На 17 септември 2019 да почерпят

Прабългарите отиват в луксозната вила в „Игри на волята“ Славяни ще спят в рибарската хижа, Траки отиват на плажа

Путин: Военно-техническите връзки между Русия и Турция се задълбочават

Гърция изплаща предсрочно част от кредитите си към МВФ

Луксозните имоти поскъпнаха с 2,3%

Ердоган на тристранната среща в Анкара: Можем да вземем решение за конкретни мерки, за да изгасим пожара в Сирия

Сълзи и гняв за един век Хайтов 100 г. от рождението на големия писател в Народния театър

Жена загина при челен удар на пътя Русе – Бяла

Нови наводнения в Испания, засегнати са предградията на Мадрид

СЕМ не разбра защо БНР спря Генералният директор твърди, че излъчването на “Хоризонт” не е спирало, а ресорът на Силвия Великова не е сменян

Взривът на бензиностанция в Добрич вероятно е причинен от манипулирана газова бутилка

И инжекция не вдигнала Рейш за „Черно море“

Признава ли се времето за майчинство при изчисляване на процент „клас”

Пернишкото село Люлин е без вода четвърти ден заради поредица от аварии

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ във вторник, 17 септември 2019

Професорът по право Стоян Кушлев, бивш шеф на комисията за отнемане на престъпното имущество, пред „Труд“: Умишленото убийство да се наказва доживотно, без алтернатива

Двата трупа до Негован са сериозен повод за оценка и размисъл

Съдът остави за постоянно в затвора строителните работници, които застреляха двама възрастни хора, нарязаха ги на части, запечатаха ги в бидони и ги хвърлиха във водоем край Негован. В съдебното следствие беше потвърдено, че те са спечелили доверието на жертвите, в чийто дом са правили ремонт и са планирали да ги ликвидират, за да забогатеят. „Умишленото убийство с цел грабеж е третирано традиционно като най-тежко наказуемото престъпление в добрите правни системи“, заяви пред „Труд“ професорът по право Стоян Кушлев. Според него българските законодатели трябва да го извадят в отделен състав на Наказателния кодекс (НК) и да му отредят доживотен затвор без право на замяна. Желаното от хората от неотменимо наказание за големите злодеяния се дебатира тези дни в Народното събрание.

– Проф. Кушлев, в предварителния ни разговор споделихте, че мисълта за двата трупа от зверското двойно убийство, които изплуваха от язовира край Негован, не ви дава мира?
– Това двойно убийство ме потресе, наистина. То потресе цялата общественост, мисля. Основателно. Става дума за изключително тежко престъпление, с тежък предумисъл. Престъпниците го подготвят цяла година, проучват средствата на едно възрастно семейство и си набавят оръжие за убийството им, с цел грабеж. След такова убийство всеки от нас си поставя по свой начин въпроса: гарантира ли нашата правна система защитата на личността срещу подобни ужасяващи посегателства? А, както казва Цицерон, великият римски държавник и философ, поставянето на въпроса понякога е по-важно от отговора.

– Какъв е отговорът?
– Той не е труден за намиране. Но позволете ми, преди да го формулираме, да огледаме въпроса от гледна точка на философията и историята на правото. Защото убийството в Негован е сериозен повод за оценка и размисъл.

– Да?
– Философски погледнато, цивилизацията е немислима без човека, който е основният неин творец. Няма по-важно нещо от съществуването на човека и затова неговата защита е основна задача на всяка правна система във всички времена. „Да бъдеш или да не бъдеш?“- на този въпрос, изречен от Хамлет в една друга епоха, отговорът е „ да“ и той се отнася за всяко човешко същество, и досега. Да си припомним Мойсеевия закон: „Не убивай!“ – тази максима, която е първа и по ред, и по значение, е в основата на християнския морал. Още Аристотел и Платон, гениите на античния свят са приемали живота за най-висшия дар от боговете, който се дава само веднъж на човека и той е призван да го изживее сам и докрай. Живей и не пречи на другите да живеят! – това е максимата на древногръцките учени и философи. Тя е валидна и днес. И е в съгласие с десетата Божия заповед: „Радвайте се и се веселете!“ Правото на живот се приема от всички философи – от древността досега – за фундаментално право на човека. Върху него се градят всички останали човешки права. Имануел Кант – един от най-влиятелните мислители в класическата западна философия – приема правото на живот за „категоричен императив, който предпоставя основното човешко право – свободата“, а разумът – „като върховна проява на човешката същност“. Основната теза на Хегеловата философия гласи: „Всичко действително е разумно и всичко разумно е действително“.  Георг Хегел – един от най-големите в историята на идеалистическата философия заявява: „Човекът сам е господар на живота си“. С него е само Бог, който му го е дал. Припомням всичко това, за да подчертая, че посегателството на човешкия живот с цел грабеж във всички времена обяснимо се е смятало за най-тежкото престъпление. Така е било и в древния Рим, където е създадена най-добрата правна система на античнотостта.

– Според римската правна система смъртното наказание се е налагало след доста престъпления, ако не греша?
– Така е. В Рим висши сановници са се самоубивали, когато са разбирали, че смъртното наказание им предстои. Сами са заповядвали на техните роби да ги убият. В римската войска са наказвали с обезглавяване. Но за грабителите смъртното наказание е било най-мъчително – с разпъване на кръст. Неслучайно Христос според Новия завет е разпънат между двама разбойници…

– А как е в по-новите правни системи?
– Британската империя, достигайки върха си във Викторианската епоха, изгражда нова правна система. С нея премахва робството и най-мъчителните смъртни наказания: разпъването от четири коня, изкормването и насичането на парчета. Въпреки това обаче всяко предумишлено убийство, все едно дали е било извършено от лорд или от обикновен човек, е завършвало на бесилката. В Съединените американски щати пък в по-ново време убийците- грабители са били поставяни извън закона.

– А у нас?
– И у нас от най-далечно минало убийството с цел грабеж се е смятало за най-тежкото престъпление. В Закона за изтребление на разбойниците от 1924 г. е имало административна процедура на околийско равнище: всеки, за който се установи, че е извършил такова убийство, се е обявявал за разбойник и всеки друг е имал право да го залови и да го убие. Било е след Първата световна война, когато разбойничеството се е вихрило у нас. Помилването на разбойници е било върховно право на държавния глава, но по времето на цар Борис III почти не се е прилагало. А в правната ни система от Освобождението насам – и в Наказателния кодекс на царска България, и в този, приет през 1956 г. със заслугата на професора по наказателно право Иван Ненов – за убийството с цел грабеж е въведен отделен състав. Предвиденото наказание е без алтернатива – смърт.

– А по времето на социализма?
– Спомням си един случай от средата на 80-те години на миналия век. Веднъж директорът на Института за държавата и правото Ярослав Радев, който беше и зам.-председател на Държавния съвет, и председател на Комисията по помилване, ме повика – аз бях тогава научен работник – за да ми даде указания за една задгранична командировка. Като отидох, се наложи да го почакам при секретарката, която ми каза, че шефът u е на заседание на Комисията по помилване, което продължава малко по-дълго от обичайното. След десетина минути той дойде, извини ми се и сподели, че са разглеждали тежък случай в Бургас: 21-годишен младеж удушил старец, за да го ограби и му взел му 10 лв., повече нямало. По НК за това се полагаше смъртно наказание. Майката на момчето била партизанка, активен борец, както се казваше тогава, с обществено признание. Дошла лично при Ярослав Радев да моли за милост, но той u казал: „За вашите заслуги, другарко, вие сте получила признание. Но това, което е извършил синът ви, е най-гнусното престъпление, за което в законът има само едно наказание – смърт – и той трябва да го понесе“. Молбата за помилване била отхвърлена и от комисията. „Тъжно…- казах – все пак млад човек“. Отговорът на Радев беше: „Стояне, този млад човек не заслужава милост, защото е душил с ръцете си човек 5 минути и го е гледал как умира.“ Смъртната му присъдата беше изпълнена.

– След този интересен исторически преглед, професоре, да се върнем към въпроса, който ни вълнува днес. Дали нашата правна система ни дава достатъчно гаранции за защита срещу най-тежките престъпления?
– Аз не бих казал, че дава. Въпросът е какво да се прави.

– Близките на убитите и ограбените настояват за смъртно наказание. Да не би да сте съгласен с тях?
– Аз не съм привърженик на смъртното наказание. Не само защото животът на човека се дава свише. А и защото има съдебни грешки. Те могат да бъдат поправени, но не и ако бъде изпълнено смъртното наказание. Един пример ще ви дам. В пазарджишко село е извършено убийство. Двама роми се напиват в квартирата на единия, лягат да спят, а на сутринта се оказва, че единият е заклан, а другият е избягал. Подозрението пада върху беглеца, още повече, че двамата са спали в едно легло. Залавят го. Той твърди, че е невинен. Но следователят го притиска: признай си, за да бъде присъдата ти по-лека! Той прави признания. Осъждат го на 20 г. затвор. Следователят обаче е отбелязал в протокола за оглед, че на пода, до главата на убития, е намерена недогоряла кибритена клечка. След известно време става друго убийство, убиецът е заловен и си признава, че е негово дело и убийството в пазарджишкото село. Разказва подробно: влязох в квартирата, беше тъмно, запалих клечка кибрит, за да ги видя, хвърлих я на пода и го заклах. Ето как една кибритената клечка спасява невинно осъден човек. Той е пуснат от затвора. Но тук възниква друг важен въпрос: за самопризнанията под натиск. Нашият законодател правилно е приел, че сами по себе си самопризнанията, дадени под натиск или по сметка, не са достатъчни, да да бъде осъден някой. Но пък е дал възможност на подсъдимия и за най-тежкото престъпление да си признае и така да си намали автоматично присъдата с 1/3 или да я промени от доживотна на 30 години. Това наказание, според мен, не дава достатъчно гаранции за защита от най-тежкото посегателство срещу личността.

– Но вие знаете, професоре, че в европейски мащаб се препоръчва премахването на доживотния затвор без замяна. Нали целта на наказанието е да превъзпита осъдения, а не да го изтезава?
– А вие знаете, че европейски регламенти и директиви в областта на наказателното правосъдие няма. Всяка страна самостоятелно устройва своята правна система. Това първо. И второ, какво превъзпитание може да има на хора, които са обявили война на цялото общество…които нарязват цяло семейство на парчета, за да се сдобият с нещо негово?!

– В едно съм сигурна: тяхното самопризнание не означава разкаяние, то е заявка за тройно по-леко наказание. Нали така?
– И още нещо. Извършеното убийство е обективен факт, необратим. Самопризнанието не отстранява вредните последици от него. Аз имам еднозначно критично отношение към съкратената процедура, при която след него наказанието се намалява с 1/3. Да, съкратената процедура пести време в наказателният процес, който иначе продължава години наред. Но тя спестява и някои пропуски в разследването. Случва се разследващите да не съберат достатъчно доказателства за престъплението и тогава остава само самопризнанието. А то не е обективен факт. Защото може да е резултат от натиск или с обещания за по-леко наказание. В парламента на старта на новия сезон беше внесен от БСП законопроект за изменение на НК, според което съкратеното следствие да не се прилага за престъпления, довели до умишлено причиняване на смърт и тежки телесни повреди. Аз го подкрепям, съгласен съм с вносителят му, който каза, че не може бързината на процеса да е за сметка на справедливостта. И съм още по-категоричен даже. Аз съм за премахване на съкратената процедура, като цяло. Министърът на правосъдието, когото иначе уважавам, предлага една доста сложна и заплетена система на съкратено следствие с намаляване на наказанието – за едни с 1/3, за други с 1/5. Аз като юрист това не го приемам.

– Защо? То ще бъде внесено в парламента от името на управляващите и там вероятно ще бъде прието.
– Ще се позова на Солон – най-почитания атински законодатели, един от седемте мъдреци на древна Гърция. Той казва, че законите трябва да бъдат кратки, ясни и категорични. В закона, казва Солон, не бива да има нищо излишно. Нищо! Камо ли такива сложни процедури, каквито предлага министърът.

– А какво предлагате вие, като професор по право и действащ юрист със забележителен стаж?
– Аз ли? Ще бъда кратък, ясен и категоричен. Според мен убийството с цел грабеж трябва да се задели в отделен състав на НК, с безалтернативно наказание: доживотен затвор без право на замяна. Това не би било нещо ново и екзотично. То е традиция. Така е било и в царска България, и след това – в новия НК от 1953 г.

– Позволете ми един въпрос извън темата на това интервю. Като пръв председател и основател на комисията за отнемане на незаконните богатства, вие вероятно следите дейността u, както и изявите на новите u началници. Какво мислите за случилото се с Пламен Георгиев, шефа на КПКОНПИ, както се нарича комисията в последния u вариант? За скандала с терасата му и тъй нататък?
– Аз по принцип съчувствам на г-н Георгиев, защото знам, че на това място се работи трудно. Знам от опит как председателят на тази комисия е гледан под лупа от мафията и от хората във властта, които имат необясними богатства. Знам какво е да се интересуват от най-дребните подробности в твоя живот и да търсят начин да те злепоставят. Но имам упреци към Георгиев. Първо, докато си на този пост, не трябва да си купуваш нищо, както аз нищо не съм си купил…Аз научих още преди две години за купуването на този апартамент, който срина кариерата Георгиев. На човека, който ми каза, аз отвърнах с цитат от евангелието на Лука. Христос казва: „Няма нищо тайно, което да не става явно и нищо, което е скрито, да не се открие. Това, което си говорите в подземието на къщите ви, ще бъде обявено от покривите.“ И ето, две години по-късно, сякаш се сбъдна писанието: от покрива на този апартамент тръгна скандалът. Втората грешка на Пламен е, че закъсня с оставката си. Освобождаването му стана по доста смущаващ начин: в последния ден на парламента, безотчетно, без дебати. След като го освободиха, законът автоматично го изпращаше в прокуратурата. И това беше най-доброто решение за него. Назначението му като консул във Валенсия – без значение добре ли владее испански, или не – възбуди обществото. И породи съмнения, че някой има интерес да го държи далече от България за определено време.

– Кой?
– Според писанието и това ще се разбере.

Нашият гост
Стоян Кушлев е роден на 26 юли 1938 г. в с. Широка лъка. Завършил право в Софийския университет(1960). Следовател в Девин (1961-1964). Аспирант, научен сътрудник, доктор и професор в Института за държавата и правото към БАН (1964-1991). Депутат от НДСВ в 39 НС (1991-1995). Първи председател на Комисията за установяване на имуществото, придобито с престъпна дейност (2005-2011). Председател на Царския ловен клуб (1993-1999). Зам.-председател и председател на Ловно-рибарския съюз (1991-2000).

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.