И най-лошият парламент винаги е средоточие на различните граждански интереси
Има една стара мечта на олигархичните мрежи на прехода – президентска република. Защото тогава “копчето" на управлението е в един човек и ако контролираш този човек, значи контролираш управлението. И понеже тук и там пак се надигат гласове за президентско управление, за пореден път ще кажа, че това е вредно и опасно за България.
Големият смисъл на демократичното управление е да издигне институционални и процедурни бариери срещу едноличната власт и потенциалните злоупотреби с нея и да създава условия за споделяне на властта измежду разнородните социални групи, за да се балансират техните интереси. Всяка еднолична власт е токсична. Конституционната теория и практика са доказали, че най-ефикасният модел, който възпира едноличната власт, е парламентарното управление. Обратно - далеч по-непопулярен в това отношение е президентският модел. Да припомним същностната характеристика на президентската република: титуляр на изпълнителната власт е президентът, която се осъществява пряко или чрез назначен от него министър-председател, които са обект само на силно ограничен парламентарен контрол (одобрение на някои назначения и редките хипотези на импийчмънт при нарушение на конституцията и държавна измяна). Но парламентът не може да бламира изпълнителната власт.
Още преди няколко десетилетия известният професор от Йейлския университет Хуан Линц обоснова обстойно тази закономерност в своето класическо есе: “Заплахите на президенциализма" и по-сетне - в “Провалът на президентската демокрация". Извеждайки негативните характеристики на президентската република, тогава той се позова и на емпиричния социален опит - от общо 31 държави със стабилна демокрация (с поне четвърт век непрекъснато демократично управление) само четири са президентски републики - Коста Рика, Колумбия, Венецуела и САЩ. Докато 24 са парламентарни републики, а 3 - някакви хибридни модификации. От тогава картината не се е променила съществено, с изключение на това, че президентската република във Венецуела се изроди в авторитарен режим, за да потвърди един от основните изводи на Линц – в общества с дълбоко разделение, социална нестабилност и неукрепнали демократични традиции президентската република най-лесно може да напусне територията на демокрацията.
И преди някой да побърза да възрази – нали САЩ, най-старата демокрация, са президентска република – трябва да се подчертае, че САЩ са изключението, а не правилото. Безспорният успех на президентския модел в САЩ се дължи на националната специфика. В САЩ властта на президента е сериозно ограничена първо от федералния характер на държавата. Отделните щати имат своите суверенни права, институции и законодателства, които са недосегаеми за федералната власт и за Белия дом. Изпълнителната власт е дисперсирана в множество автономни центрове на щатско ниво. Към това трябва да се прибави и силната демократична традиция, която вече четвърт хилядолетие е вградена в генетичния код на американската нация, независимата съдебна власт, свободните медии и високата гражданска култура на общественото мнозинство. В съвкупност тези фактори липсват в повечето демокрации. Затова, например, в Европа, която добре помни авторитарните и тоталитарни режими преди и след Втората световна война, нормата е парламентарна република, а доколкото има модификации, като полупрезидентския модел във Франция, те отново са плод на национална специфика и отреждат по-силна позиция на парламента в контрола върху изпълнителната власт, за разлика от класическата президентска република. Днес президентският модел е характерен за много от държавите от Третия свят в Африка, Централна и Южна Америка, както и за републиките от бившия СССР. Тоест - за държави, които без съмнение са вън от понятието за демокрация и в повечето случаи са еднолични режими. Навсякъде в такива държави рано или късно президентският режим се изражда в потисничество срещу инакомислещите и даже в диктатура и клептокрация. Защо не си спомним, например, драмата на Аржентина при прословутия Перон, който на крилете на своята популистка харизма и под бурните овации на широките народни маси, за броени години съсипа страната и от една от най-обещаващите икономики преди Втората световна война, я сгромоляса в паяжините на Третия свят.
При президентската република изпълнителната власт се концентрира изцяло в ръцете на президента, избран с гласовете на една част от обществото. Опозицията, а това значи и гражданите, които са дали подкрепата си за нея, няма конституционен механизъм да търси отговорност от него, да внася вотове на недоверие и да защитава пълноценно интересите и исканията на хората, които не са гласували за действащото управление. Защото победилият, дори само със стотна, взима цялата изпълнителна власт за цял мандат, без да е контролиран от парламента. При парламентарното управление е тъкмо обратното - представителството на разнородните политически и обществени среди е много по-пряко, включително с възможност да влияят върху изпълнителната власт, когато действията й са в разрез с преобладаващия обществен интерес. Дори и най-добрият президент винаги е изразител на своята еднолична воля! Докато и най-лошият парламент винаги е средоточие на различните граждански интереси.
Само при парламентарното управление правителството зависи пряко от парламента, който може да оттегли доверието си предсрочно от него, когато нагласите в обществото се променят рязко. Дори и най-безпомощната опозиция може да „извика” един министър на парламентарен контрол и да му потърси сметка за едно или друго! Това при президентския режим е невъзможно.
Нека погледнем в очите нашите реалности - дълбоко ерозирана гражданска култура, тежка социална поляризация и хронично неуважение към институциите, липса на трайна демократична традиция. Това е идеалната хранителна среда за авторитарни тенденции. Само конструкцията на държавата може да попречи на това. Най-прекият път към едноличен режим би било установяването на президентски модел. Дежурното клише ама, то сега е същото, имаме “премиерска република", е невярно. Защото именно парламентарната конструкция на държавата пречи концентрацията на власт в премиера да се изроди в едноличен режим. Има достатъчно силни други центрове на власт – пряко избраният президент, възможност за преструктуриране на парламентарното пространство и сваляне на правителството и пр. И сме виждали многократно как тези сдържащи механизми работят. Дори и при събитията от последната година. Нищо от това няма да е възможно при една президентска република с едноличен титуляр на изпълнителната власт и безгласен парламент. Няма да се уморя да повтарям – българският политически модел днес страда от тежки пороци - корупция, клиентелизъм, посредственост и безидейност на партийните елити. Но това не трябва да компрометира самото парламентарно управление. Това че някой свири фалшиво, не означава, че трябва да забраним музиката!
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш