Скандалните книги: „Ева“ и блюстителите на морала

Андрей Протич

Целомъдрената критика обяви книгата за литературно грехопадение

Далеч преди Владимир Набоков, Андрей Протич среща своята Лолита

След библейското грехопадение Ева извърши литературно. В началото на ХХ век с нейното име се появи книга, която разгневи блюстителите на морала. Целомъдрената критика се нахвърли върху скандалното четиво. Негов автор е забравеният днес Андрей Протич.

Роден през 1875 г. във Велес, той завършва гимназия в София. Следва в Хайделберг, Лайпциг и Дрезден. Завършва германска филология, история на изкуството и философия. Владее немски, английски, френски, италиански и руски език. Работи в Народната библиотека, като учител и началник на Културното отделение при Министерството на народното просвещение.

Андрей Протич е първият наш изкуствовед. През 1907 г. дебютира с три заглавия. “Изящното изкуство в България” излиза на английски в Лондон. “Изкуство, театър, литература” е отпечатана в Кюстендил. “Ева” среща читателите в София.

“Ева” е вдъхновена от фатално прелъстителната Лора Каравелова. Автор на корицата е големият майстор Александър Божинов. С миниатюри участват още десетина художници, декоратори и архитекти. Между тях Петър Морозов, Петър Паспалев, Никола Петров, Стефан Иванов, Харалампи Тачев, Анна Йосифова. Тук е и Кирил Маричков, дядо на роклегендата, чието име носи.

Този шедьовър на книгоиздаването е дело на печатницата и литографията на Григор Т. Паспалев. Какво е съдържанието?

Протич определя жанра като “скици и впечатления”. Епизоди от реалния живот, на които е бил свидетел. Страниците са населени с дами и господа, чиито чувства са разголени в естественото им Евино и Адамово състояние. Книгата обаче далеч не е “деколтирана литература”. Еротиката е в нормите на тогавашния сецесион. Един пример:

“Но тя се усеща обхваната, отпуска стройна снага върху лявата му ръка, извива се бавно към него, обръща очи към неговите; гърдите й се издигат изтежко, устните едва уловимо се усмихват, лицето й взема странно изражение. Тя се застоява тъй няколко мига, отдава се и като да тлее в онова блаженство и копнение, което властва, направлява всяка чертица на лицето, дава положение на тялото й, усмихва устните й..”

“Скандал!”, провикват се домораслите пуритани. По това време Андрей Протич е гимназиален учител, а “Учителски вестник” е орган на Съюза на учителите от средните училища в България. Органът се заема да издърпа ушите на непослушния даскал. Заръчва рецензия на Стефан Младенов. Понеже е негов колега, бъдещият корифей в езикознанието се скрива зад псевдонима д-р Ст. М. Котларевски.

Текстът излиза през март 1907 г. в два броя на газетата. “Протичовата “Ева” - сочи Младенов-Котларевски - е плод на едно литературно грехопадение, което се е извършило не вследствие на това, че авторът е искал да вкуси от плода на познание на доброто и злото, ами вследствие на това, че този автор е вече успял да вкуси от тоя плод и да види, че добро и зло няма.”

Според рецензента в първата скица “Припадък” героят страда от крайна “сексуална нервност”. В “In memoriam” пък е “страдащ от еротомания субект”. За него най-характерна е скицата “Душата на гимназиалния учител”. Попадение, защото този текст наистина е емблематичен.

На учителски съвет се разисква въпросът “Какви мерки да се вземат против ученици, които обикалят девическата гимназия?”. Млад колега повръща кръв и на другия ден умира. Четиридесет дни и нощи се скита душата му из този свят. Накрая, когато се разделя с тялото, ангел и дявол започват спор чия да бъде.

“Моя е душата - пледира представителят на небесата, - защото учителят не познаваше нищо друго освен обич и дълг към училище и семейство, към роднини и ближни. Моя е душата, защото този дълг унищожи у учителя всяка следа от живот, жизнерадост и лекомислие; защото учителят се бе отказал от всички удоволствия, преди всичко от жените.”

“Моя е душата! - опонира сатаната. - Защото тя през последните четиридесет дена и нощи странства из двете земни полукълба: обиколи някогашните ученички, а сега майки, които като ученик бе гонил; надзърта в къщата на една известна по хубост на лице и тяло дама, за която като абитуриент бе бленувал...”

“Ела в ада, гдето ще дойдат след смъртта си и ония жени, които ти си любил!”, призовава Мефистофел нетленното. Безсилна пред изкушението, душата се хвърля в прегръдките на дявола, а ангелът плаче.

Андрей Протич пише като “морално-луд субект”, обобщава Стефан Младенов. Той оперира с философията на Шопенхауер и Ницше плюс “имморализма” на българановците. Това е бохемски кръг около вестник “Българан”. В него освен Протич са Александър Божинов, Александър Балабанов, Елин Пелин, Христо Силянов и други свободомислещи.

Най-остро боде очите на правоверната критика “Предчувствие”. Тук далеч преди Набоков, Андрей Протич среща своята Лолита. Десетгодишно чаровно девойче. “Високо, стройно, широкоплещесто - рисува го авторът, - със силно развити мускулести, голи около коленете крака, с валчесто, не само хубаво, но и интересно лице. И тия черни очи, които момиченцето не сваля от мене, и тая гъста, буйна черна коса, която, като малки змийчета, пълзи по високото чело!”

Хваща и стиска ръката є. “Боли”, отронва смолокосото самодивче, както го нарича. “Мож ли изтърпя?”, пита той. “Мога, мога! Мислите, не мога?”, отвръща то. В това изтезание Стефан Младенов открива заченки на садизъм. Но най-срамното предстои - мъжът вдига девойчето и го целува по устните. “Целувал ли съм някога тъй невинно и тъй чисто, както сега?”, задава въпрос на себе си Протич.

Антон Страшимиров е потресен и реагира в списание “Наш живот”: “Прочетохме драската “Предчувствие”. Тя има мото от “Дон Жуан” на Ленау - мото за чувствата на Дон Жуана пред малките “хубави” момичета. И следва разказът - авторът описва себе си в момента, когато стиска ръката на десетгодишно девойче. Не вярва, че е десетгодишно - то е “тъй силно физически развито”. И описва - как е то “физически развито”. Ако модерността се състои в бравирането* на “морала”, това не ще каже, че може някого да интересува какъв донжуан се крие в кожата на един невъзможен храненик на учителска заплата.”

Страшимиров произнася унищожителна присъда над “Ева”: “Небивало у нас разкошно и илюстрирано издание на небивало гламави и отвратителни брътвежи. Читателят се черви, че авторът е гимназиален учител. Той чувства и пише кално. Очевидно, животът бърза и ние се виждаме лице на лице с кафешантанско писателство.”

Това е тежката артилерия. Шрапнели пръскат такива като поручик Христо Донев. В списание “Въртокъщник” той уж по невнимание го нарича Андрей Простич. Гаврата е подписана с псевдонима Урсуз.

Авторът на “Ева” крачи с гордо вдигната глава. “Аз много ценях Андрей Протич като личност - пише Симеон Радев. - Нямаше у българската интелигенция по откровен от него. Той носеше своите убеждения като байрак. Никакво съображение не можеше да го спре.”

Симеон Радев разказва за един случай след превратния Девети септември 1944 г. На събрание в Археологическия институт безгръбначни учени ругаят унгарския проф. Геза Фехер. Той издига ролята на прабългарите в ущърб на славяните. Андрей Протич вече е академик, става и заявява: “Тия работи аз съм ги писал преди Геза Фехер.”

Както някога е открил Лолита преди Владимир Набоков.

* Предизвикването

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи