От минарето на Света Софѝя

Залисан в правата на малцинствата, еднополовите бракове, измисления расизъм и климатичните промени, християнският свят не обърна очакваното внимание на средния пръст на Ердоган

Ислямът не познава свободата на избора

Превръщането на „Св. Софѝя” отново в джамия е солова политическа акция на Ердоган - дори ние, простите граждани, виждаме това. Знаците, които се опитва да излъчи той, са колкото към собствения му народ, толкова и към международната общност. Иска да придаде известно величие на леко разфокусирания си образ, да възстанови поизгубено уважение. Пък и покрай всичко останало да ореже малко приходите на новия опозиционен кмет на Истанбул - мълви се, че докато била музей, „Св. Софѝя” носела на общината по 50 млн. долара годишно само от билетчета. Дадено мащабно действие никога няма само една причина и никога не води само до един резултат.

По жанр актът на Ердоган е предизвикателство, среден пръст, размахан пред лицето на християнството и на западната цивилизация. И човекът, вероятно, си има своите основания, направил си е сметката. Предпочита да бъде лидер в една цивилизация пред това да е последна дупка на кавала в друга. Нормално. Просто, християнството и западната цивилизация не реагират на предизвикателството съвсем адекватно, за което никой не им е виновен. Не че не реагираха, реагираха, но сякаш жалеха повече музея, нежели храма.

От една страна, възстановяването на „Св. Софѝя” като джамия изглежда съвсем логично и даже справедливо - да не беше падал Константинопол, че да не стават църквите му джамии, всички са бастисани, не само „Св. Софѝя”. Пък и тя си е била джамия в продължение на пет века до 1934, какво толкова! Византия плаща за греховете си и това е част от наказанието. От друга страна обаче, не може да не се замислим за дълбоката същност на посланието и най-вече за начина, по който то ни въздейства. Понякога си мисля, че Ердоган може да е останал и леко разочарован, защото християнският свят не обърна очакваното внимание на средния му пръст, залисан в правата на малцинствата, еднополовите бракове, измисления расизъм и климатичните промени.

Западът строи все нови и нови джамии за „добре дошлите” мигранти, срамува се да нарече коледата „Рождество”, за да не засегне някого, тръби за толерантност и мултикултурност, нарича християнството „една от религиозните секти, по-долнопробна от будизма” (срещал съм това твърдение като коментар в социалните мрежи). А от отсрещната страна, видимо поощрени от толерантността и мултикултурализма на отсамната, в същото време обръщат „Св. Софѝя” на джамия. В едно и също време с плюшените мечета по гарите и плакатите „Migrants Welcome Here!”. Мирното съвместно съществуване е чудесно, християнинът може да живее с всекиго, защото само минава оттук, през този ефимерен свят, но от насрещната страна също трябва да се прояви някакво разбиране и благоприличие. Как ли ще реагира ислямският свят, ако, да речем, Израел реши да превърне Ал-Акса в синагога? Със сигурност ще реагира много по-остро, но и много по-адекватно, защото в ислямския свят религията все още не е превърната в туристическа атракция и любопитна реликва от миналото.

Мюсюлманите са си прави, яд ме е на християните. Много пъти съм се питал кое е по-лошо: да вярваш неправилно или изобщо да не вярваш. Защото хората в джамиите вярват. И благоговеят. Не се разхождат по къси гащи и не снимат интериора със смартфоните си. Затова заслужават уважение. Хубаво е обаче да не се забравя, че докато християнството не воюва с исляма, ислямът воюва с християнството. Нали помним, че за исляма целият свят се дели на две: земя на мира (шариат) и земя на войната (джихад), като свещената мисия на първата част е да превърне втората в себе си. „Ислям” означава подчинение, мюсюлманите са хора на предопределението, оръдия за изпълнение волята на Аллах (друг е въпросът как научават каква е тя). Ислямът не познава свободата на избора, който е единственият инструмент за възстановяване на връзката между човека и Бог в нейната изгубена пълнота. Но това е тема на друг разговор. Както вече се съгласихме в самото начало, тук става дума повече за земни дела, отколкото за небесни.

Как реагира християнският свят на провокацията в „Св. Софѝя”? В първата публикация, която отворих, попаднах на изречението: „Съединените щати, Европейският съюз и ЮНЕСКО също изразиха безпокойство от реверсията на обекта”. Ако се върнем към измисления пример с превръщането на Ал-Акса в синагога, дали чувството, което ще изпита ислямският свят, ще бъде просто „безпокойство”? Дали ще нарече събитието „реверсия на обекта”? Или по някакъв подобен джендърски начин... Вярно, докато мюсюлманите се молеха в „Св. Софѝя”, камбаните в Гърция и Кипър биеха траурно. Православните патриаршии, включително и нашата, изразиха протеста си. Изразиха го, впрочем, твърде любезно и дипломатично. Путин и Мицотакис - двама божем православни лидери - в нарочен телефонен разговор, посветен на междудържавните им отношения и на националния празник на Гърция, засегнали между другото и „Св. Софѝя”, като я нарекли „уникален обект” и „символ на мира”. Европейската комисия чрез своя Върховен представител по външна политика и сигурност, каталунския социалист Жозеп Борел, определи случилото се като „предизвикващо съжаление”, защото „Св. Софѝя” била „сграда” с историческо и универсално значение. Морган Ортегас от Държавния департамент на САЩ също изрази емоция, но не „безпокойство”, а „разочарование”, в което обаче просиява и надежда, защото достъпът на туристи на този етап не е застрашен. САЩ „очакват с нетърпение да чуят плановете на Турция относно по-нататъшното стопанисване на „Св. София” така, че да бъде гарантиран безпрепятственият достъп до нея за всеки”. Френският външен министър Жан-Ив Льо Дриан не е нито „обезпокоен”, нито „разочарован”. Той „съжалява”. Съжалява за „трансформирането на бившата базилика в джамия”. Не го упреквайте! Съжалението не е по-слабо чувство от безпокойството и разочарованието. Вероятно, някой европейски лидер е изпитал и „досада”, а може би и „объркване”, „сепване” или „маразъм”, всичко е възможно. Както виждате, християнският свят реагира на провокацията, в общи линии, с озадачено повдигане на вежди и нищо повече.

А „Св. Софѝя” се ражда в ситуация на протести и размирици, твърде наподобяваща на днешната в Съединените щати и доста европейски страни. През 532 година след хулиганско изстъпление на хиподрума и побой между агитките на сините и на зелените, започнали градски размирици. Скоро цирковите партии, които идели още от древния Рим, но във Византия вече са занимавали с откровена политика (условно сините били десните, аристократите, консерваторите, а зелените - левите, буржоата, либералите), се обединили срещу „статуквото” и организирали грандиозните безредици, останали в историята с името „Ника”. Не било ясно какво точно искат, може би да променят модела, да рестартират системата, защото нямало как конкретно да поискат оставката на Юстиниан Велики, но въпреки това нападнали Августиона - площада, на който се намирал и дворецът, - и опожарили двете църкви - „Св. Ирина” и „Св. Софѝя”. Опожарената „Св. Софѝя” била построена още от Теодосий II през 415-а, а преди нея имало и още една, строена от Констанций II, в която е служил Йоан Златоуст.

Когато безредиците взели застрашителни размери и станало ясно, че няма да се уталожат от само себе си, нито подстрекателите им ще проявят разум и добра воля, легендарният пълководец Велизарий, същият, който извоювал за Юстиниан империя от Персия до Гибралтар, влязъл с армията в Константинопол и потушил Ника. Потушил я толкова безапелационно, че оттогава цирковите партии никога повече не успели да се съвземат. Юстиниан пък се заел да възстанови „Св. Софѝя” и използвал случая на нейното опожаряване, за да издигне архитектурно чудо. Същото чудо, което доживя през 1934 г. да стане неангажиращ музей, и което 86 години по-късно отново бе превърнато в джамия. Такова е началото на „Св. Софѝя” и се надяваме, че превръщането u в джамия не е нейният край.

Обявяването на базиликата за музей през 1934-а е демонстрация на добра воля за цивилизовано съжителство. Превръщането u в джамия днес показва връщане към възгледа за шариата и джихада, за земята на мира и земята на войната. Но, пак казвам, това си е работа на мюсюлманите. А ние трябва да се замислим как ли изглеждаме в техните очи според начина, по който си позволяват да се държат с нас.

Освен това мисля, че пуническият и езически Картаген трябва да бъде разрушен.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари