Социализмът - невъзможна и вредна утопия

Архив "Труд"
Тодор Живков обичаше да реже ленти на нови строежи в социалическа България.

Търговията, разделението на труда, частната собственост са благо 

Летящите пилета  

Планиран хаос

Днес пред лицето глобалната икономическа криза, на глобалните протести и глобалната пандемия - имаме и глобална амнезия. Или просто незнание - престъпно незнание. Затова какво е социализмът, как работи - или по-точно - защо не работи. Никога и никъде. И защо няма как да е алтернатива на каквото и да било, а е самото олицетворение на ада на Земята - колкото и днес някой да го превъзнасят в екстаз и да ни бутат към него.
В академичните среди въпросът за това работи ли социализмът е решен - едва ли не няма проблем от икономическа гледна точка. Рухването му като система се дължи, видите ли, на неговия социално-политически провал - незачитането на индивидуалните права, зверствата и убиването на стимулите у работниците.

Ако се беше случил в някоя развита страна, а не в СССР, коментират често в академичната общност - нещата щяха да стоят другояче и щеше да е успешен. Други го отдават на лоши управници - зли, психопатични хора, които не прилагат социализма така, както трябвало. Отбележете и още нещо - социалистическите идеолози винаги имат проблем с това, че не е приложен именно техният социализъм, на конкретните идеолози. Плодотворна почва, оказва се, намира и митът за феноменалната индустрия, развивана по времето на социализма - нищо, че в огромния случай тя е тотален брак и чисто унищожаване на оскъдни производствени блага, без потенциален пазар и истински купувачи.

Крахът му се отдава и на ред други причини - предателството на Горбачов или тенденциозните саботажи на Рейгън, тоест победата, тъй да се каже, на мръсния, тих фронт. Други го отдават на психологическия ефект от убийството на стимулите - това, че връзката между труда, усилията и резултатите е прекъсната. „Всеки според възможностите си, на всекиму според нуждите” - действително е пряк сблъсък с човешката природа, усещане за справедливост и желание за развитие. Но, настояват социалистите, ако техният строй се настани така, както всъщност те искат, на хоризонта ще се появи нов тип човек - социалистическият човек. Той е изначално по-добър и живее да служи на другите.

Дори да приемем, че социалният инжинеринг успее да „изгради” такъв човек - дори действително при социалиализма да има хора, които изхвърлят боклука, докато другите пишат поезия - то тази система не може да издържи икономически. Тя просто винаги води до хаос - планиран и въпреки това стихиен хаос, мизерия и бедност. Това концептуално и логическо достижение на австрийския икономист Лудвиг фон Мизес, ще разгледаме по-надолу.

Наченки на социализма има още от дълбока древност, а в Средновековието има не един и два опита да се живее в условия на обща собственост на различни места. Разбира се, все неуспешни.
Все пак, най-общо между 15-ти и 19-ти век в Западния свят има две основни идейни течения.

От една страна е абсолютизмът на Краля Слънце. Вездесъщ и всемогъщ, събрал цялата аристокрация и концентрирал властта в двореца си след епохата на децентрализирания феодализъм в Средните векове. С процеса на установяване на държавата нация в икономическата сфера се формират т. нар. протекционизъм и меркантилизъм, защитаван от финансови министри като Колбер във Франция. За да е силна нацията, тя трябва да изнася стоките си, трупайки златото. Трябва да произвежда сама основните си продукти и самодостатъчност. Съседите в най-добрият случай са конкуренти, а в най-лошият - смъртни врагове.

Обратно, друга теза е тази на т. нар. класически икономисти или класически либерали - Кантийон, Сей, Тюрго, Адам Смит, Рикардо, Джон Стюарт Мил. Търговията, разделението на труда, частната собственост са благо и увеличават благосъстояние на всеки от нас. Работейки и успявайки в своята манифактурка, всъщност всеки допринася стойност и за другите, които се ползват от общата мрежа на разделението на труда.

В средата на 19-ти век на сцената излизат т. нар. утопични социалисти. Те действително са „утопични” във всеки един смисъл на думата. „Летящи пилета”, „състояние на перманентна сексуална оргия”, окончателно и пълно премахване на „оскъдността” на средствата за производство като метафизичен феномен - това са част от твърденията в писанията на Шарл Фурие, Сен Симон и Робърт Оуен. Влизайки в най-тънките детайли на това какво аджеба ще представлява социализма, те откровено подразват Карл Маркс. Маркс и Енгелс понечват да сложат край на тези небивалици, насочвайки дебата към така наречен „научен социализъм”. Никой не знае какво ще представлява социализмът в бъдещето, твърдят те, просто ще е хубаво.

Интересно е защо впоследствие Маркс ще защитава постигане на социализма чрез революция - та нали ходът на историята е ясен, а човешките идеи и действия не могат да повлияят на хода на историята. Друг любопитен виц е, че Ленин е успял да убеди руснаците в закономерното идване на социализма от крепостничеството направо, без буржоазията, позовавайки се на откровено смехотворна приказка, звучаща като виц. В джобовете на Маркс била намерена бележка, на която той разсъждавал за това дали е възможен социализмът в неиндустриална страна, прескачайки буржоазния етап. Там съответно пишело, че може, следователно Русия била готова за рая.

Въпросът за социализма или свободната пазарна икономика е въпрос за устройството на социалнияа ред. Или с други думи: как да бъде устроено обществото така, че да можем да живеем мирно. Средствата са оскъдни, за разлика от многообразието от цели. Какви да са правилата, така че да има социален мир?

Най-общо социалистите предлагат следното - средствата за производство да са обща собственост. Ето как ще се реши въпросът с неравенството и ще се постигне техният краен идеал - пълното равенство. Ако няма да различия в собствеността над производствените фактори - земя и капитал (труд), то няма как да възникнат каквито и да било неравенства. Обаче изниква въпросът: дори номинално да има обща собственост върху средствата за производство - кой ги контролира? Защото в действителност, който ги контролира, той ги и „притежава”, владее, насочва, използва както сметне за добре съобразно собствените си предпочитания.
Поддръжниците на свободния пазар, напротив, отстояват идеята, че именно наличието на частна собственост върху средствата за производство е в основата на разделението на труда и ефикасното използване на оскъдния ресурс. И така, ненадейно, в идейния конструкт на социализма се появява своеобразен мощен гвоздей. И това е едно есе на австрийският икономист Лудвиг фон Мизес. което през 1922 г. той развива в книга.

Едно есе, което повдига въпросът за невъзможността за икономическа калкулация при социализма. С ирония и сарказъм Оскар Ланге, полски икономист, преподавал в САЩ и върнал се впоследствие да прилага социализма, ще каже следното: „ще направим статуя на Мизес в музея на основателите на социализма. Благодарим му затова, че „играе адвокат на дявола”. Ние ще намерим решение на проблема.”
Но какво точно твърди Мизес?

В условията на пазар и наличие на частна собственост върху средствата за производство и при наличието на пари (общ знаменател) и доброволна размяна - се образуват цени. Всяка стока и всеки производствен фактор добиват цена. Това прави икономическата калкулация (изчисление) възможно.

Благодарение на това можем да осчетоводим дали има печалба и загуба. Това прави възможно точно двойното счетоводство - от една страна пасивите, от друга активите, както и отчетите за приходи и разходи, за парични потоци. Счетоводството е концептуална оценка на това дали правилно сме използвали оскъдния капитал, или не. Ако инвестираният капитал се е увеличил, то сме задоволили относително по-спешни нужди на съгражданите ни с оскъдните ресурси. Ако не сме и имаме икономическа загуба, сме пропилели оскъдните производствени фактори и следва да ги освободим. Именно предприемачите насочват оскъдните производствени фактори към най-спешните нужди на потребителите, а целта на фирмата да „максимализира” печалба е цел да задоволи по-спешни нужди на обществото.

Най-важното е, че предприемачът може да оцени т. нар. алтернативни разходи - за какво би могъл да използва оскъдния ресурс. Той гледа текущите цени на производствените фактори, пресмята разходите и прогнозира какви биха били нуждите и бъдещите вкусове на пазара така, че приходите му да надхвърлят разходите и да се отчете икономическа - на средната норма на възвръщаемост - печалба. Капиталистът - предприемач е собственик, носи отговорност и затова най-ефикасно насочва ресурса.

Социализмът, казва Мизес, е не друго, освен „Планиран хаос”. Да, имаш собственост върху потребителските стоки - кола (колкото и години да трябва да чакаш), радио, шоколад и т. н. Но не можеш да притежаваш земя и капиталови блага - машини и съоръжения. Ако няма пазар на средствата на производство - няма как да изчисляваш алтернативните разходи, нито да можеш да се води рационално двойно счетоводство.
Едни 67 след години след есето му - и без Мизес да успява да види с очите си колко всъщност е бил прав - социализмът рухва под напора на огромните дългове и неефективността си.

Коментари

Задължително поле