“Приятелски капитализъм” или “социализъм на глупаците”?

Карикатура: Иван Кутузов - Кути

Имате право на избор

Илюзията че в България и „демокрацията“, и „пазарната икономика“ са от балкански, провинциален тип, но благодарение на членството на страната в Европейския съюз „всичко ще се оправи“, изглежда блаженопочивша.

Вече ще ни избоде очите фактът, че и в „образцовите“ демокрации (за каквито сме ги нарочили) механиката на изборите и на партийното представителство не позволява да се легитимират и реализират интересите на демоса. И в САЩ, и във Великобритания за власт и във власт се борят и печелят две основни партии. Както твърди Джефри Сакс, кризата на англо-американската демокрация се фокусира във факта че двупартийната система не представя интересите на избирателите, а още по-малко случайните коалиционни правителства, които трябва да преговарят и да формулират политики, които са приемливи за две или повече партии. В САЩ Доналд Тръмп доминира Републиканската партия, но само 29% от американците се идентифицират като републиканци; а като се има предвид, че само 56% от правоимащите американци гласуваха през 2016 г., Тръмп получи подкрепата на едва 27% от избирателите. В случая с Борис Джонсън по-малко от 100 000 членове на консервативната партия го избраха за свой лидер, което го направи премиер, въпреки че одобрението му беше само 31% (в сравнение с 47%, които не одобряват).

Но ако „образцовите демокрации“ са изкривени и осакатени, то дали поне „пазарната икономика“ в „добрите практики“ не е образцова? На теория свободната конкуренция при предлагането на пазара води до насочване на потребителите към „най-доброто“ при „справедлива цена“; достатъчно е просто всичко да се приватизира („частното е най-успешното“), мениджърите да са по-добре платени (факт!), а работната сила има повече човешки капитал (друг факт!).

На практика свободната конкуренция, при която акцентът се полага върху рентабилността, води до: аутсорсване на производствата в диктаторски страни и намаляване на инвестициите в по-богатите страни (там и заплатите, и данъците са по-високи); криене на данъци в офшорки или в страни с ниско данъчно облагане; разпалване на военни конфликти за повече жизнено пространство и по-евтини ресурси; индустриален шпионаж и кибер атаки към „вражески“ страни и компании; корумпиране на държавни служители, за да се издействат изгодни държавни поръчки; „инвестиране“ в политици, които след това се отблагодаряват на своите инвеститори.

Само една илюстрация, да припомним случая с „Енрон“ от 2001 г. („отличникът“ на Уолстрийт), чрез който САЩ станаха свидетели на една жестока и грозна приказка. Чак след краха на компанията стана ясно, че едва ли някой е разбирал с какво всъщност се е занимавала „Енрон“. В хода на разплитането на аферите се разкри, че корпорацията е правела дарения и на Републиканската, и на Демократическата партия. „Енрон“ е смятал простичко: ако се инвестира 1 млн. долара в определена „политика“, то колко ще бъде възвращаемостта - печалба прим. „Енрон“ стана нарицателно за една корпоративна култура, основана на измама, лъжливо счетоводство, началническа алчност и незачитане правата на инвеститорите, служителите и закона. Затова, когато през 2004 г. в Италия бяха разкрити измамните сделки на „Пармалат“, всички единодушно нарекоха случая „Европейския Енрон“. И т.н., „пазарната икономика“ така здравата се е сраснала с „голямата политика“, че вземи едното, удари другото!

Обратно казано, пазарна икономика - да! - но за приятели; политика - да! - но за плутократи. „Приятелският капитализъм“ (crony capitalism), както се нарича, е икономика, която процъфтява не в резултат на пазарна дейност, а като резултат от възвръщаемост на „инвестициите“ чрез топлата връзка между капитала, неговите медии и политическата класа. Най-често това се постига чрез използване на държавната власт за правителствени субсидии, данъчни облекчения, концесии или обществени поръчки. Тази „топла“ връзка така изкривява икономиката, че тя може да се превърне в нещо като мафиотски капитализъм (mafia capitalism).

България не е нещо „уникално“ нито в Европейския съюз, нито по света. И политиката, и политиците, и пазарът, и демокрацията, и всичко останало в нашата страна са обикновени следствия на общия „световен ред“ и печелившите „евроатлантически ценности“. И това не е от днес, да си припомним времената на „първичното разграбване на натрупания обществен капитал“ в началото на 90-те години на миналия век („на теб - парите, на него - заводите“), и назначаване на близки, роднини, спонсори и поддръжници на високи държавни постове, и „изгодната“ промяна на законите, и много още. Но освен това, и при формирането на депутатските листи („плати 200 000 и ставаш“), и чрез „пазаруването“ на избиратели, и чрез „успешните стратегически приватизации“, и чрез измамата за „800-те дни“ и т.н.

Днес българската „демокрация“ е малко по-по-по-европейска. ГЕРБ-ОП (остатъчни) е симпатична структура, приятелски настроена към когото трябва, но много по-фино и (когато трябва) много по-строго, отколкото във времената на разюзданата приватизация. Върхът на айсберга, откъдето се подават евтините апартаменти, „случайните“ обогатявания и арогантните „приятелски“ назначения (справка: СЕМ) са само видимата част на невидимия „бизнес“.

„Опорните теоретични точки“ на този бизнес са: „антикомунизъм“ (но да не забравяме уроците на „човека от народа“ Т. Ж.), „Путин - виновен за всичко“ (но Русия ни е ценна със суровините си) и „евроатлантическа ориентация“ (повече към САЩ, разбира се). Опорните практически насоки са: „бизнесът си е бизнес“ и „парите не миришат“. Ако трябва - тук милионче, там - селфи с бабата от село, тук - ще направим кмет този юнак, там - ще извадим от редовете на партията този „съгрешил“, но няма да го оставим гладен.

„Приятелският капитализъм“ на ГЕРБ-ОП(остатъчни) е много по-модерен и стига много по-надалеч, затова е и по-стабилен: помощи за „опозицията“ (сега „студен резерв“, после - ако искаш - и топъл резерв; сега 20 млн. лв. обществени поръчки за семейството на „.другаря“, после - ако трябва и на важни партийци от БСП). Да го кажем направо: в очите на повечето хора Борисов държи изкъсо и уж-опозицията ДПС, и супер-опозицията БСП („корупция ли - а при вас нямаше ли?“). Затова този „демократичен монарх“ (който „дава парите“) спокойно и уверено гледа към бъдещето, понеже в настоящето има само един „теоретичен противник“ - Радев.

Голямата опозиция в лицето на БСП („БСП за България“ с микрочленовете си) от години са на вълна „предсрочни избори“. На теория те са върли противници на „приятелския капитализъм“ и свързаната с него корупция; на практика и във върхушката на БСП се забелязват лица, облажили се от общите блага и „добротата“ на ГЕРБ. Да забравим за миг нескончаемата „Илиада“ на социалистическите босове (кой от кой по-правоверен), „Одисеята“ на Нинова, тежките морални казуси и организационна неразбория в партията, но да надникнем в „идеите“. БСП (Нинова) изглежда много повече „анти-ГЕРБ“ (защо пропуска ОП или ДПС?), отколкото „про-социалистическа“.

В това отношение опозиционната едра партия повтаря - по обновен начин - грешката на „социализма на глупаците“ (понятие на австрийските социалисти от XIX-XX век), като за всички беди обвинява олигархията, корупцията, некомпетентността на управлението на ГЕРБ, а не самия капитализъм.

В речите и идеите на сегашните лидери на бъдещата „насочваща и ръководна роля на партията“ няма да чуем думите „капитализъм“, „експлоатация“, „класи“ и „класова борба“, „частна собственост“, „корпоратокрация“, „транснационални корпорации“ и т.н. В това отношение - за всеобщо съжаление на унижените и оскърбените от 30-те години „преход“ - социалистическата партия изглежда като кастрат, който сам си е премахнал „социализма“ (като алтернатива на „капитализма“). С извинение, но образно точно, особено след въвеждането на „плоския данък“, удобното „ляво“ е всъщност ярко „дясно“!

Затова и „стратегическите дебати“ в България опират до дребнотемието: „да“ или „не“ на ЛГБТ (хора ли са Фреди Меркюри и Елтън Джон?); „да“ или „не“ на мигрантите (нашите имигранти в ЕС и САЩ са хора, естествено; имигрантите у нас са нещо друго); „да“ или „не“ на 8 броя F-16 (и Русия, и Турция, и Гърция, и кой ли не, се смее на нашата „сигурност“). Едрите проблеми оставяме да ги мисли и решава някой друг: отсъствието на „догонващо развитие“; отсъствието на социална справедливост; приватизирането и концесионирането на обществените блага и услуги (здравеопазване, образование, инфраструктура, вода, енергия и т.н.); активното включване на България в гигантската битка против глобалното затопляне; бъдещето на Европейския съюз и т.н. Третичен периферен капитализъм, провинциално мислене и… нищо повече, освен тамян и молитви. Но да припомним Байрон: „И боговете умират, и вярата е преходна: след Зевс, Мохамед и Христос ще дойдат други богове, докато човешкият род, прозрял и разочарован от боговете, не се убеди, че тамянът и жертвите са напразни“.

И все пак, и сега имаме право на избор: повече или по-малко „приятелски капитализъм“ или повече или по-малко „социализъм на глупаците“. Голяма алтернатива няма. И няма да има, докато Великите сили и светът не се обърнат към хармонията и устойчивото развитие. Да не ви разочаровам, но май е така.

Коментари

Задължително поле