избира по-малкото зло.

Ако трябва да сложим на кантар кое е по-важното за развитието на обществото между културата и икономически възгледи - без правилна култура основа, много бързо политическите попълзновение ще овладеят и икономиката. В името на общото благо и в битка срещу неравенствата, разбира се!
Оттам и сложни за анализ явления като „крайнодесните алт-райт“ или “ крайнолевите“ формации като Антифа. При първите действително има политически десни идеи за затворени национални граници за мигранти, да кажем, но и много леви идеи за контрол на държавата над стопанския живот като търговския протекционизъм. При вторите, радикалните марксисти, е налично желание за тотално отмиране на собствеността, без ясна идея обаче кой ще контролира производството - неизбежен картбланш за появата на тоталитарен диктатор.

Истината е, че единството на икономически и политически идеал е стремеж. Стремеж, който да подреди света в ясна координатна ценностна система, а това се случва през сложен аргументативен процес - как хора с различни идеи да намерят начин да живеят заедно. Без да се избиват. Понеже видимо става дума не просто за рационални концепции, а за светоусещане, удовлетворителният резултат е труден. Социалният мир обаче го изисква. А мантрата „няма ляво, няма дясно“ си остава чисто и просто зловредна демагогия.