Спомените на фронтовака от Великата война - 1

Цар Борис І Обединител на посещение в освободения Скопие

„Окупацията“ на Беломорието и гръцкият плен

Освен неприятностите, имало и хубави моменти, като да се изкъпеш в топлите води на Бяло море, или да хванеш вкусни октоподи

Шокирани от сполетялата ни пандемия, през миналия март забравихме важна годишнина от нашата история. Навършиха се 75 години от кулминацията на българското участие във Втората световна война. Сега, точно година по-късно, искам да разкажа за тези събития, но през погледа на един най-обикновен участник в тях. За мен обаче той е много важен, защото е моят дядо.

Николай Иванов Игнатов почина на 21 януари 1995 г., а преживе рядко говореше за миналото си. Все пак понякога му идваше отвътре и разказваше за своя наситен с премеждия живот. Роден в търговищкото село Давидово, той губи баща си едва на 7 месеца. Прадядо ми Иван загива от турски куршум още в първите дни на избухналата на 9 октомври 1912 г. Балканска война. В началото на ХХ в. той емигрира в САЩ, но се връща в България по призива за освободителната война срещу Османската империя. Нещо, което днес трудно може да си представим да направят нашите стотици хиляди емигранти зад граница.

Желязната като характер моя прабаба Мария приема стоически трудностите и се заема да отгледа своя невръстен син. Семейството винаги е било с леви земеделски убеждения и не е криело това. Цели поколения разказват случката от 1918 г., вече в края на Първата световна война, когато преследваният от властите Александър Стамболийски намира убежище за една нощ в къщата ни в Давидово.

Всичко това обаче не минава без последствия за баба Мария и сина й. Според тогавашните закони тя успява да изплати с неимоверни усилия военния данък, след което младият Николай не би трябвало да бъде викан в армията. Напротив, още през 1936 г. той е мобилизиран и с прекъсвания от по няколко месеца служи чак до победата над нацистка Германия през май 1945 г. Но преди да стигне до фронта, младежът преминава през ада на трудовите войски, строейки пътища из Странджа. Както и след 9.ІХ.1944 г., тогава там пращат хората от малцинствата и неблагонадеждните елементи.

Междувременно над Европа надвисва сянката на нова ужасна война. През 1933 г. Хитлер взема цялата власт в Германия и тя започва да се въоръжава с усилени темпове. През 1938 г. първо „доброволно” е присъединена Австрия, а след позорното Мюнхенско споразумение с Великобритания и Франция, Германският райх анексира Чехословакия. На 1 септември 1939 г. силите на Вермахта нахлуват в Полша и започва Втората световна война.

След разгрома на Полша Хитлер буквално прегазва Западна Европа, завземайки Франция, Белгия, Нидерландия и много други страни. През пролетта на 1941 г. немците излизат на подстъпите на Балканите и България е изправена пред тежък избор. Освен заради огромната военна мощ на германците, везните накланят в тяхна полза и поради позорния Ньойски диктат от 1919 г., дал на съседите много от териториите й. Така тя се превръща в естествен съюзник на Райха в мечтата за реализиране на националния идеал. Още повече, че през 1940 г. Хитлер вече е помогнал, след като „убеждава” Румъния да ни върне Южна Добруджа.

На 1 март 1941 г. договорът с Тристранния пакт е сключен във Виена. Още на 19 април българските войски навлизат в Югославия, а ден по-късно и в Гърция. Заедно с немската армия те бързо ликвидират съпротивата и започва т. нар. българско управление във Вардарска и Егейска Македония, Поморавието и Западна Тракия. 

В Беломорието и Егейска Македония действа Втора българска армия. Тя заема почти цялата територия между реките Струма и Марица. Както се вижда, това са земи, населени до Балканските войни в огромната си част с българи. Действително след Първата световна война много от тях са изселени, но все пак споменът е съвсем пресен и това се отразява на посрещането на българските войски край Егейско море. Има разбира се и брожения като Драмския бунт от септември 1941 г. Той е осъществен от заселили се по тези места гръцки бежанци от Мала Азия и гъркомани със съдействието на нелегални ядки на Гръцката комунистическа партия. 

Днес доста се спекулира с българските „зверства” в Беломорието. Забравя се, че тече глобална световна война, в която бунтове и диверсии са недопустими. А българското управление в тези области се осъществява само тридесетина години след извършените от гръцката армия кланета над жителите в български села като Габрово, Ксантийско. Без съмнение през 1941 г. това още се е помнело и раните са били кървави. 

Но всяка война има и своята човешка страна, което се доказва от случката с дядо Николай. След патилата в трудовите войски, през 1943-1944 г. той е отново мобилизиран и е пратен като обикновен редник в Беломорието. Частта му се намира на ръкава Касандра на Халкидическия полуостров – днес любимо място за почивка на хиляди българи. И ето какво се случва в един горещ летен ден по неговия разказ:

„С още двама войници ни пратиха до едно гръцко село по работа. Не щеш ли, на връщане от гората изскочиха гръцки партизани и наобиколиха каруцата. Обезоръжиха ни и вече чакаме да ни разстрелят като завоеватели. Другите двама войници, прости селяни, напират да се съпротивляваме колкото можем. Аз обаче им казвам да мълчат и опитвам да водя разговор с партизаните. Направих им впечатление с няколко руски думи, които знаех, защото командирът също поназнайваше малко руски език. Криво-ляво обясних, че не сме за Хитлер, а им цитирах и Маркс, когото бях чел. Накрая те се съгласиха да ни пуснат, но казаха, че ще ни вземат пушките. Аз им разправям, че офицерите ще ни разстрелят, ако се върнем без оръжие. Следваха още кандърми, но все пак гърците разбраха, че българите сме докарани насила и ни пуснаха с пушките.

Тръгнахме си с другите двама, но изведнъж в далечината видяхме още гръцки партизани. Те не ни забелязваха, а един от моите хора вдигна пушката да стреля. Скарах му се строго и го накарах да свали оръжието. Измъкнахме се незабелязано и най-сетне се добрахме до нашата част. Бяхме доста закъснели и възрастният офицер, който ни посрещна, разбра, че е станало нещо, но не ни направи въпрос. А аз казах на другите двама да си траят и да не казват на никого какво се е случило.”

„На война като на война” казват французите. Освен неприятностите, имало и хубави моменти, като да се изкъпеш в топлите води на Бяло море или да хванеш вкусни октоподи. Ставали и приятелства, понякога между хора от различни националности. 

„Сприятелих се с един старшина от германската армия, австриец по произход – разказваше дядо Николай. - Често си говорехме, а той все се изказваше много остро срещу Хитлер. Казвам му: „Не те ли е страх да не чуят какво говориш, ще те разстрелят!”. А той се подсмихва и ми отговаря: „Аз съм най-добрият картечар, ако направят десант откъм морето, кой ще ги спасява. Затова си мълчат.” После преместиха този австриец някъде и така не разбрах дали оживя през войната”.

След преврата на 9.ІХ.1944 г. дядо Николай се връща в Давидово, където като ляв земеделец веднага му предлагат отговорна работа в милицията в Шумен. Така и не се разбра какви страхотии е видял там, защото никога не искаше да разказва за това. Няколко дни по-късно се връща в Търговище и казва на жена си, моята баба: „Пенке, тази работа не е за мен, предпочитам да отида на фронта!”

По този начин той избира твърде вероятната смърт в окопите, отколкото да гледа и слуша воплите на подложените на изтезания от новия режим арестанти. Така започва нова страница от неговия живот – войната срещу нацистка Германия.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи