Самолет от Втората световна война се разби на паркинг в САЩ, двама загинаха

Роджър Федерер: Освиркванията нямат място в тениса

Зоран Заев: Груевски ще бъде върнат, Унгария трябва да каже дали е бил отвлечен

Красимир Каракачанов: Мисля творчески върху предложението да подам оставка Новият вицепремиер трябва да бъде посочен от НФСБ, коментира министърът на отбраната

Галена пусна хит от космоса „Феноменален” оглави чалга класациите

Герхард Шрьодер разкритикува търговската политика на САЩ Бившият германски канцлер призова Берлин да търси нови съюзници

Двама с „Фолксваген“ паднаха в селска река

Позволяват на електромобилите да се движат по-бързо На част от магистралите в Австрия за колите на ток разрешават по-висока максимална скорост

Майк Пенс: САЩ ще удвоят митата за Китай, ако Пекин не промени курса си според изискванията на Вашингтон

САЩ, Япония, Австралия, и Нова Зеландия ще развиват електроснабдителната мрежа в Папуа-Нова Гвинея

Над 20 задържани след сблъсъци между полиция и протестиращи в Атина

Продадоха на търг „Златния глобус“ на Мерилин Монро

Загиналите при пожара в Северна Калифорния станаха 76, над 1200 души са изчезнали

Жена загина, а над 200 души пострадаха при протести във Франция

Тридневен траур в Аржентина за жертвите на изчезналата подводница „Сан Хуан“

Сигурността си отива – вероятно задълго

Четири важни избора през следващите месеци, предхождани от вече проведени две знакови гласувания – референдума за излизане от ЕС в Обединеното кралство и избора на Доналд Тръмп в САЩ. Така изглежда политическият календар, който ще покаже накъде върви Европа.

Евентуалният вот в полза на Норберт Хофер от Партията на свободата на Австрия на президентските избори в края на тази седмица, сбъдване на прогнозите за водеща позиция на Партията на свободата на Геерт Вилдерс на парламентарните избори през март догодина в Холандия, потвърждаване на очакванията за победа на лидерката на Националния фронт Марин льо Пен най-малко на първия тур на президентските избори във Франция през април 2017 г. и накрая – ако набиращата сила Алтернатива за Германия направи пробив и си осигури присъствие в Бундестага на парламентарните избори в Германия през следващата есен (като към това се добавят вече управляващите в Унгария и Полша десни националисти), то политическата карта на Европа може да придобие твърде смущаващ вид. И да покаже оформянето на стабилна тенденция – на задълбочаване на кризата и тържество не на Европа на нациите (каквото е едно от ключовите послания на всички тези партии), а на Европа на национализмите.

Очевидно, че тук не може да става дума нито за поредица от епизоди, нито за циклична криза, характерна за пазарните общества. Би било твърде удобно, но и прекалено опростено, ако всичко се обяснява и с противопоставянето на глупавите и грозните на образованите и красивите.

Има достатъчно основания да се твърди, че са налице характеристиките на една системна криза, произтичаща от невъзможността да се даде адекватен отговор на предизвикателствата, поставени от процесите на глобализация. Тя разруши вътрешните баланси в националните държави и ги разтвори в глобалните дисбаланси, правейки много остро и видимо задълбочаващото се неравенство. Кризата на националната държава извади европейските граждани не просто от привичния уют на гарантираната сигурност (социална и дори физическа), но до голяма степен създаде усещането за липса на перспектива и отдалечаване на решаването на проблемите отвъд техния житейския хоризонт.

В рамките на европейските демокрации това доведе до рязко размиване на границите между ляво и дясно, до отпадането на възприятието за алтернативност между традионните партии – носителки на тези идеологии. Като основният разлом се припознава вече по линията управлявани-управляващи, а традиционното европейско ляво и традиционното дясно се превръщат в част от статуквото. И от проблема, а не от неговото решение. А когато липсват работещите решения, празнотата се запълва от лесните решения. В този идеен вакуум се настани популизмът. Където призивите за „повече от същото“ (характеризиращи както посланията на Клинтън, така и кампанията за оставане на Великобритания в ЕС) не просто не работят, а стават контрапродуктивни.

Въпреки победата на Тръмп САЩ определено „изостават“ на полето на популизма. Там все още са на етап „чист популизъм“, където надеждите за промяна се възлагат на личността, на месията (което изглежда логично през призмата на огромните пълномощия, съсредоточени във фигурата на президента). Но както показва опитът, „когато Вашингтон кихне, светът се разболява“. Освен всичко друго Тръмп на практика не е антисистемен играч въпреки предизборната риторика. Той е не по-малко част от системата, а и на елита (на финансовия и бизнес такъв), отколкото Клинтън. Тръмп сам по себе си не е проблемът – той е резултат от проблемите. Но той не е и техният отговор. Той ще подмени част от елита (с други негови представители), може би ще разтърси системата, възможно – ще разклати и света, но няма да я реформира и да реши проблемите.

В Европа процесите са доста по-напреднали – тук се наблюдава устойчива тенденция към трансформиране на популизма в идеен радикализъм. Който се структурира политически в екстремистки партии, основно от крайнодесния спектър. Като при това са налице определени специфики на този процес в западната и източната част на континента. Докато в Западна Европа популизмът е почти изцяло базиран на страховете отвън и има ясно изразена ксенофобска окраска, то в Източна Европа той се доминира от стремежа за консолидация вътре и намира израз в рязко нарастване на национализма. Като и в двата случая тези процеси издълбават дълбоки разломи и генерират процеси на фрагментация. В Западна Европа това се случва предимно на ниво общество и има като резултат появата на сепаратистки тенденции в редица страни. В Източна – по-скоро на ниво държава и води до напрежение и конфликти със съседите, гарнирано с възраждане на дълго потискани реваншизми.

Оказва се, че еднотипни процеси генерират различни отговори в ЕС и по оста север-юг. Режимът на строги икономии, възприет като безалтернативен за излизане от кризата, имаше като последствие дестабилизиране на европейските общества и ерозия на социалната тъкан. Утвърди се усещането, че целта бе подменена с инструмента, евроинтеграцията с евробюрокрация, а човекът бе изместен на заден план от политическите институции и финансовата печалба. В страни като Гърция, Испания, Италия, Португалия това намери израз в търсенето на по-радикални, социално ориентирани леви отговори.

Независимо от изходните позиции и крайнодясното, и радикално лявото търсят решението в една и съща посока – към засилване ролята на националната държава за връщане на загубената сигурност. Разликата се състои в това, че докато първите съсредоточават своето внимание в посока навън, виждайки основната заплаха в масовото нахлуване на чуждото и различното (хора, етноси, религии, ценности и т.н.) и респективно намират спасението в затварянето, запечатването на националната държава като път за гарантиране на националната сигурност, то вторите гледат в посока навътре, формулирайки като приоритетен риск нарушената социална стабилност и търсейки лек срещу нея в засилване на преразпределителните функции на държавата за гарантиране на социалната сигурност.

На Европа предстои тежък период в търсене на дългосрочни отговори на сложни проблеми. Като опасността от плъзгане по плоскостта на бързите и лесни решения сериозно нараства.

Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (11)

  1. Престанете да ни набивате в главите „Европа на нациите“. Европа е една прокажена бабичка, която трябва да си отиде в историята. Европейският съюз трябва да бъде изграден наново, със своя армия и нова политика. Всички самозабравили се т.нар. „политици“ (а всъщност най-обикновени мутри) в Брюксел трябва да бъдат изритани. Те не знаят къде се намират и нямат ни най-малка идея какво е състоянието на Европа!

    1. Браво! Така хъбаво си го казал за разграждането.
      Само не виждам защо пак да се гради. Не е ли по-добре всяка държава да си тръгне по своят път и своите традиции, да се грижи за своите хора. Защо е нужна супер структура. Защо парите на хората да отижат да хранят тези Дон Кихотовци. Не искам да тръгна по даржавите и навсиака да има същите стоки, закони и традиции. По-интересно е да има разнообразие. Държавите сте се надпреварват как по-добре да се грижат за хората си и създават по-добри условия за тяхната реализация.

      1. не, не е. но ако не разбираш защо, няма да разбереш, колкото и да ти се обяснява.

  2. Спрете алкохола на писача и му давайте хапчетата редовно, защото човека не осъзнава реалността и ни плаши със страшилища родени в пияната или болната му глава.

  3. „… то политическата карта на Европа може да придобие твърде смущаващ вид. “ – кючуков, да не хванеш диaрия!

  4. „Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения.“ – не знам дали туй е към бан или не, но и за тези важи казаното от дянков … и лечението с глад….

  5. Vsicko e mnogo prosto – covek shte ostavi maika si i bashta si i dvamata s zhenata shte stanat edna plat. Vseki ima otgovornost za svoeto si, podareno mu ot Bog. Ima alcni za pari i vlast hora – uzurpatori na sadbite na otdelnite individi. Aman ot –ismi ! Mesiata doide predi 2000 godini i obeshta vtoro prishestvie !

  6. Ка4еството на Европа беше от 2000-до 2010г.От 2000 до 2007 г. хората пътуваха с визи,когато Бълагрия влезе в ЕС, след 3 тата година,Европа ве4е няма никакъв вкус.Европа слуша крадливата Америка затова става така.

  7. „Европа слуша крадливата Америка затова става така.“ – от 45-та европа слуша америка… а кой е по-крадлив – не знам…

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.