Всичко е преходно. Непреходен е само мързелът

Разговаряме с професор Боян Биолчев в прекрасната градина на вилата му в пограничното село Резово. Току що е излязъл от морето. Голямата му страст - гмуркането и харпунджийството са намерили своя рай именно тук, в Резово. Наловил е платерина, която ще приготви сам и ще сложи на масата, а край нея ще събере свои приятели.

В момента завършва повестта „Преселението“. „Става дума за преселението на хората от южните склонове на Странджа, едно паническо бягство през лятото на 1013 година. Избити са шейсет хиляди души, триста хиляди достигат България, разказва Боян Биолчев. И издава още нещо - че се готви филм по негов сценарий, който ще се казва „Чумавите“.

- Проф. Биолчев, с какви чувства поехте тазгодишната награда на Вазов, която ви бе присъдена?

- Как да кажа какво изпитвам, като прекрасно знам, че в такива случаи си близо до клишето с изиграна скромност или овладяно тщеславие. Развълнуван сам, разбира се, най-после да се говори за мене само като писател. Обикновено започват с това, че съм бил ректор и т.н. Професорът и ректорът се настаняват на териториите на писателя, а аз цял живот винаги съм се чувствал повече писател, отколкото учен. Нека не се обиждат учените. Гордея се, че съм учен на Алма матер, но сърцето ми е при непокорното и опърничаво слово.

- Намираме ви в Резово, тук ли е вашата нирвана- това кътче?

- Писателят няма нирвана – от античността го спохожда само музата. Обаче тя няма регламентирано работно време и идва при него, когато си иска.. А тук наистина цари безметежно спокойствие.Всичките ми приятели - харпунджии, направиха къщи в Синеморец, Изгрев, в стария град на тогавашния Мичурин, а аз попаднах чак тука. Доста се закачаха с мене, наричаха ме Отшелника. Сега, без да съм го подозирал, съм предмет на завист, защото навсякъде стана хотел до хотел, движение, шум, докато тук е тихо. Късметът е, че в Резово няма плаж и печалбарски очи просто не го харесваха. Има 30 души жители през зимата. В момента е вече пълно с хора, защото има доста нови вилички и хората  идват през лятото. Но с изключение на две грамадни постройки, които, за щастие, са в ниското и  не „дращят окото“, селото е съхранено.

- Как се погаждате с резовци?

- Всички в Резово са ми приятели. Аз съм първият външен човек, който се е заселил при тях. Още преди 10 ноември – през 1986 година, направих Празника на литературата и изкуствата за деца и юноши в Царево. Местното ръководство беше много благодарно за това нещо и понеже аз бях маниакално влюбен в морето и мое хоби открай време е подводният риболов, казаха ми така: „В Синеморец не можем да ти дадем, защото там са от „лъв нагоре“, обаче току що изключиха село Резово от селищата, в които не може да се придобиват имоти. Ако искаш, ще ти дадем едно место за самозадоволяване. И аз веднага засадих дървета тук, защото тогава всяко нещо беше за два дена, в зависимост от това кой ще дойде на третия ден. Та почнах да садя разни дървета, които напролет неизменно измръзваха. И от зимата, и от острия вятър на есен. Останаха ми само два дафинови листа - лавър. Сигурно лавърът обича да расте в мястото на писател, защото е устойчив на вятър отвън. Между другото, ако продавах листата на лавъра в Англия, мои познати ми казаха, че там килото струвало 50 паунда! Значи съм пропуснал идеалната възможност не само да се самоиздържам, но и да забогатея… Но смешното е друго - че в момента, в който направих една къщичка, тя беше сглобяема, и си остана такава, заместник-министърът на вътрешните работи, да не му споменавам името, я видял и понеже му било трудно да ми запомни името, наредил: „Писателят да не се пропуска в граничната зона“. По тоя начин, три години не можах да си стъпя в къщата.

- Каква е била причината за това?

- Естествено е, когато кандидатствах за ректор, върху мен бе изсипана цяла кофа разноцветна боя. Дрънкаха костите на майка ми, но всъщност аз бях член на стачния комитет на студентите в Ягелонския университет и като такъв - участник в полските събития от 1968 година. Досието ми беше мръсно. И този заместник-министър е постъпил точно според правилата на времето. Разбира се, аз какво ли не направих, опитах се да реагирам, с нулев успех, чрез Съюза на писателите, чрез кмета на Царево, който се чувстваше неудобно. Но той чак след години ми каза, че генералът отсякъл за мен: „Той не е наше момче“. За тия думи съм му много благодарен, защото аз никога не съм бил момче на никого, не възнамерявам да принадлежа на някого, на каквато и да било измислена идея. Принадлежа единствено на моята представа за почтеност, вярност към истината и приятелството и на тая дива страст към белетристиката и спорта. След десети ноември, разбира се, въпросният заместник-министър потъна в небитието на историята, а аз съм тук…

- Как се държаха тогава към вас местните хора?

- Проявиха съчувствие. Въпреки че първоначално гледаха на мен като на чужденец. Между другото, първите пет или шест години не ме заговаряха. Ако ги попитам нещо - отговарят, но те не ме заговаряха до момента, в който ме приеха на масата си в кръчмата и почнаха да говорят срещу софиянци в мое присъствие. Което значи, че вече са ме броили местен. Влагаше се отрицателен подтекст в понятието „софиянец“, а сега, когато цяла София се напълни с „новософиянци“, този термин изгуби дълбокия си, трогателен смисъл.

- В Резово, далеч от суетата, тук ли се раждат много от идеите ви?

- То, ако човек си избира място за размисъл, много малко мисли ще му хрумнат. Това означава, че останалото време е загубено. Между другото, под водата, когато се гмуркам - точно там са ми хрумвали цели разкази. Не винаги са реализирани след това, но... Там наистина самотата действа, но тя е декорирана с уникалната красота на слънчевите лъчи, които си играят с нюансите на синьото. А иначе навсякъде, дори и в кръчма, се раждат и теми за разкази, и цели изречения, неповторими диалози. Аз съм заклет шегаджия, има много хора, които обичат да са с мене на маса, за да ги разсмивам. Но пък след това една голяма част от тези родени в движение думи и изречения, са се превърнали в писано слово или в готова закачка за друга маса.

- Да поговорим за образованието. Как се роди идеята за филиал на Художествената академия в Бургас?

- Ректорът на Художествената академия професор Драчев ми е много близък приятел. Като председател тогава на Агенцията за оценки и акредитация, положих огромни усилия да се осъществи тази идея и фактически не заради приятелството, а защото това беше мисия на ректора. Освен това аз прекрасно знам, че Бургас е и град на художниците, и в крайна сметка маринистиката би трябвало да има своя столица и в образованието. Така че с абсолютно убеждение съм помогнал за осъществяването на този проект.

- Защо има мания напоследък младите хора да избират чужбина за следването си?

- Това не е мания. Това е право на избор. За момента не е добре за България, но е добре за тези, които си отиват. Но пък като помислим колко българи живеят от Австралия до Южна Америка, които по същия начин са бягали от България, за да намерят по-добра своя реализация, или просто търсейки оцеляването си. Не се притеснявам от гледна точка на слогана - България ще изчезне и т. н., това са глупости. Най-напред - разширява се територията на България, която до 10-и ноември беше съзнателно отрязана. Духовната територия всъщност в момента е целият свят, включително и Антарктида. На всички континенти сме. Привличането на тези хора е далновидност и патриотичен дълг, а третирането им като друга порода българи просто би трябвало да бъде изхвърлено от практиката.

- Защо много висшисти са безработни у нас. Ето, има дефицит на лекари - не трябва ли броят на студентите по медицина да се увеличи?

- При положение, че заминават навън? Трудно е да ограничаваш човека примерно с някакви стари форми на задържане, да ограничаваш човешките му права. Но ако се увеличава броят на следващите, това означава, че работим на ишлеме за чужбина. Въпросът е, не откривам Америка, всички по-интелигентни хора знаят, че не можеш да обвиняваш този, който избира по-добри условия за живот, а можеш да му се сърдиш, само ако си му създал същите условия тук, а той е предпочел да е навън.

- На какво ни учи преживяното? Имате опит, много сте патили и сте се борили.

- Смисълът е, като падаш, да се изправяш. Заяква гръбнакът на човека. Имал съм тежки преживявания, но животът е това. В крайна сметка, никой не може да ти отнеме удоволствието, че дишаш и мислиш. Освен ако не си тежко болен, макар че има и там хора с много здрава психика. Или да си с отровена мисъл. Има хора, които са изначално притеснени, хора, които живеят без да познават света си и това ги мъчи. А пък нямат способността да се приобщят към света, какъвто е. Защото ние не се раждаме в наш свят, а попадаме в света на предците. Не можеш да им се сърдиш защо са живели така, а не иначе..

- Приятелството или любовта? Кое крепи човека повече?

- Приятелството или любовта- те не могат да бъдат представени като алтернативи. Приятелството е най-високата степен на победа над собствения егоцентризъм. Любовта - също. Човек е така направен, както казва Елин Пелин, че обича себе си повече от другите. А любовта е случаят, когато обичаш човек повече от себе си. Може би единственият случай. Те следват една и съща мисия - да облагородяват духа.

- Но не са ли преходни?

- Всичко е преходно. Непреходен е само мързелът. Но пък в България единствените хора, които денонощно са трудолюбиви, са крадците. Разбира се, без шега  и усмивка животът е излишен къс от време. Ужасявам се от клишетата и бягам от тях. Ако има нещо скучно в живота, това е човек, който разказва стари вицове или изрази, които употребяват всички всеки ден и без умора. Предпочитам да ме бият с тояги, но не да слушам клишета, а камо ли да ги повтарям в общия хор.

Нашият гост

Проф. Боян Биолчев е роден в София. Произхожда от големия прилепски род Биолчеви. Дядо му Боян Биолчев е деец на ВМОРО и македоно-одрински опълченец. Завършва гимназия в София. Следва полска филология в Ягелонския университет в Краков, Полша (1962-1968), където получава магистърска степен. Постъпва като аспирант в Софийския университет (1969). От ноември 1999 година до ноември 2007 година е ректор на Софийския университет. Автор е на над 200 научни публикации: монографии, студии, статии, предговори, научни съобщения, на 20-ина белетристични книги. Сценарист е на 6 игрални и 2 документални филма.