Внезапно почина Ивайло Балабанов - един от най-стойностните автор в съвременната ни поезия. Той създаде емблематични  поетични творби, сред които са любимите на хиляди читатели „Жената с белия шал”, „Принос към европейската история”, „Бяла риза”, „Чудоявление”, „Жена в дъжда”, „Очи”, „Въпрос за Левски”, „Защо не ходя на църква”, „Сълза”, „Глина”, „Тежък хляб”, „Животът, който е любов”, „Окова за щурец” и още десетки запомнящи се и цитирани от публиката стихотворения... Осем месеца след кончината на съпругата си Ваня неговото сърце отлетя за вечна прегръдка с нея...

Тъжната новина е съобщена от Хубен Стефанов – близък приятел на Ивайло Балабанов.

Точно преди година по повод 75-годишния юбилей на поета Съюзът на българските писатели издаде антологичната книга на Ивайло Балабанов „Принос към европейската история” с подкрепата на Министерство на културата. Беше му отпусната и пожизнена държавна пенсия, както и по предложение на няколко творчески организации Ивайло беше удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий”.

Макар и късно в житейския му път, тези признания го зарадваха. България е родила в лицето на Ивайло Балабанов световен поет. Неговият природен талант е безспорен и би могъл да бъде сравнен с гения, притежаван от Дебелянов и Яворов, извиращ от дълбоките пластове на българския дух, на непримиримата воля, горда мъжественост и доказано свободолюбие, наследени в пластовете на родовото ни самосъзнание и културна идентичност. 

Без да е автор на многотомно по обем творчество, без да преекспонира собствената си личност в медийна или политико-социална среда, Ивайло Балабанов влезе в българската поетична класика с десетки стихотворения, станали любими на поколения читатели. Достъпните послания, непресторените трагически нотки и в същото време оптимистичната емоционалност в неговата поезия са повод той да се радва на безграничната любов не само от страна на четящите поезия, но и на хиляди фенове в социалните мрежи. През годините се уверих, че мнението на литературните изследователи за поезията на Ивайло Балабанов няма нужда от защита пред широката публика, която цитира свободно негови творби.

Той е не просто популярен, той е обичан, харесван от хиляди потребители в социалните мрежи, защото съумява да облече в оригинални, но и визуално чисти метафори многообразието от драматични състояния, неразрешими дилеми и глобални противоречия в края на ХХ и началото на ХХІ век. А женските образи в неговите творби са едновременно изящни, духовно просветлени, с мека, художническа еротичност. Те не са обект на статично обрисуване, а населяват едновременно имагинерно и реално всебитие – видимо за автора, но и осезаемо за читателя. Без да произнася и дума, същността на всяка жена изрича себе си с порой от жестове, движения, с онзи звънлив летеж от емоции, който предполага присъщата ѝ вселюбов, раждаща живота, облагородяваща мъжа, освещаваща бита, дори приласкаваща смъртта. Жената в иконографията на Ивайло Балабанов е едновременно царствена и тъжна, мадона и момиче под часовника на гарата, Пенелопа и майка на света...

Ивайло Балабанов е Щастливецът на съвременната ни поезия – признал го е за себе си съвсем ясно: „Нормално зрящите са най-нещастни... Те виждат само цвят, кора и кожа... Поезията може би наистина не е жена, която да зърнеш зад сенките на делника, но когато имаш очи да видиш, че една жена сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета, се ражда едно добро стихотворение. Поетите не са нормално зрящи хора“. 
Но точно те отключват безкрая.

Всички мостове между хората рано или късно се срутват. Остават само въображаемите, под дъгата на поезията...

БЪЛГАРИН

Посвещавам с болка и гордост това стихотворение 
на всички от моето родно село Хухла!

О, колко трудно е да бъдеш българин
във този край от Бог занемарен,
сред дивите му тилилейски хълмове
да бъдеш цял живот закрепостен.
И цял живот, наказан с участ клета,
с една почти безхлебна нищета,
да носиш тихо своята несрета
и свойта трудна българска съдба.
Да знаеш, че България е глуха
за теб, но пак да вярваш от сърце,
че тя започва винаги от Хухла,
а не започва от „Дондуков“ две.
О, колко трудно е да си наказан
от Бог и цар в един забравен край.
Презрял нихилистичната съблазън,
да вярваш, че земята ти е рай.
И горд, изстрадал скръбната разруха
на днешната безродна свобода,
да кажеш: „Аз съм българин! От Хухла!
Всичко останало е суета!“.