Нетаняху заяви, че ще започне преговори за съставяне на силно ционистко правителство

Без галактически сблъсък между ПСЖ и „Реал“

На 18 септември 2019 да почерпят

Плеймейтката Марешка с шокираща победа в „Игри на волята“

Предадоха се двамата мъже, издирвани за погрома в столичния бар

Локализиран е пожарът край Велинград

„Антична Сердика“ става част от игрите и заниманията на децата

САЩ и Беларус ще възстановят напълно дипломатическите си отношения

Тео Ушев получи нова награда

Европейската агенция по лекарствата проверява препаратите, съдържащи ранитидин

Прокуратурата погва техническия шеф на БНР (обзор) Пламен Костов ще отговаря за престъпление по служба

Москва и Анкара договарят нови „перспективни оръжия“

Министър Ангелкова обсъди развитието на балнео туризма с водещи лекари

Инж. Стоян Братоев: Най-добрият кмет на София е този, който е направил най-много за метрото

Наши Миг-29 в съвместна тренировка с румънци и канадци

“Сенките на София” – конспиративна каша Документален филм представя България като размирна страна от Африка или Близкия Изток

Карикатура: Иван Кутузов – Кути

Режисьорът пробва да направи революция

Документалният филм „Сенките на София“ не е особено документален и не е точно филм. Това тревожно произведение е мъчение за ценителите на качественото кино и почти ценен урок за изследователите на осъзнатата и неосъзнатата медийна манипулация. Срещу пет долара такса човек прекарва два часа в компанията на Кевин Бут – американски автор на „документални филми“, рок музикант и експерт по конспиративни теории и марихуана. Човекът не е авторитет в киното и „Сенките на София“ потвърждава това със своята комбинация от самодейност и ентусиа­зъм, подплатени с много его и емоции.

Опитът за разобличителен удар срещу световната мафия е безформена бъркотия, нещо между пародийната пропаганда и пропагандната пародия. Неосъзната комедия и неадекватен ваканционен видео дневник на човек, който е прекарал известно време в България с няколко камери и видимо се е чудил в каква посока да поеме – мафия, малцинства, расизъм, протести, геополитика… В крайна сметка е пробвал да омеша всичко в една тъжна конспиративна каша. Резултатът е зле заснет и още по-лошо монтиран туристически кошмар. Три-четири минути приятни кадри от дрон не могат да компенсират преобладаващия коктейл от художествен хаос и спекулативно съдържание.

Бут изглежда като объркан човек, който се лашка между наивността и снизхождението в опита си да покаже колко отчайваща е ситуацията в България. По удивително нелеп начин страната е представена като гангстерски ад от третия свят, в който всеки се страхува за живота си и може да бъде отвлечен и убит по всяко време. С музика от третокласен трилър и неловки паузи, внушението е за размирна територия като в Африка или Близкия изток. В един от най-нелепите моменти, Кевин Бут отразява посещението на румънския прокурор Моника Маковей в София и съвсем серио­зно казва, че тя е рискувала живота си, идвайки тук. После американецът гостува в „Часът на Милен Цветков“ по Нова тв и съобщава, че Делян Пеевски се бил погрижил участието му да е провал, „осигурявайки“ развалено устройство за превод.

„Сенките на София“ е разфокусирана поредица от несвързани епизоди с туристически характер. По пътя към „истината и справедливостта“ Кевин Бут пие евтин алкохол с холандски туристи на Слънчев бряг, пуши трева с абитуриенти в София, яде циганска баница с роми в Стара Загора и сръбска скара с Цветан Василев в Белград. Успява да интервюира Симеон Саксгобурготски и да обърка, изкриви и промени половината от нещата, за които говори. Съобщава конспирации и спекулации като неоспорими факти и не забравя да рамкира цялата бъркотия в идеологически правилните послания за „социална справедливост“ и борбата с расизма и предразсъдъците.

Колкото по-малко се случва на екрана, толкова по-абсурден е опитът да се представят участниците в постоянна опасност. След първата хаотична половина, филмът се опитва да изгради нещо като комиксов сюжет за герои и злодеи. Делян Пеевски е комиксовият лош, а Цветан Василев е анимационният добър. Но над всички, като кулата на Саурон в Мордор, се извисява демоничният образ на Путин. „Сенките на София“ успява да бъде едновременно антируски, антиамерикански и антибългарски.

В един момент човек започва да се надява, че това не е поръчков филм и да изпитва съчувствие към евентуалните поръчители. Хората, които са представени в добра светлина тук трябва да се притесняват от карикатурния характер на своето героизиране. Със сигурност може да се създаде по-адекватен пропаганден продукт в защита на някакви интереси.

Най-трагикомично става към финала. Кевин Бут неиронично се опитва да разпали революция в България и пробва да обедини скарани протестърски крила. За целта кани Надежда Толоконникова от „Пуси Райът“, която да ги стимулира за действия. Резултатът е тъжен – кадри на побъркан професионален протестър, който крещи „педераси“ в лицата на полицаи. Тук думата не е преведена, защото филмът е политически коректен и няма как „добрите“ да говорят такива работи.

Но важното тук е друго. В този филм, който уж трябва да разобличи чуждестранното влияние в България имаме нелеп опит за чуждо влияние от страна на авторите на самия филм. Американски гражданин води в София руска гражданка с цел да разпали масови антиправителствени протести. И го съобщава открито и гордо. В тези кадри си проличава как Бут и мацето от „Пуси Райът“ се отнасят към боготворящите ги български протестъри като към туземци. Каквито те май наистина са. Защото се оказва, че техният протест буквално е сцена от филм.

Авторът на цялата бъркотия се държи като гост, който влиза в чужд дом за пръв път и веднага започва да размества мебелите, да пуска музика и да бърка в хладилника. Но и резултатът от революционния нагон е карикатурен като повечето неща в „Сенките на София“.

Цялото официално заявено основание за създаването на филма е в най-добрия случай подвеждащо, а в най-лошия случай – евтина лъжа. Кевин Бут отваря „Сенките на София“ с драматичното обяснение, че – разтревожен от намесата на Русия в американското общество – е поискал да посети страна, която несъмнено била манипулирана от Кремъл, за да потърси отговори там и да хвърли светлина върху сегашната криза в САЩ. Тази страна била България. Но Бут снима повечето от филма си в България през 2015-а – по това време никой не говори за никаква криза с руска намеса в американското общество, защото такава няма. Изборите за президент на САЩ, които отключиха руската параноя и превърнаха Кремъл и Путин в тема №1 на американската преса изобщо не са се състояли. Те са чак през ноември 2016-а година. Докато Бут е в София и снима филма си Русия изобщо не е тази постоянна медийна дъвка в родината му САЩ. Авторът на „Сенките на София“ взима добре позната световна тема от края на 2016-а и внушава, че това е вдъхновението му за филма, сниман през 2015-а.

Да стартираш с такава непохватна манипулация не е особено добър сигнал за качеството на двата часа, които предстоят. Но остатъкът от „Сенките на София“ съумява да накара това драстично разминаване на времевите линии да изглежда като нежен монтажен гаф. Явно мистър Бут успява да монтира и завърши окончателно филма си близо четири години след снимките и просто се е опитал да сложи актуално и значимо звучащ мотив за работата си в София.

Отделно трябва да се отбележи, че закърпеният постфактум „глобален“ повод за филма също е една голяма конспиративна теория без повече легитимност – няма никакви доказателства, че руска намеса е повлияла по какъвто и да е било начин на изборите за президент на САЩ. След зрелищния колапс на разследването на специалния прокурор Мълър, дори и най-мразещите президента анти-Тръмп медии загърбиха руската тема и се фокусираха върху други линии на атака срещу постоянно гаврещия ги от Белия дом милиардер. Но Бут на няколко пъти пласира конспиративните внушения за дългата ръка на Кремъл във Вашингтон.

В крайна сметка „Сенките на София“ осветява единствено комичния характер на местния протестариат и фриволната формула на Кевин Бут за документалистика – конспирации плюс малцинства и клиширано квичене за социална справедливост.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.