Борисов: Зелените да знаят, че по-зелено правителство от нашето няма

Бедствено положение в община Смолян заради силен вятър

Парламентът ратифицира Договора за добросъседство с Македония

Снежна буря и катастрофи затрудниха трафика по пътя Варна-Добрич

Снегонавявания затвориха пътни участъци в община Казанлък

Кастингът на Слави за политици тръгва в началото на февруари Желание да участват са изявили 3 777 души

Цветлин Йовчев за последните убийства: Нещо се случва в подземния свят, има раздвижване

21-годишната жена, пострадала при вчерашната катастрофа край Хасково, се нуждае от кръв

Тръмп обяви „награди за фалшиви новини“

Николай Нанков: Магистрала „Струма“ ще бъде завършена през 2018 година, без участъка в Кресненското дефиле и тунела „Железница“

Арестуваха 9 души, транспортирали кокаин, скрит в ананаси

Протест в Сливен срещу увеличението на таксите за ясли и детски градини

Удължава се грипната ваканция в Пернишка област

Днес е Атанасовден

Затворени са проходи и пътища заради обилен снеговалеж

Телешопинг за напреднали

Известните лица правят студиото известно. И обратно – известното студио прави лицата известни. Ей такъв омагьосан кръг

Телевизионното студио неусетно се превърна в институция. Никой не го е излъчвал, никой не е приемал закони за неговото функциониране. И въпреки това то дава тон на обществения живот: възцарява и детронира, обвинява и защищава, прославя и омаскарява.

Студиото няма общо със старата журналистика, където репортерът се рови из някаква реалност и ни представя тревожни факти. Нито със старата есеистика, чийто автор застава зад едни или други идеи. Студиото е празно от съдържание – то е помещение, в което приемат гости. В идеалния случай водещите не са специалисти в нито една от темите, които се обсъждат. Не защото са прости, а защото такъв е жанрът – домакинът е проекция на нас, лаиците, които чрез него разговаряме с важните хора. Очарованието му/й е в това да зададе някакъв глупав въпрос, да се удиви чистосърдечно, да направи наивно умозаключение – както всичко останало в медиите, естествеността е плод на сериозна работа върху ролята.

Водещият по определение има самостоятелност, извоювана през годините, това по принцип е връх в журналистическата кариера – ако репортерът маа гащи по обекти, тук обектите ти идват на крака (в определени случаи има специални договори, защото някои студиа са външна продукция). Лицето на водещия е нещо като марка на предаването и колкото по-известен е, толкова по-вероятно става да му отидат на гости интересните хора, а пък ние – да ги пуснем през телевизора в хола си.

Дневният ред на обществото?

Често водещи са мъж и жена на близка възраст – приличат сякаш на семейство, което посреща в дома си, който пък трябва да представлява нашият дом. Мизансценът може да включва дивани, библиотеки, прозорци и други домашни неща, каквито имаме в хола при телевизора. Колкото по-лека е темата, толкова по-удобно седят поканените, например ако ще става дума за президентски избори, ще ви сложат на висок, твърд стол, ако пък разказвате с кои зодии сте спали, полягате на меки кресла. В някои студиа дори черпят със сладки и кафе, особено пък ако е някакъв празник. В заетия от Америка формат на Слави Трифонов едновременно се канят гости и се пародира студийното канене на гости, играни от артисти.

Разбира се, ще сбъркаме, ако си представим студиото като мила импровизация. Домакините ви първо много внимателно подбират темите, чрез които задават дневния ред на обществото. Имате избори. Дали ще обсъждаш отново и отново бежанци, ислям, тероризъм? Или ще възприемеш като по-важни съдебната реформа, начина на сключване на международните договори, институционализирането на диалога с гражданското общество?… Вярно е, че целта е да привлечеш зрители, но ако много олекнеш, ще загубиш статута си на институция и тогава може да те заточат в следобедния пояс. Най-добре е да си в генералната линия, зададена от политическата класа, с леки забежки встрани за оригиналност.

Кого точно канят?

Подборът на гостите е другият ключов момент. Като че ли има един типаж, когото често срещаме в студиата – ще кажеш, нещо като невидима трупа. Хора, които винаги имат някакво шашващо мнение, разпознаваеми хора, които на свой ред канят в други студиа; хора, чиито телефони водещите имат и за които са сигурни, че ще вдигнат… В интернет редовно се надига вълна от възмущение, сравнима само с избора ни за “Евровизия” – защо пак тоя, докога все същите. Ами много просто е, за жалост – известните лица правят студиото известно. И обратно – известното студио прави лицата известни. Ей такъв омагьосан кръг.

Чрез гостите си водещите трябва да конструират обществения дебат на принципа “всички гледни точки” (такъв беше девизът на една телевизия). Ако има значи десен говорител, непременно трябва да се контрира с ляв, ако има социолог – с политолог, ако е поканен ром – с фашизоид. Императивът е обективност и балансираност, но в последна сметка се получава нещо друго – идеалното студио не оставя в главата ви никаква мисъл, плюсовете се унищожават с минусите и всичко се занулява. Често гостите, разбрали, че на телевизия трябва да си борбен, почват да говорят едновременно, което ни изпълва с някаква обща тревожност, защото усещаме, че има страсти, а не можем да разберем нищо. Хубав дебат означава тъкмо това – емоционални изблици, от които не следва познание, а нужда да гледаме следващото студио.

Изключение, разбира се, има за политици, и особено за действащи управници, които имат правото да говорят сами, когато поискат. По конституция това е разписано само на президента, но няма студио, което да откаже на министър – колкото повече министри, толкова повече се вдига престижът на студиото. ГЕРБ овладя тази технология и в моменти на криза изпраща ударно министри във всички телевизии. Това е малко според тактиката на Хитлеровия танков удар, когато много техника се съсредоточава върху малък отрязък на фронта, или в случая – на времевия пояс. После контраатака на опозицията, трима лидери в трите големи телевизии по едно и също време, та да няма мърдане.

Има нещо тържествено, нещо атавистично-ритуално в телевизионните студиа. Ние, по-старите, чакаме да стане време, коментираме какво е казал единият, какво му е отговорил другият, очакваме от думите да последват важни неща.

И вероятно тъкмо тук някъде е причината за залеза на студиата. Просто умира палеотелевизията (по израза на Еко), с фиксирани часове и ритуализирано говорене. Поколението на “милениълс” просто няма отношение към този свят – да не ви казвам колко пъти съм питал на лекция “гледахте ли сутринта дебата” с надеждата да ги запаля за разговор. Вярно, че студиото може да се запише и да се качи в ютюб, но там то вече става друго – слушаш малко бърборене, превърташ неприятния персонаж, за да стигнеш до своя човек, после прескачаш към последния клип на Конрад.

Сбогом, студиа, остаряваме заедно!

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. Г-н Дичев, изпускате, че у нас изобилстват „продуценти“, които са нещо средно между отговорен редактор и директор на продукция. С такива труженици на пропагандата и агитацията – толкова! Ани Цолова, например, е демонстрирала повече рокли, поли, блузи и джемпърчета, отколкото изречения в речника си! Студиото не е фотоателие, а шокова зала и камерата е най-мощният микроскоп, но гостите ги вълнува пудрата…..

  2. Не ви ли прави впечатление, че по студиата, реалити форматите и тв предаванията обикалят едни и същи муцуни.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.