Станало и причинители

Най-многото доброволци във войната са от земите на Волжска България.

Империята изживява българските събития далеч по-дълбоко и емоционално от Великите сили

Разбира се, ще излъжа, ако утвърждавам безкористността на Русия

Освобождение - недоосвобождение

ЧАСТ 3

Ако беше толкова лесно да се освободи България от турско робство, комунистите щяха да го направят.

Неизвестен мислител от началото на XXI век

Нещата остава да се решават между двете империи - Руската и Османската. С една дума - на ход е Русия, защото другата страна с гибелна страст си брани статуквото. Ходът на Русия също може да е пас. Въобще не е политически длъжник - нито на нас, нито на Европа. Знае много добре какъв е в момента световният ред и че Англия и другите ще диктуват политическите условия след какъвто и да е край на военните действия.

Пълен разгром и удовлетворяване на нейните - хайде нека да са завоевателни, стремежи няма да има. Никой не потегля на война обуздан. Т. е., априори тази война не може да бъде замислена като завоевателна, защото резултатите от нея не ще се диктуват от победителя. Но Русия го прави след много колебания. Нека да разберем защо.

Разбира се, ще излъжа, ако утвърждавам безкористността на Русия. Тя все нещо очаква да спечели, но облагите u няма как да бъдат адекватни на усилията, загубите и жертвите. Същевременно Империята изживява българските събития далеч по-дълбоко и емоционално от Великите сили. Докато Европа със свои изявени хуманисти писатели, журналисти, интелектуалци и съвсем малко политици изразява съчувствие и призиви за промени, преобладаващата част от руската общественост, и то не само лидерите u, показва и доказва съпричастност и желание не просто да помогне на българите, а да сложи край на мъките им. Много често за щяло и нещяло се използва откъс от дневниците на Ф. Достоевски. Известно е - той не желае страната му да освобождава българите, тъй като много скоро те ще проявят неблагодарност. И никой тълкувател не вижда главното в неговия текст - възможната война се обсъжда като очаквана даденост с всичките u последствия от руското общество. Няма никакъв дебат за целите и необходимостта от нея, след като и гениалният писател и хуманист я приема не като човекоизтребление, а като Божия необходимост.

Руското общество - но не тайно подстрекавано от властта, започва да настоява за освободителна война. И предлага своята саможертва. Не се изсилвам. До обсадата на Плевен по-голямата част от руските войни са доброволци. Не патриоти на руската кауза, а на българската - и властта иска такива доброволци, след като прогърмява освободителния характер на войната. Няма да споменавам и всякакъв род акции за подкрепа и помощ. Ще дам известен ми от документи пример, за който вече съм писал. Пример от действията на руски дипломат, който като част от железния дипломатически ред следва чинно да слуша горестоящите.

Имперският консул в Русе И. Крилов обаче си жертва кариерата заради - малко е да се каже, симпатии към българите. Започва гневна кореспонденция с валията на града в защита на български бунтовници от Априлското въстание (основанието му е, че те са руски поданици), като накрая го заплашва, че ще свали руския флаг наполовина. Акт, който се извършва само в знак на държавен траур. Между впрочем послушната руска дипломация в България участва в общественото движение с доклади, в които подчертава огромните страдания и очаквания към Русия. Сменилият Крилов В. Кожевников още на 27.VII. 1876 г. пише, че е бил посрещнат от цялото българско население. Което ставало за първи път. Той определя акта като „гражданско мъжество“ заради страховитата конюнктура. Случилото се, според него, потвърждава „онази дълбока вяра в Русия, която не са могли да разклатят нито заточения в Диарбекир, нито затвори, нито смъртни наказания“.

Става нещо рядко - слива се трепетното очакване на българите с видимата готовност за помощ на руското общество. В науката етногенезис подобни взаимоотношения се наричат комплиментарност между етносите. Няма да анализирам повече и няма тук да търся корените на явлението. Но си струва да се спомене, че най-много акции на руската подкрепа се случват в Казан и в още близки до него градове - всички те централни в някогашна Волжка България. Че знамето на българското опълчение приготвят във волжкобългарския град Самара. Че най-многото доброволци във войната са от същите тези земи.

Всичкото това няма как да не влияе на властта в Империята и на императора Александър II, който е вземащият решенията в самодържието. Да не забравяме, че той е дал свобода на своите роби и е бил готов да даде реална власт и свободи на своето население. Той е реформаторът, който очевидно не изпитва симпатии към статукво с постоянно насилие и жестокост. Императорът няма да пренебрегне руските интереси, но е готов и на държавния отклик, доближаващ се до настроенията на руското общество. Той е раздвоен не само между очертаващата се двойна цел на тази война, но и между войната и търсенето на други средства. Не е нерешителен, просто мисли държавнически. Една война в такива мащаби значи много пари, а той за разлика от страдащите от разточителство повече негови предшественици е цепел на две копейката за държавни разходи. А и знае, че освен жертвите и изхарченото в бъдещата война няма как да се върне. Не можем вече да сме наясно кое надделява при вземането на неговото решение. Ако кажа, че там има нещо мистично, ще ми искат да представя документ. Замълчавам, защото до Божия архив достъп имат само определени хора. Най-често - натрапници.

За войната се знае достатъчно и затова няма да пиша за нея сега. Ще се захвана с края u и с последиците u. Впрочем - да отдадем заслуженото на военните действия. Решението да се воюва, кръвта на жертвите и героизмът на участниците в победата допринасят най-много за свободата на България. Така че шапки долу и едноминутно мълчание и почит. И дотук с освобождението. Ред е на недоосвобождението.

Вече можем да се захванем с дипломацията, игрите, апетитите и дележа на освободените земи. Бойните действия спират на 31.I.1878 г. след превземането на Одрин. На пътя на руските войски към Цариград стоят не турски войски, а английската дипломация, подсигурена с английски флот в Мраморно море и с готовност за изпращане на още войски. Англия не иска смазана и смалена Османска империя, но пък си иска и получава турското владение Кипър. (Името Кипър идва от латинското наименование на метала мед - cuprum. След Берлинския конгрес в 1878 г. тя става колония на Англия до 1960 г. Когато англичаните напускат, те демонтират единствената железница на острова - от медните мини до морския бряг. Мини няма, но и до днес на острова има две английски военни бази. И произходът на името Кипър става неразбираем.) 

На 3.III.1878 г. е подписан Санстефанския мирен договор. Най-важната част от него за нас е, че се сключва примирие и че той предвижда създаването на княжество България с християнско правителство на отвоюваните земи с преобладаващо българско население - 170000 кв. км. Документолозите ни, но не по документи, тръбят че договорът е руски блъф, защото Империята тайно е подписала в 1876 г. с Австро-Унгария Райхщадското споразумение, което не позволява създаването на голяма държава след евентуалното отнемане на балкански земи от Турция. Само че защо си мислят, че не то, а новият договор е блъф?! Апетитът идва с яденето и победата във войната е ситуация, при която на победителите е нормално да им се ще да налагат нови условия. Санстефанският договор намеква за това и ясно говори за колебание в руската политика, а не за измама. И тези колебания идват ето откъде. Минала е магията на победата и на успялото освобождение, с каквито и цели то да е започнато. Идва трезвостта и руската власт си задава въпроса - какво възможно нещо за себе си тя иска от войната и за България. Няма как Империята и Европа да не произведат българската държава. И тя не ще е част от Русия. На нея u остава от военния си триумф да придобие гранични територии и да се опитва да направи България послушен съюзник.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи