15 отнети книжки при акция на СДВР Съставени са 24 акта и 16 фиша

Менда Стоянова пред „Труд“: Няма риск за валутния борд

Жрици на любовта търсят маскировка

Доброто държавно и лошото частно билетче Законопроектите на Валери Симеонов и на министър Горанов не могат да съществуват заедно, тъй като се отричат

Чистена таранка по 3 лева в Бургас

Китайски учени: Коронавирусът започва все по-лесно да се предава от човек на човек

Перлата на Пирин се нареди до Кицбюел

Вандали повредиха фонтана до общината в Сливен

Банско изстреля Шифрин на върха

Появи се запис, на който Тръмп заповядва да уволнят американската посланичка в Украйна (ВИДЕО)

Освещават новия храм „Св.Прокопий Варненски „ в края на юни

5000 лева глоба и условна присъда получи сливенец за държане на 20 литра прекурсори за дрога

Жълт код за поледици е обявен за утре в няколко области в страната

Разширяват „синята зона“ във Варна Осигуряват нови близо 5800 паркоместа в широкия център на града

Дворецът в Балчик огря със славата си Чехия Директорът на културния институт Жени Михайлова получи символичния ключ на град Валмез

Павликени в нашата история През античната епоха в района на града са се пресичали две римски „магистрали“ в земите на днешна Северна България

Римският хероон при село Лесичери.

По тези места изграждат комитети Васил Левски, отец Матей и Ангел Кънчев

В своя предговор към един от сборниците, посветен на миналото на Павликени, проф. Андрей Пантев отбелязва, че малкият български град е показателен пример за история, „… която четем едновременно и като история на район, и като история на страната…“. Наистина, време е да проумеем, че историята на България не е фокусирана само в София, Велико Търново, Пловдив, Варна и други големи градове, нито само в наследството на Плиска, Велики Преслав, Охрид или Видин… Мозайката от събития и личности, присъщи на нашите малки Отечества (родните ни места – първото значение на думата „Отечество“ през Възраждането), изгражда цялостната ни история, култура и самосъзнание като нация. Можем да се убедим в това от експозицията и дейността на Историческия музей в Павликени, развиван с усърдие и обич към родния край от Нели Цонева и нейния малък екип – дейност, която включва и съдържателни културни прояви в широк регистър.

Историческият музей в Павликени.

Земята на днешната община Павликени е привличала още далечните ни праисторически предшественици. Нейното плодородие и климатични дадености са причина за появата на селища още през неолита (новокаменната епоха) – през шестото хилядолетие пр. Хр. Човешката активност продължава през каменно-медната и „по-новите“ епохи, когато на преден план излизат древните траки, най-старите ни исторически предци. По тези места са живели кробизите, които според Страбон и Павзаний са били „… благочестиви, смели и неукротими…“ В римската епоха, античният вариант на „европейска общност“, районът на днешния град Павликени е притежавал развито стопанство, като е силно свързан с известния римски град Никополис ад Иструм. Важен е приносът на археолога Богдан Султов, положил началото на проучванията в античния керамичен център при Бутово, един от обектите на Историческия музей в Павликени. Проучванията на доц. Павлина Владкова, д-р Иван Църов, Калин Чакъров и други специалисти обогатяват знанията ни за античното минало на района. Сред оцелелите като по чудо паметници и днес впечатлява римският хероон при Лесичери, оценен още от Феликс Каниц. В наши дни с основание се мисли и работи за инфраструктурата, но в онези далечни векове тук са се пресичали две основни римски „магистрали“ в земите на днешна Северна България! Какво по-силно доказателство на древната максима, че „историята е учителка на живота“?

Вихърът на „варварските“ нашествия прекъсва развитието на римската цивилизация, но във времето на българското Средновековие районът на Павликени запазва своето значение. Нека припомним за онзи „пчелар царев“ – Димитър от село Мусина, оставил ни една непретенциозна и наивна, но ценна рисунка на старата столица Търново. Запазена върху лист от известния Брашовски миней, тя ни въвлича в мисловните пространства на един тукашен българин, служител на цар Иван Александър. От друга страна, става ясно, че Димитър е бил един своего рода „придворен доставчик“, работил в едно „царско имение“ в този кът на средновековната ни държава.

Появата на днешния Павликени като селище се свързва с епохата на османското господство. Неговите създатели, българи павликяни от Пловдивско, навярно са следвали старите връзки на своята „еретическа“ общност със земите на север от Балкана. Така например Травъл, водачът на въстаналите срещу византийската власт през 1084-1086 г. пловдивски павликяни, се оттегля с хората си именно в централната част на Северна България. Значението на селището, особено след като бившите еретици влизат в лоното на католическата църква, е факт от многобройни документи. В средата на ХIХ век последните българи павликяни напускат селището, но оставят завинаги своето име – интересна илюстрация за неочакваните обрати в историята, но и за съхранена историческа памет.

Съдбата на хората от Павликенския край е показателна за протичащите в българските земи стопански и социални процеси, за ретроградната същност на азиатската Османска империя, забавила с векове естественото политическо и културно израстване на нашия народ. И все пак, този български край дава забележителни примери на стремежа на българите към свобода, достойнство и просперитет. Какво би било нашето Възраждане без самобитния народен будител, учител, книжовник и ревностен патриот Бачо Киро Петров? Без неговите сподвижници от Бяла Черква, без местните свещеници, сред които се откроява Петко Франгов, без комитетските дела на отец Матей Преображенски (нашият „домашен Леонардо“, чийто „Вечен календар“ се пази именно в Историческия музей в Павликени!), четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Караджата… Да припомним, че именно от Павликенския край през 1867 г. в нашата национална традиция, а и в световния печат, отеква тайнствената и гръмовна дума „комита“, че тук са кървавите битки през лятото на 1868 г., намерили отзвук в душите както на местните българи, така и на целия ни народ. По тези места изграждат комитети Васил Левски, отец Матей и Ангел Кънчев, опирайки се на най-будните и решени на саможертва будни българи. Така стигаме до бунтовната 1876 г., когато е голготата на знаменитата чета на поп Харитон, чиято душа е „даскал“ Бачо Киро. Нека не забравяме, че тази чета е съставена почти изцяло от младежи от Бяла Черква, Михалци, Мусина, Дичин, Дъскот, Вишовград… В красивото градче Бяла Черква почти на всяка от старите къщи има паметна плоча на въстаник! И затова е съвсем закономерно участието на хората от този край в Българското опълчение, а на потомците им – във войните за национално обединение. С основание Нели Цонева е озаглавила една от своите книги „Войници на Отечеството“.

Развитието на Павликени и селищата от района е недвусмислено доказателство за подема в българското общество, стопанство и култура, настъпил с Освобождението от петвековното робство. В резултат на миграционните процеси, на т. нар. аграрен преврат и модернизацията на цялостния живот в Павликени приижда трудолюбиво и будно население. При тогавашния демографски потенциал на нацията, многодетни семейства и родова солидарност, при характерната индивидуална и семейна предприемчивост, още от края на ХIХ век Павликени се превръща в пазарно средище, а след 1894 г. в център на околия. Управата на селото, което все повече добива характеристиките на малък град, организира седмични пазари, а в самия край на ХIХ век проявява нужната инициативност да изгради железопътна гара. Както отбелязва Нели Цонева в своята книга „Павликени – античен и вечен“, жп-гарата е катализатор на стопанския живот в града и околията, дава тласък както на традиционното селскостопанско производство, така и на други икономически отрасли и области от социалния и културен живот. Такива промени не стават без видни личности, без бележити българи, пък били и те на „местно равнище“. Такъв е Атанас Хаджиславчев (1856-1943) – предприемач с модерни виждания, кмет, народен представител, дарител, обявен от своите земляци за „пръв гражданин“ и „старейшина“… Макар да е със статут на село, Павликени се сдобива с гимназия, професионални училища, държавно земеделско опитно поле (на практика стопанство с научно-приложен профил), книжарница, самодейни състави, спортни дружества… След реформите на Деветнайсетомайския режим през 1934 г. територията на околията е увеличена, а стопанското развитие, строителството и градоустройството продължават с високи темпове. В крайна сметка, въпреки жертвите във войните, миграционните движения, стопанските трудности и т. н., от Освобождението до обявяването на Павликени за град (1943 г.) населението му нараства близо десет пъти – от 580 на повече от 5 хиляди души.

Във времето след Втората световна война градът запазва устойчивото си развитие, въпреки наложеното от тоталитарната държава фаворизиране на окръжните центрове и столицата София – за сметка само на българското село, но и на малките градове. Някой ден ще бъде дадена по-пълна научна оценка за „отключването“ на ред негативни процеси, започнало с премахването на естествени и добре функциониращи административни, стопански и социални единици, каквито са някогашните околии. Така или иначе, въпреки превратностите на днешния ден, градът и общината притежават потенциал за развитие, което важи с пълна сила и за културно-историческото наследство в Павликени, Бяла Черква и околните селища.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.