Отказът от въглища удря енергийната сигурност

На Изток - в страните от Азия и Тихоокеанския регион - търсенето им расте

Енергетиката е в центъра на плановете за възстановяване от безпрецедентната икономическа криза, в която изпадна света през последната година. За държавите от Западния свят този преход почти единствено се отъждествява с политиката по скоростен отказ от въглищните централи и въгледобива като цяло, докато в развиващите се страни въглищата ще увеличават своята тежест при формирането на устойчивите политики в енергийното развитие.

През последните няколко години се заформи истински доктринален сблъсък по оста Запад-Изток, по отношение на въглищата и какво е тяхното място в енергийното бъдеще на света. Докато въгледобивната индустрия става все по-нежелана в страните от Европа и Северна Америка, отношението към нея на Изток изобщо не е враждебно.

Производството на електрическа енергия от въглища е в упадък на Запад и разцвет на Изток. Най-голям спад в производството на ток от въглища в периода 2015-19 г. има в страните от Северна Америка и Европа, които имат претенцията да бъдат световни климатични лидери. Плавният залез на въглищата в Западния свят е продиктуван от политико-идеологически съображения, а не от икономическа логика. За посоченият период делът на въглищните ТЕЦ-ове в страните от Северна Америка и Европа се е свил съответно с 27% (от 1564 ТВтч през 2015 г. до 1134 ТВтч) и 29% (от 992 ТВтч до 698 ТВТч за същия период). Това е атестат за политическата агресия спрямо въглищната индустрия. Дори и тя обаче не може да отрече икономическата реалност - в периода на следкризисно възстановяване делът на въглищата в електропроизводството в САЩ се очаква да нарасне с 13% през 2021 г.

Важно е да се отбележи, че въглищата са сравнително достъпен енергиен ресурс, а това е фундамент за електроенергийната сигурност на много държави - както в Европа, така и в Северна Америка. Бързият отказ от въглищата, агресивно прокламиран от политическите ръководители в енергетиката, създава предпоставки не само за увреждане на енергийната сигурност на отделните държави, но и за създаването на импортна зависимост от страни, които са пряк политически, икономически и дори военен конкурент.

Икономическите аргументи са в основата на въглищната експанзия в Азия. В страните от Азия и Тихоокеанския регион търсенето на въглища расте. През 2015 г. производството на електроенергия в региона на Азия и Тихия океан е било в размер на 6268 ТВтч., докато през 2019 г. то вече е 7376 ТВтч., което е ръст от 17%. Няма как да е друго, защото Азиатският регион се обособява като мястото на следващата енергийна революция. Свидетелство за това са прогнозите на EIA, които индикират, че през 2050 г. Азия ще има 50% дял в световното енергийно потребление. Индустриалното развитие и тенденцията за плавно увеличаване на средната класа във водещите азиатски икономики са мощна движеща сила, която тласка потреблението във възходящ тренд. През 2002 г. средната класа в Китай е наброявала едва 80 млн. души, докато през 2020 г. оценките вече са за 700 млн. човека. Плановете на Пекин за увеличаване дела на средната класа очертават като приоритет вдигането на доходите и отварянето на пазарите за международни инвеститори.

Стандартни икономически ходове, които обаче ще създадат условия за допълнително разрастване на средната класа, защото комбинират мерки за насърчаване както на местния бизнес, така и привличането на външни инвестиции. В този смисъл политиката на редица Азиатски държави е монолитна и в немалка степен обяснява техните икономически успехи.

Да видим какви са изводите за общите усилия в областта на климата и енергетиката. Въглищата са незаобиколим фактор в енергийната доктрина на Азиатските страни и развиващата се Африка. Това е солидна индикация за безсмислеността на климатичните политики на Западните държави. Европа е сърцето на индустриализацията и научно-техническия прогрес, а тези политики удрят тъкмо по неговите устои. Това ще доведе със себе си плеяда от катастрофални процеси, включващи и негативно екологично въздействие. Европа винаги е лидирала в индустриалното развитие и иновациите, но сега тази позиция е поставена под въпрос.

Видно е, че икономическите аргументи са водещи за въглищната експанзия в Азия и Тихоокеанския регион, а това показва тяхното реално отношение към международните климатични споразумения. На практика много от разписаните мерки за намаляване на въглеродния отпечатък удрят пряко върху икономическата, оттам и върху националната им сигурност, ефективно поставяйки страните в невъзможност да изпълняват стратегическите си приоритети. Проблемите, свързани със замърсяването на въздуха, почвите и водите, обаче, ще си проправят път в обществените дебати и политическия хоризонт на Азиатските страни. Макар това да се случва изключително бавно, предвид политическата конюнктура и обществената среда в тези държави, мерките по ограничаване на истински вредните за околната среда субстанции и газове ще навлизат при вземането на решения в енергийната политика. Защото в крайна сметка става въпрос за здравето на най-важния капитал в икономиката - хората. Това е нещо много различно от фокусирането изцяло върху въглеродния диоксид (CO2), което е на почит в повечето Западни държави.

Доста политици и неправителствени организации от десетилетия яростно работят за скоростен край на въглищата. В Западния свят въглищната индустрия е обект на яростни политически и идеологически атаки. В същото време отказът от въглищата води до увеличаване на енергийната зависимост, защото страните се принуждават да търсят заместващи мощности с ресурси, които изискват постоянни физически потоци (най-вече природен газ). Ядрената енергетика като чиста алтернатива продължава да бъде пренебрегвана.

Енергийният преход трябва да се случва бавно, обмислено и целесъобразно, спрямо спецификите на конкретни държави и енергийни системи, политическите и обществени нагласи и степента на икономическото им развитие. Спорът дали фосилните горива продължават да са фактор в енергийната политика, е безпредметен.

Техният дял в общото световно енергийно потребление остава почти непроменен през последните 40 години. Враждебното отношение към класическата енергийна индустрия е обида за поколения енергетици, които продължават да работят за сигурността на енергийните доставки.

Това, което трябва да изостри вниманието на Западния свят е, че държавите в Азия много по-добре разбират същината на целеполагането, което им позволява да формират стратегическото мислене в енергетиката. Изпълнението на стратегическите цели почти не се влияе от моментни политически бури и размествания или политическо късогледство, така характерни за редица държави от ЕС и Северна Америка. Преосмислянето на енергийната доктрина в Западния свят е задължително условие, ако той иска действително да определя посоката на световното енергийно развитие.

*Авторът е доктор по икономика с дисертация в областта на икономиката на ядрената енергетика.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи