Каква беше и каква трябва е политиката на България по отношение на РС Македония. Разговаряме по този въпрос с известния наш историк и политолог проф. Трендафил Митев. Той ни връща назад във времето преди 30 години и търси корените на сегашните двустранни проблеми. Направи ли грешка България, че първа призна Р. Македония за независима? И какво последва, за да се стигне до днешното положение? 

- Г-н Митев, свидетели сме напоследък на опити българо-македонският диалог да бъде възобновен. Но всички виждат, че нещата вървят много трудно. Какво е вашето мнение?
- Много факти показват, че след парламентарните избори на 4 април българо-македонският диалог, във връзка с преговорите на Скопие за членство в ЕС, ще навлезе в нова фаза. Поради това е полезно днес да се направи един обобщаващ преглед на грешките допуснати в българската политика до сега. За да се формулират изводи за подобряване на следвания политически курс в бъдеще. Както е добре известно, всичко започна през септември 1991 година. След проведен референдум, 120-членният парламент в Скопие гласува за обявяване независимостта на Р. Македония. Разпадът на Югославия навлезе в нова фаза. След известни колебания, на 15 януари 1992 г. държавите членки на Европейската общност решават да се признае независимостта само на католическите Словения и Хърватска. При това положение вечерта на 15 януари с декларация на Народното събрание в София е обявено, че България признава независимостта на Словения, Хърватска, Македония и Босна и Херцеговина. Специално Македония е призната с нейното официално име „Република Македония“ и то с пояснението - „безусловно“. Тоест - без каквито и да било претенции към управляващите в Скопие. В случая официална София демонстрира традиционната българска безкористност и липсата на каквито и да било скрити замисли по отношение на Р. Македония.

- Значи, още тогава не сме обмислили както трябва нещата, или не сме осъзнали каква ще е македонската реакция?
- На практика с тази позиция бе допусната първата стратегическа грешка, от гледна точка на българските национални интереси. Защо? Защото, в хода на бързането, „България първа да признае Р. Македония“, официална София не си даде сметка, всъщност кого признава? В какво идейно и организационно състояние е македонистката кохорта край Вардара? И как тя ще еволюира в бъдеще, при наличието вече и на държавна власт в нейните ръце? А от там не беше изяснено и казано ясно: какви условия поставя България пред новата власт в Скопие? Защото обективната ситуация в разпадаща се Югославия предполагаше реализацията на различни сценарии. Едни от тях можеха да са благоприятни за българите, а други не. Кой от тях ще се реализира, зависеше много от поведението на С. Милошевич. Той беше решил, разпадът на Югославия да се полее обилно с кръв, във всички бивши републики. За наказание, че те са предпочели независимостта. И сръбската армия реализира плана - от Хърватска до Косово. Конфликтът нямаше да отмине и Македония, защото когато се разпада държава, повод за репресии, се намира.

- Какво всъщност се случи преди почти 30 години? Има ли все още неизвестни факти около признаването от страна на България на независимостта на Р. Македония?
- Най-неочаквано, България застана зад независимата Р. Македония, при това „безусловно“. При обявените независимости на останалите югорепублики, липсва подобен външен фактор, който да се ангажира всеотдайно с тяхната съдба, какъвто бе случая с отношението на България към Македония. Милошевич разбра, че ако тръгне репресията и там, той може да срещне на север от Скопие една сериозна армия, която ще защити живота и имота на българите в Македония. Поради това сръбските военни изтеглиха всички танкове, цялата артилерия и дори лекото стрелково въоръжение от Р. Македония, но не репресираха Повардарието. И какво се получи на практика: българското признаване направи сръбската наказателна акция там невъзможна, но този факт остана в сянка. Онова, което се запечата в съзнанието на местното население е, че С. Милошевич е дал свобода единствено на македонския народ, без проливането на кръв!? В конкретния случай, прибързаната позиция на София, по същество се превърна в индулгенция за великосърбизма в Македония. Факт, който се доказва от цялата дейност на македонистите, които не признаха българския принос. Най-напред никой в Скопие не изрази радост от българската позиция, за да изкаже и официална благодарност към Р. България. След това вестниците с дни криха съобщението за българската безкористност, някъде назад из страниците си. Появиха се дори и намеци, за някакви „тайни замисли на София по македонския въпрос“. Тази ситуация разкриваше старта на задвижващата се агресивност на македонизма. Мъдри хора разсъждаваха тогава по друг начин: Много по-различни щяха да са резултатите, ако България беше изчакала известно време, за да прецени реално каква вътрешнодържавна ситуация се очертава в независимата Р. Македония? А ако и в Повардарието също потечеше кръв, правителството в София тогава можеше да обяви ултиматум за спиране на репресиите. Всеки изстрел на сръбската армия, отнел живота на македонец, щеше да скъса пъпната връв на македонизма с великосръбските идеи и идеолози. Тогава българският ултиматум за спиране на терора щеше да даде всичките активи на България като спасител на народа от наказателната военна операция. А македонизмът щеше да загуби най-старата си и важна идейна опора - великосърбизма.
 
- Защо тези факти и последствията от тях не бяха анализирани от тогавашните власти в България?
- За съжаление никой от управляващите в София на времето не осъзна това. В резултат през 90-те години, в двустранните българо-македонски отношения последва реализацията на политика, която може да се определи като „нов безкористен наивитет“. Поводът е известен - през 1992 г. Гърция и Сърбия обявиха блокада на Р. Македония. Икономиката на младата държава се изправи пред колапс. Тогава от София за Скопие тръгна всичко, нужно за функционирането на промишлеността и бита на населението. И това продължи цели 4 години! Междувременно в Р. Македония рязко се активизира албанският сепаратизъм. Това наложи в самия край на 90-те години България да реализира поредна, безпрецедентна по своята безкористност акция, в цялата история на балканските държави: на Македония са подарени безвъзмездно 150 танка и 100 далекобойни оръдия, с всичко необходимо за тяхното ефективно използване. България реално въоръжи Р. Македония! При появата на тази бронирана мощ, сепаратистите разбраха, че работата не е шега и свиха знамената. Стигна се до подписването на Охридското споразумение, което успокои обстановката в Р. Македония. Но македонизмът вече беше преминал в истинско настъпление. Неговите адепти реализираха открито враждебни акции, насочени вече директно срещу България. Целта беше да се омаловажат жестовете на добра воля от българска страна. В Скопие започна продажба на част от дарената военна техника. Някого съдиха за това, дори човек влезе в затвора. Изобщо демонстрации от типа: дареното от България не заслужава уважение и признание...

- Как се стигна до договора, който подписахме през 2017 г. с Р. Македония?
- Ситуацията, която описах по-горе, не отрезви управляващите в София. Те не разбраха, че на практика българската политика само осигури един спокоен преход на македонизма към независимостта, след което той се превърна в самостоятелен агресивен играч на Балканската политическа сцена. Неговите адепти, родени в орбитата на югокомунизма, превзеха идейно и партията ВМРО-ДПНМ. А след това преминаха в безпардонно настъпление, преди всичко срещу държавата, на която трябваше да се покланят вечно, в израз на благодарност. В центъра на Скопие се издигна първата в света „гора от паметници“ на български национални герой; средствата за масова информация наложиха „антибългаризма“ като задължителен елемент в ежедневните си емисии; учебниците по история се препълниха с фалшификации и обиди по адрес на България и българите. Чак тогава управляващите в София разбраха, че българската политика по македонския въпрос след Студената война, не е дала абсолютно никакъв полезен резултат за България. Затова се пристъпи към разработването на договора от 2 август 2017 година. В хода на неговото изготвяне обаче, се намесиха и чужди влияния, така че този основополагащ документ също се оказа недостатъчно ефективен. В него не бяха включени ангажименти за РС Македония, които да гарантират трайно стратегическите интереси на България. В резултат двустранната комисия от историци не реши нито един от проблемите, свързани с общата история на двата народа. Македонизмът умело сменяваше тактиката си и без да откаже нищо от резултатите на българската помощ, реализираше своите усилия да създаде нова държава и нация на антибългарска основа.
 
- Какъв е изводът от случилото се през последните три десетилетия?
- Изводите се налагат от самосебе си: Политиката на управлявалите в София към РС Македония през последните 30 години, беше активна, но архаична! Защото се базираше върху старите български сантименти свързани с Македония: да се работи безкористно и с цялата всеотдайност за доброто на българите там! Каквото и да струва това на България!? На практика обаче, от българска страна се направиха ненужни жертви, без абсолютно никакъв полезен резултат за България. Животът доказа по безспорен начин, че Македония винаги е била „най-сантименталната част от българската история“. След независимостта u обаче, там се появи власт, дирижирана от най-злостния антибългарски фактор, какъвто историята не познава. Управляващите в София късно осъзнаха, че македонисткият елит използва егоистично всички благоприятни резултати от българската политика, но само и единствено за стабилизиране на собствените си позиции и за активизиране на своята антибългарска агресия. Всякакво по-нататъшно продължаване на курса „С Р. Македония да работим само с добро“, е вреден за националните ни интереси! Македонизмът не разбира от добро!

- Каква трябва да е българската политика по отношение на съседите оттук-нататък?
- Българската политика след изборите на 4 април трябва да изостави сантиментите и да защити категорично ролята на нашата държава като създател на третата писмено книжовна цивилизация в Европа (след гръцката и латинската) - старобългарската; длъжна е да отстои истината, че славянско православният елемент в структурата на българската нация е изиграл най-важната държавнотворна роля в Мизия, Тракия и Македония през последните 14 века; само така ще се защити националното ни достойнство и ще се гарантира спокойствие на населението в Пиринска Македония от претенции за наличието на „македонско малцинство“ в тази българска земя. Поучена от опита до сега, властта в София трябва да формулира ясно тези български национални приоритети и да ги отстоява цивилизовано, но по най-категоричния и неотстъпчив начин, в хода на преговорите. В случая просто трябва да се повтори тактиката на гърците - как те защитиха своите интереси в договора със Скопие. Независимо от това какво влияние ще оказват Брюксел или Вашингтон! Защото друг път за гарантиране спокойствието на България и българите в бъдеще няма.

Нашият гост
Трендафил Митев е доктор на историческите науки и професор в катедра “Политология” на УНСС. Роден е на 15 март 1950 г. в София. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на 21 научни монографии и няколко исторически книги. Има публикувани и десетки научно-публицистични статии в българския печат. От 1990 г. е член на Македонския научен институт, а в периода 2008-а до 2014 г. е негов председател.