Освобождение - недоосвобождение

Освобождението ни започва от Априлското въстание - „Български въстаници 1876“, В. Антонов.

Не си създадохме и не си извоювахме държава в рамките на българското землище

Безусловно можем да се доверим на решенията на Берлинския конгрес

ЧАСТ 2

Ако беше толкова лесно да се освободи България от турско робство, комунистите щяха да го направят.

Неизвестен мислител от началото на XXI век

Kак протичат процесите през 70-те години на осемнадесети век, в частност - интересуващият ни въпрос за нашето освобождение-недоосвобождение?

Главният отговор е - протичат като процеси, а не както ни поучават днес - като определеност. Дето всичко се знаело, подготвено по документи и вековни руски политически възжелания. Само че никой не осигурил стопроцентовата победа на Русия във войната. 

В един момент успехът u е зависел от „шепа спартанци“ според необоримия в случая Иван Вазов. А когато Русия осъзнава, че турската армия не може да я спре, естествено на крилете на победата ще се опита да се изплъзва от предварителната, вероятно не съвсем желана и обмислена, договореност. И това е по-възможното обяснение за Санстефанския договор. Като че ли сега е мястото да помислим за ролята на документа и за стоящата зад него недоизреченост. Днешните документолози си играят с този казус както си щат. Едни документи те приемат за стопроцентово истински, а други - за измамни. Измамен и негоден за тях е договорът от 3 март 1878 г., а чист и обвързващ е предварителният - на Русия с Австро-Унгария. Защо?

Щото тъй им се ще! И още нещо засега само ще загатна. Докато от векове и най-обикновени междучовешки и междуфирмени отношения се решават с договори, обричащи исторически решения са се взимали (вероятно и взимат) с написана на ръка бележка. Справка - разменената между Чърчил и Сталин. Тъй, че по-кротко с документите.

Единственият за събитията от 1876-78 г., на който безусловно можем да се доверим, са решенията на Берлинския конгрес. Не за друго, защото те неотменимо постановяват какво да се направи. И последното нещо в процесите, нуждаещо се от историческия микроскоп, е ролята на личностите. Мъдрото заключение, че руската политика е константа и не зависи от личността на императора е поредното коварство, за да имат „последните инстанции“ „неоспорими“ победоносни аргументи. Нима може да се сложи знак за равенство между Александър II и няколкото предшественици и наследници?! Между този, който променя икономическите и обществените отношения в Русия с премахването на крепостното право, когото само смъртта възпира да смени държавното устройство - да направи абсолютната монархия конституционна, и останалите. Днес хихикат, че българинът бил заблуждаван да нарича Александър II наш освободител. А той - видите ли, лъгани българи, бил цар-освободител на крепостните в Русия. И въобще не се имал за освободител на българите. Не се и замислят за какво u е войната на затруднената реформираща се държава. И дали е искала да насочи огромни ресурси към нея, вместо да си решава вътрешни все жизнено важни проблеми. Един от които цял век е бил неразрешим за Русия - модернизацията на въоръжението. Та и във войната от 1877-78 г. тя има по-остарели оръжия от рухващата Османска империя.

Кажи-речи изприказвах съществените принципи за направата на анализ на случилото се в историята. Останаха два неспоменати, които историците ни знаят, но са решили да не спазват - анализът да се отнася до всички съставки и участници в събитията и да не се замълчават, омаловажават и скриват поне съществените факти.

Сега ми предстои да се опитам да представя и анализирам две неща: станалото в европейската история, обусловилото нашето освобождение-недоосвобождение, и казусът с българската роля в него - странно защо приемана и от предци, и от съвременници за нулева. Или близка до този математически знак за нищото.
Освобождението-недоосвобождение на България от 1878 г. е тъжен и непоправим факт, що се отнася до това, че не си създадохме и не си извоювахме държава в рамките на българското землище. Но е велик факт, че я създадохме и - въпреки нежеланията и пречките на Европа, я разширихме, макар и не докрай. (Несполуките в разширението тук не ме интересуват.) Защото не всеки ден в световната история обстоятелствата позволяват да се случват подобни събития. Тъй че в избрания като празник ден на Началото Освобождението трябва да ни радва. Трябва да ни изпълва с почит към допринеслите за него. И трябва да ни задължава да продължим градежа, част от който е осмислянето на станалото. Т. е. да разберем защо и как заедно с него се случи и недоосвобождението. Но не по метода на неудържимите емоции на меките души и на „прозренията“, плачовете и прокобите на недотам озарени души. За да разберем тях и опита да се пренаписва духът и същината на станалото в историята, ще си позволя цитат от статия в Уикипедия за САЩ: 

„Водена от доктрината за предопределение на съдбата, новата страна предприема енергично разширение на териториите си в цяла Северна Америка в 19 век. Това начинание изисква изместване на коренното население, придобиване на нови площи и постепенно приемане на други щати. Американската гражданска война прекратява легалното робство върху черното население. В края на 19 век Съединените щати продължават разширението си в Тихия океан, постигайки най-голямата икономика за времето си. Испано-американската война и Първата световна война потвърждават статута на държавата като глобална военна сила.“ Е, не бива и няма да я пишем така и нашата история, драги ми смехурковци!

Нашето освобождение започва от Априлското въстание. Само на пръв поглед обаче. То е започнало много по-рано (сетне ще се обосновавам). С Въстанието започна практическото осъществяване на предопределеното дело, изглежда единствено възможната случилата му се тогава реализация. С потушаването на въстанието ние станахме както съществуващ за света народ, така и достоен да има право на друг живот, включително и на своя държава. (Всъщност знаели са ни и преди елитите с информация за истинската история на света от Христа насам. Но са мълчали. Тяхна си работа.) 

Противно на здравия разум, диктуващ да вдигаш революция с поне някакъв шанс за успех, с великата саможертва на хиляди мъченици заставихме светът да работи за нашата свобода. Съчувстващите умове - да, но не и политиците. Един от тях - английският премиер Дизраели (още лорд Биконсфийлд, и той като лорд Чърчил също и писател) с негови си мотиви прави опит да измами и отклони от действия останалия свят. Със създадена комисия, която от намерения прави уж факти. Изобличен и в страната си, и извън нея, той не съумява да спре устрема на събитията. Останалите политици правят възможния първи ход - предизвикват Цариградската конференция, за да изразят някакво съчувствие и убедят Турция да поразхлаби примката с някакъв вид автономия за нас.

„Прегръдката на руската мечка се затяга“ - карикатура от английското сп. „Пънч“ от 1877 г.

Не коментирам доколко и с колко чисти намерения всяка от Великите сили участва. Да се произнасят затова документолозите. Но съм убеден, че всички участници са знаели, че резултат едва ли ще има. И същевременно са знаели, че в политиката има продължение. А тук това продължение работи на гребена на европейската обществена вълна на презрение към ориенталщината и зверствата и на загриженост и застъпничество за съдбата на храбрия християнски народ.

С късна дата можем да приемем и предположението, че Цариградската конференция е някакъв вид пробен камък за по-нататъшни действия. Зная приказките, че турският отказ отваря вратата на Русия да обяви война. Но има две но. Едното е - тя не може да бъде заставена. И второто - вратата е била отворена за всички Велики сили, но останалите са я заобиколили. Далече били. Че Крим е още по-далече, но през 1854 г. това не попречи на войските на Англия и Франция с благословията на Австро-Унгария да дебаркират там. И заедно с Турция да сломят Русия. Битува и още една хипотеза - Русия се стреми към война, за да си възстанови имперското самочувствие, изгубено след краха в Кримската война.

Вероятно това се явява страничен мотиватор, но в края на ХIХ век едва ли империя с множество вътрешни проблеми ще тръгне на война с мощен враг заради едното самочувствие. Нещо ми намирисва на подражание на Омир, който сблъсква държави заради накърненото самолюбие на измамен от жена владетел. Без да се усети, родната историография понякога изпада в неустоим литературен транс. С главни жанрове преразказ и подражание.

(Следва продължение)

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи