Страната ни сега няма герои, но и няма нужда от такива хора

Писателят и драматург Пелин Пелинов се е специализирал в описанието на един малко застъпен в творчеството дори на класиците период от историята ни – 1912-1918 г. Разговаряме с него имало ли е тогава, а и сега теми „табу“ в литературата. Както и за сегашния път на България, за нейните герои и псевдогерои. Пелинов отговаря и на въпроса как вижда развитието и състоянието на демокрацията и на свободите днес у нас.

- Господин Пелинов, миналата година издадохте седмия си роман „Жиголо“. Кажете, моля, какво пишете сега и ще има ли роман № 8? Колко книги сте издали досега?.

- Доста са. Но заедно с пиесите, рецензиите, статиите и с другите ми творби съм сътворил огромно колиеството в писмен вид. И „Жиголо“ действително е последната ми книга. А в момента пиша нов роман, нарича се „През огъня“.

- За него всъщност бих искал да поговорим. Какъв ще е той, бихте ли разказали?

- Разбира се, че е също с историческа тематика. Но само това ще кажа, засега. Защото незнам как и кога ще го завърша.

- Кажете тогава за Вашата пентология „Възход и падение“, за нейните романи „Независима България“, „Напред на нож“, „Крушението“, „Под свити знамена“, „Катастрофата“. Какво ги обединява?

- Обединява ги каузата за национално обединение на България, войните в 1912-1918 г. За тази кауза в онзи период 3 войни е водила страната ни и претърпява 2 национални катастрофи. И обединение няма! Въпросът ми е: какво ли ще е напред при това положение? Впрочем, за обединението на страната нищо не са писали писателите-съвременници на онова време. Дори такива колоси като Иван Вазов, Йордан Йовков, Антон Страшимиров, Елин Пелин, да не изброявам всички. Никой не е писал за тази свещена кауза, което е и странно, и невероятно. И все едно, че трагични събития през онзи най-драматичен период от новата история на България не са ставали. Онзи трагичен период в родната ни литература отсъства. Защо ли?

- Защо, наистина?

- Защото най-вероятно това е била тема „табу“. Не вярвам да е имало някаква забрана, но при тези национални катастрофи и загубени войни, темата е била „хлъзгава“ и писателите сами са странели от нея, пазели са се. Така мисля аз. А темата за националното обединение на българското племе е най-голямата, най-важната тема в българската литература.

- Вие сте известен и като драматург. Спомням си, че Вашата пиеса „Горещо лято“ бе поставена и в Родопския театър в Смолян през 1988 година, а в други театри играна ли е? И защо спряхте с драматургията?

- Да, в Смолян премина при голям успех. Мисля, че после я поставиха и в театрите във Враца, Плевен и Добрич. И при тях също премина много добре. Но в края на ХХ век изоставих драматургията, в която, за мое съжление, не пожънах големи успехи. Залових се с белетристиката и за 5 години написах 5-те романа от пентологията „Възход и падение“.

- Какво всъщност означава това заглавие, за какъв възход и за какво падение пишете?

- Означава, че до 1912 г. е време на възхода на държавата, а след това започва падението, което, за съжаление, продължава и до днес.

- А за пиесата попитах, защото сте от земеделско, селско семейство, а в нея тематиката е от родното село. Пък и нали сега, от 2001 г., пак си живеете в родното село Върбица. Преди години обаче се занимавахте и с политика, бяхте един от лидерите на тогавашния БЗНС, дори три пъти бяхте издиган за кандидат-депутат. ратувахте за свобода и демокрация, за правдини. Днес занимавате ли се с политика?

- Категорично не се занимавам и така е вече от години. А кандидатстванията ми за парламента бяха неуспешни, депутат не станах. Защото бях издиган именно от БЗНС.

- Като човек извън политиката, според Вас, сега има ли свобода у нас и какъв е вкусът й в София и във Вашето село Върбица, примерно?

- Свобода безспорно има, но тя е особен вид свобода. Тя е дирижирана свобода. И цялата ни държава е дирижирана. Свободата ни днес не се различава много от свободата през тоталитарно време. Ще кажа само, че в деня, преди да го свалят, Тодор Живков обяви: „Социализмът е едно недоносче“. Прав е бил. Но и днес демокрацията у нас също е такава. Затова няма да я коментирам. А има демокрация, има, има..., ама тя в днешно време много се различава от онази, за които някога мечтаехме и я чакахме. Което важи както за София, така и за село Върбица, пък и за цялата страна.

- В тази връзка- свобода-демокрация-тоталитаризъм, някога имали ли сте проблеми с издаването на Ваши книги, бил ли сте забраняван писател?

- Да и забраняван съм бил. През тоталитарно време съм имал такива моменти. И относно някои книги, и в тиражите. Бил съм цензуриран и като и драматург. 7-8 мои пиеси от тоталитарната цензура въобще не видяха бял свят, не се играха. Тогава почнах да ги пиша за списания. Там минаваха по-лесно.

- Повечето Ви книги са с историческа тематика. И е Ваш изразът: „Тежко и горко на тази държава, която няма герои, но още по-тежко и горко на онази, която се нуждае от такива“. Какъв смисъл влагате в тази фраза и има ли тя някакво покритие днес с действителността у нас?

- Имали сме герои някога, но днес - не, нямаме. Пък и няма за какво да имаме такива. Героите самият живот, обстоятелствата и времето ги създават. А днес няма обстоятелства и няма геройски дела. И в пряк и в преносен смисъл. В това е същността на моята фраза.

- Все пак, сега сме в период на преход. А времето е напред и съвременните ни герои - също ...

- Преход, казвате! Аз въобще не съм мечтал за този преход. Той се оказа една лъжа, абсолютна лъжа. Промени се само формата на управление. Номенклатурата на БКП/БСП и тайните служби го доведоха този преход, те го наложиха. И продължава вече почти 30 години, за това ли мечтаехме някога? Вас удовлетворява ли ви? Щото мен – не. Пък и БКП не си е отишла от властта. Тя управлява и днес, но чрез своя 5-и ешалон, а в него са най-слабите неини кадри, най-неможещите, най-неподготвените. И казано иначе, комунизмът си отиде, за да остане завинаги. Или поне за още няколко поколения.

- Но нека да се върнем на героите, г-н Пелинов и в духа на съжденията до тук, не е ли съвременен герой премиерът Бойко Борисов? Народът ни вече три пъти го избира! В минало време обаче лично Вие сте казвал, че един ден Бойко Борисов ще стане... диктатор. Т.е. ще стане герой, но от друг ъгъл погледнато. Сега как оценявате управлението му? Сравнете го, моля, с управлението на друг български политик от миналото, примерно със Стамболийски, Малинов, Александър Цанков, Кимон Георгиев, Тодор Живков...

- Другите, които сочите, ще ги избегна, защото са били превратажии и диктатори. Ще кажа само за един от тях на фона на премиера Бойко. Днес Бойко Борисов създава илюзията, че управлява като Стамболийски. Подчертавам, подражава му и само създава илюзия, но много успешно я създава. А герой неможе да стане. Диктатор – да, възможно е, но герой – не.

- Тогава? Ше се появи ли у нас голям политик? Виждате ли такава личност в обозримо бъдеще – кой и кога?

- Въобще не виждам такъв човек, засега. Виждам само, че толкова изостанал и беден народ България не е имала. Неслучайно младите, по-напредничавите, да ги наречем и по-революционно мислещите, се изнасят в чужбина.

- Миналата година получихте ордена „Златен век“ на Министерството на културата, министър Боил Банов Ви връчи огърлието. Зарадва ли Ви то? А тази година бяхте номиниран и за друга награда – „Паисий Хилендарски“, но тя отиде при актьора Васил Михайлов. Какво ще кажете за това?

- Ще кажа, че „Златен век“ много ме зарадва. А за тазгодишната номинация за „Паисий Хилендарски“, което за мен е поредното признание, бях посочен и от председателя на парламента г-жа Цвета Караянчева. Но отиде наградата при друг достоен творец, при актьора Васил Михайлов. Той напълно я заслужава.

- Вие сте учредител на Фондацията „Пелин Пелинов“ за подкрепа на българските романи, която на всеки 5 години награждава най-добрия нов български роман. Има ли някаква дейност тази фондация, какво е свършила досега?

- Разбира се, че има дейност. През 2016 година бяха наградени академик Антон Дончев за романа му „В сянката на Александър Велики“ и Марин Кадиев за книгата му „Възход без падение“. Следващото отличаване ще е през 2021 година.

- „Възход без падение“ на Марин Кадиев всъщност е обемна книга, литературно критически очерк за самия Вас, за Вашия живот, дейност и творчество, нали?

- Да, така е. Той всъщност прави обстоен литературен анализ на белетристичната поредица „Възход и падение“, пречупва я през панорамата на голямата българска белетристика. Пише, разбира се, и редица други неща за мен, за творческите ми търсения и открития, неоповестявани досега. Но не ми е удобно да говоря за себе си.

- За финал, г-н Пелинов! Ваши колеги, писатели, казват, че сте един жив класик. Приемате ли се за такъв?

- В никакъв случай! А кой писател е класик и кой не, се вижда, оценя и знае едва след смъртта му, според творчеството. А аз все още съм далеч от такова определение. Нали?

- Да, така е. И благодаря за отделеното време!

Нашият гост

Пенчо Пенчев Линов, известен като писателя Пелин Пелинов, е роден в плевенското село Върбица на 26 март 1936 г. в семейство на земеделски труженици. След гимназия в Плевен завършва Софийския университет “Климент Охридски”, специалност “Право”, а второто му висше образование е “Театрознание” във ВИТИЗ “Кр. Сарафов”. Работил е като юрисконсулт, театрален специалист, драматург на Народния театър “Иван Вазов”, главен редактор на в. “Земеделско знаме”, консултант в Държавен архив-София. Бил е председател на творческия фонд на Съюза на българските писатели. Автор е на 7 книги. За творчеството си е удостояван с множество наши и чужди ордени и награди.