Жизнена демокрация се гради само с респект към Народното събрание

Неслучайно парламентарното управление се определя и като „управление чрез дискусия“

На родната политическа арена се откроява една токсична тенденция. Колчем се направи избор от Народното събрание (НС) за членове на някой висш държавен орган, това тутакси се обрамчва от определени среди с гороломни обвинения и даже истерии, че изборът бил непрозрачен, необоснован и лишен от състезателност, защото – о, ужас! - бил предопределен от „договорки“ на депутатите. И всичко това при положение че Парламентът е най-публичната, най-откритата и най-прозрачната институция в системата на конституционните органи, която обосновава своите решения в рамките на публични разисквания и ги гласува, с малки изключения, явно. При гарантирани права на опозицията и възможности за парламентарното малцинство да участва с номинации и при тяхното обсъждане. Парламентът е „къща от стъкло“, в която под светлините на прожекторите и по пътя на политическото представителство социалните ценности и интереси се сблъскват в търсене на обществено равновесие. Това е конституционната субстанция на парламентарната дейност.

Неслучайно парламентарното управление се определя и като „управление чрез дискусия“. Принципът на публичността – пише проф. дн Георги Близнашки – е в самата същност на парламентаризма. Самата публичност от своя страна води – по думите на Юрген Хабермас – до законодателство, което се основава не само на общата воля, но и на разума. Едно от възможните (макар и незадължителни!) изражения на всичко това са парламентарните процедури по публични и открити изслушвания с възможност за участие на структури на гражданското общество и академичната общност със становища и въпроси към номинираните кандидати. Такива процедури Народното събрание прилага вече повече от десетилетие.

Сравнителният анализ на номинационните процедури в Европа сочи, че никъде не се наблюдават толкова отворени към гражданското общество правила за избор на конституционни съдии, колкото в нашия Парламент. Напротив, в литературата се изтъкват съображения, че евентуално въвеждане на публични изслушвания на кандидати за конституционни съдии (в Германия), по аналогия с изслушванията на номинациите за федерални върховни съдии в Сената на САЩ, би довело до прекомерна политизация на процедурата. Трябва да се знае също, че независимо от публичните изслушвания на кандидатите за Върховния съд на САЩ, процедурата е напълно лишена от състезателност – предложенията се правят единствено по преценка на Президента. При изслушванията в специализираната сенатска комисия се задават въпроси само от сенаторите, които са членове на тази комисия. Няма въпроси от НПО, съсловно-професионални структури, адвокатски колегии и пр. И на този фон в Европа и САЩ, у нас продължават да се тиражират небивалици колко непрозрачен, предопределен и лишен от състезателност бил изборът, правен от НС. Независимо дори от безспорния факт, че НС прилага далеч по-високи стандарти в това отношение, отколкото при изборите, които се правят от съдебната власт или Президента. С последните промени в Конституцията принципите на публичност, откритост, прозрачност и обоснованост бяха включени в чл. 91б, ал. 1 и така беше конституционализирана една вече съществуваща парламентарна практика.

Последният (засега) пример с обвинения и претенции за непрозрачност и „предварителни договорки“ беше изборът на конституционни съдии от НС. От гледище на конституционния статус на Парламента и същността на политическото представителство, те са напълно несъстоятелни.

Обстойно съм аргументирал защо това е така в Правно мнение пред Конституционния съд (КС) по делата срещу избора на конституционни съдии. Тук обаче съвсем накратко обръщам внимание на следното. При тълкуването на принципите, посочени в чл. 91б, ал. 1 КРБ, следва да се държи сметка, че Парламентът не е нито административен, нито съдебен орган. Ако за един административен или съдебен орган формирането на вътрешно убеждение и обосноваването на даден административен или съдебен акт по дефиниция следва да е заключено в рамките на съответното производство, то това съвсем не е така за Парламента и неговите актове. Актовете на НС придават юридическа форма на политическите решения, вземани от легитимните политически представители на нацията (депутатите), в съответствие с Конституцията. Дали тези решения се вземат първо на политическо равнище – т.е. в рамките на вътрешните механизми, по които функционират парламентарните партии и коалиции и по пътя на политическия диалог, или пък се формират едва в хода на парламентарните разисквания и процедури, е конституционно ирелевантно за приеманите от НС актове. Парламентът е законодателна власт и общонационален политически форум - естествено, присъща част от неговата дейност и условие sine qua non за неговото демократично функциониране е формирането на мнозинства и на по-широк политически консенсус по приеманите парламентарни актове. Това е политически процес, който се развива в парламентарна форма. Преговорите (наричани от някои елементарно "договорки") между парламентарните групи са същностна и легитимна част от парламентарната политика. Те са част от инструментариума на политическото представителство, основано на свободния мандат на депутатите.

Демократичната парламентарна политика не е някакво административно производство, защото има политическа субстанция, осъществява се по пътя на политическото представителство и в основата й стоят политически решения. Не е така само в условията на авторитарни или тоталитарни политически режими, които поради естеството си, придават на Парламента фасаден характер, редуцират го до „работилница за закони“ и го лишават от политическа субстанция. На депутатите и техните парламентарни групи (и никому другиго!) принадлежи свободната преценка дали, кога и как да формират съгласие по избора на членове на други държавни органи, в т.ч. дали да обсъждат или не кандидатури, предлагани от непарламентарни фактори. Изборът на членове на висши държавни органи е конституционна компетенция на Народното събрание и нейното осъщестяване не може да се оставя нито на случайността, нито да се свежда до обикновен административен конкурс за държавни служители.

Освен това, чл. 91б, ал. 1 КРБ посочва „принципи“, а не конкретни правила, процедури и способи за обезпечаването им. Тоест, изработването на тези правила, процедури и способи е в суверенната преценка на НС и неговата регламентарна автономия. КС не може да предписва такива на НС, защото би се превърнал в позитивен законодател, който дописва Конституцията. Следва да се държи сметка също за "личния и суверенен" характер на преценката за наличие на конституционно изискуемите високи професионални и нравствени качества на кандидатите. КС вече е имал повод да изтъкне, че тази преценка принадлежи единствено на органа, който избира конституционните съдии (вж. РКС ? 11/94 г. по к. д. ? 16/94 г.).

Прочее, тъжното е, че полемиките в публичното пространство при подобни казуси свидетелстват колко остър е дефицитът на политическа култура и на базисно разбиране за принципите на демократичната конституционна държава. Крайно време е да се разбере, че жизнена демокрация се гради само с респект към Парламента, а не с неговото системно ерозиране и стремеж за подчиняването му на непарламентарни фактори и интереси.