Труд
Автор:
Д-р Илия Илиев
Ресурси и сили за промени „отдолу“ има, вдъхновение няма
Военно-политическият сблъсък на обединения Запад с Руската федерация (РФ) в Украйна върви към своя очакван край. От петте последни свърхукрепени градове-крепости в Донбас три са в оперативно обкръжение. Руският президент Владимир Путин заяви, че украинските гарнизони вече трябва да обмислят капитулация. В Константиновка се водят кървави боеве.
Западът настоява за незабавни мобилизационни мерки „до последния украинец“, но населението едва ли ще ги приеме с разбиране. В Брюксел, Берлин, Париж и в други около тях царят паника и истерия. Украинският президент Володимир Зеленски бързо губи тежест, дори за повечето страни в ЕС и НАТО е станал досаден с апетита си за пари, оръжия и още пари.
Според Telegram-канал в училището в Кривой рог, където е учил Зеленски, са му лепнали прякора Чинарик - Фаса. По-дребничък е бил. Е, за военните, политиците и управленците, за мнозинството население Фаса вече догаря. До към филтъра. Балонът „Персона със световно значение“ изпуска газа под налягане.
Украинците бавничко проумяват, че са вкарани в кръвопролитна война с кръвните си роднини, с великата съседна ядрена държава, която е създала и в огромна степен построила тяхната Украйна. Дълго няма да се забравят зверствата срещу руснаци в Донбаска и Луганска области, в Одеса и Харков. Нито терористичните операции на територията на РФ и върху православната църква.
Просветва на все по-голям процент и в чия полза се самоувреждат - на близки и особено на далечни бенефициери, които и тях, и руснаците считат за треторазредни люде. А и за недочовеци. Много скъпо ще им струва превръщането на Украйна от не-Русия в анти-Русия, но заедно с руснаците ще плащат за измамата „Нашият общ Европейски дом“.
А на Запада е потребно черноземът в Украйна да се зачисти от славяните - украинци или руснаци - и да се ползва от някои на запад в Европа. През 1941-43-а с товарни вагони такава земя е изнасяна за Германия. Без Русия ще го постигнат чрез етническо прочистване, с тази цел подтикнаха Киев да провокира нахлуването на руските войски през 2022-а.
Догаря Украйна. Догарянето на съпротивата на Киев по фронтовете може да се окаже не просто епизод от войната, а момент на истина за самия все още колективен Запад. Който отдавна води битка вътре в себе си между ценностите, които проповядва, и методите, с които ги отстоява.
Вдигне ли се димът от бойните полета, ще се проясни, че войната не е била само срещу Русия, а и срещу обективната реалност. Срещу границите на собствената му мощ и илюзиите за безкрайна хегемония.
Западът води две глобални хибридни войни - срещу Русия и срещу Китай. Започнаха през първия мандат на Доналд Тръмп. През 2017 г. в Националната стратегия за сигурност на САЩ двете държави бяха обявени за ревизионистки сили. Оттогава санкциите, митническите бариери и идеологическата мобилизация замениха класическата дипломация.
Демонстрациите на сила обаче често вредят повече на Запада, отколкото на противниците му. Ускориха се вече зреещи отвътре процеси - разпадът на либералния консенсус, ерозията на доверието и подмолният, но неизбежен преход от пост-истина към пост-демокрация. „Фасът“ на тази епоха догаря. Огънчето ù още мъждука, но миризмата на изгоряло вече изпълва въздуха.
Пост-истината (Post-truth) се използва след 2016 г. - годината на Брекзит и президентските избори в САЩ. В западния контекст понятието обозначава не просто разпространението на лъжи, а състоянието на обществото, в което обективните факти губят своята тежест пред емоциите и идентичностните убеждения.
В САЩ то се свързва преди всичко с кризата на доверието към институциите, традиционно удостоверяващи истината - медиите, науката, съдебната система. В ЕС терминът се използва за обосноваване на политики срещу дезинформацията, обединени под концепцията за „информационни разстройства“. Счита се за заплаха за обществения ред, изискваща регулация.
Породи се парадокс: в опита да се защити истината от манипулации, се роди своеобразна „цензура на пост-истината“ с нови форми на свръхконтрол и филтриране на информация. Когато реалността отказва да се подчинява на разказа, идва контролът върху самите разказвачи. В епохата на „пост-истината“ фактите се затулват, а властват емоцииите.
Не е просто загуба на доверие, а разпад на историята на Просвещението, че разумът, науката и прогресът водят до истина и свобода. Пост-модернизмът през 20-ти век предсказа раздробяване на истината, но сега то е масово явление, въоръжено с дигитални технологии. Големите технологични компании са основните архитекти на информационната екосистема, засилваща пост-истината.
В името на „борбата с дезинформацията“ свободата на словото се регулира чрез алгоритми и цензурни етикети. Демокрацията остава като форма, но съдържанието и ерозира. Настъпва преход към пост-демокрация - управление чрез технологии, не чрез доверие.
По-трезво мислещите в източните страни от ЕС долавят тенденцията, убийствена за техните народи. Словашкият премиер Роберт Фицо предложи съюз между Словакия, Полша, Унгария и Чехия - предимно славянски страни. За да избегнат „лудостта“ на Брюксел, загубил връзка с реалността.
Там са луднали да наложат на европейците „правилните“ илюзии, че могат да победят ядрените велики сили Русия и Китай, при това самите те да оцелеят все така могъщи и заедно с чичо Сам да санкционират и грабят неподчиняващите се народи по целия свят. ЕС няма почти нищо, с което да воюва с Русия, но категорично отказва да разговаря с нея, като е оставила тази задача на САЩ.
Светът кардинално се променя, повечето страни се променят, но политиците и елитите на Запад са си все същите. С перде за реалностите пред очите. Затова доскорошната им хегемония догаря. Тръмп все по-забележимо копае гроб на еврото, а Брюксел тича към него.
Елитите живеят в паралелен свят, а лозунгите за „инклузия“ прикриват рекордно социално дистанциране. Демокрацията е формализирана, избори се провеждат, но доверието изчезва. Политическите системи се капсулираха в мрежи от университети, медии и лобисти. Системата възпроизвежда себе си, а не решава проблеми.
Останала без алтернатива след 1991 г., либералната демокрация от избор се превърна в неолиберална догма. Сили за промяна „отдолу“ съществуват, но са разпилени. Национално-консервативни и леви антисистемни движения споделят главно недоверие към глобалния елит. Потенциалът е налице, политически проводник липсва. Ресурси има, вдъхновение няма.
Опитът за възстановяване на еднополюсния ред ще се окаже неуспешен и ще предизвика вътрешни катаклизми в самия Запад. Много скоро след догарянето на Фаса в Киев. Като катализатор, не като причина. Глобализацията не изчезва, тя се пренарежда. Нова „желязна завеса“ изглежда невъзможна.
Когато институциите се разклащат, а обществата се поляризират, идва период за авторитаризъм. Като административна мярка. Фон дер Лайен и компания с демократични инструкции от САЩ вече упорстват да променят ЕС в тази посока.
Светът вече е поделен не толкова от граници, колкото от страхове. От едната страна е страхът от загуба на контрол, от другата - да не бъдеш погълнат. Но стане ли страхът общ знаменател и за управляващите, и за управляваните, свободата започва да изглежда опасна. Авторитаризмът става последния аргумент на всяка уморена цивилизация и се предлага за спасение на демокрацията.
Не като класическа диктатура, а технологично-политическа форма на контрол, съчетана с фасаден парламентаризъм. С цензура под формата на „борба с дезинформацията“, натиск над медиите, ограничаване на свобода на словото. Под предлог за „национална сигурност“ и „борба с руска/китайска пропаганда“.
Ядрената опция остава резерв. Не е най-вероятният изход при повечето сценарии, но и не може да бъде отхвърлена като „въображаема“.
