Търновската книжовна школа преди Eвтимий

Манасиевата летопис

Един от талантливите търновски книжовници е монахът Симон, на чието перо дължим Софийския Песнивец и т. нар. Лондонско Четвероевангелие

Българският преводен вариант на Манасиевата летопис, дело на поп Филип, е своеобразен „учебник“, благодарение на който царските деца получават първите си уроци по история и родолюбие

След няколко дни е празникът на Велико Търново - 22 март (по т. нар. нов стил), денят на светите Четиридесет мъченици, на чието небесно застъпничество цар Иван Асен II отдава победата си при Клокотница. Този път ще поставим акцент на старопрестолния Търновград не толкова като олицетворение на българската държавност и военна мощ, а на ролята му на водещо културно средище. Когато използваме термина “Търновска книжовна школа”, първата ни асоциация е с патриарх Евтимий предвид литературното наследство на бележития духовен водач и писател, оглавявал българската църква в периода 1371-1394/1395 г.

Не бива да забравяме обаче, че постиженията на Евтимий и неговите ученици се опират на вече утвърдена традиция. Още при първите Асеневци българската столица следва културните традиции на Плиска, Велики Преслав и Охрид, а през XIV в. е утвърден духовен и културен център не само в българските земи, но и далече извън тях - в Сърбия, Влахия, Молдова, средновековните руски княжества. Българският престолен град е възприеман от византийските духовни авторитети като „... втори след Цариград - словом и делом...” 

Водещото място на Търново е несъмнено, но движението на хора и идеи води до взаимодействие между столичните книжовници и онези, които работят в обителите на Света гора Атонска, Парория/Странджа, Иваново, Бачково, Рилския манастир и др., както и в други български градове. Наред с Търновската патриаршия, особено важна е ролята на държавата. В най-значима степен това важи за времето на цар Иван Александър (1331-1371), наричан с основание “покровител на книжнината”. Неговата меценатска подкрепа и активно участие в културния живот са оценявани от изследователите като “втори Златен век” или, както образно се изразява проф. Йордан Андреев, “Златен залез” на средновековната българска култура.

Ще започнем с Пахомий, работил в Ловеч през 20-те и 30-те години, когато градът е управляван от Иван Александър като деспот преди да приеме царската корона. Книжовникът съставя сборник със смесено съдържание, който след възцаряването на Иван Александър е пренесен в Търново. Вероятно в столицата се премества и самият Пахомий, който е сред близките до новия владетел високообразовани българи. По същото време работи и книжовникът Методий Гемист, който през 1337 г. прави препис на тълковно Евангелие за Йоан, епископ на Анхиало (Поморие). В приписка на гръцки към българския текст на паметника книжовникът слави „... преблагочестивия и самодържавен господар на българите Иван Александър...”, и неговия син Иван Асен и „... великия патриарх Теодосий...”

Един от авторите, за които си струва да си спомним, е монахът Симон - книжовник от най-близкия интелектуален кръг на цар Иван Александър. За личността му са изказвани различни предположения, вкл. че е бил митрополит на Ловеч, а по-късно търновски патриарх под името Симеон (четиридесетте години на XIV в.), но е по-вероятно да става дума за различни личности. Едно от най-известните дела на Симон е сборник с богослужебно съдържание, писан по поръчение на Иван Александър през 1337 г. - в началните години от неговото царуване. Книжовният паметник е наричан най-често “Софийски Песнивец”, а от неговото съдържание най-силно впечатление прави витиеватата и емоционална “Похвала” в чест на царя, авторски текст на самия Симон. Иван Александър е славен като “богоизбран”, “боговенчан”, “най-православен”, “цар на царете”, “нов Александър” Велики... “Погледнете сега, малки и големи - възкликва Симон,- и вдигнете знамена и битки за победоносния български цар. Пристъпете сега, патриарси и светители, монаси и иноци, съдии и боляри и целият църковен притч, прости роби и свободни, велможи и цяло войнство, и сърадвайте се с неизказана радост и въздайте слава на великия цар Христа Бога венцедателя и към него възвисете победни песни: “Троице света, запазвай българския цар, закриляй го и укрепи го, дай му победа над противниците и низложи напълно всички негови врагове, и му дарувай дълги години, Боже на всички!” 

През 1355/1356 г. Симон създава един от най-емблематичните старобългарски книжовни паметници - прочутото Лондонско Четвероевангелие, пазено днес в Британската библиотека. Книгата е създадена отново по личната поръка на цар Иван Александър. “Като го потърси [Евангелието], благоверният, христолюбивият, превисокият и богоувенчаният самодържец цар Иван Александър го намери /.../ с божествено желание и като го изяви, биде преведено от гръцки слова в нашата славянска реч...” В своя послеслов книжовникът изпъква като убеден патриот, загрижен за съдбата на държавата: „... За слава на твореца на всичко и на неговите благочестници (четиримата евангелисти) Матея, Марко, Лука и Йоан, с чиито молитви царят да получи от Бога победа над враговете, които воюват против него, и да съкруши главите им под своите нозе...”

Друг търновски творец е поп Филип, който през 1345-1346 г. „... по повелята на моя благороден, христолюбив, превисок и самодържавен господар, прекрасният цар Иван Александър...” създава т. нар. “Манасиева летопис”. Освен превода на известната византийска хроника, в този книжовен паметник са поместени различни текстове с поучителен характер. Разбира се, най-силен интерес будят оригиналните авторски добавки за българската история към превода на Манасиевата хроника, 19 на брой, които най-вероятно са дело на самия поп Филип. За широката публика е малко известно, че книгата е своеобразен “учебник” за царските деца, откъдето бъдещият цар Иван Шишман, брат му Иван Асен и техните сестри са получили първите уроци по история, но и по родолюбие...

Видна фигура на книжовния живот в столица Търново в средата на XIV в. е монахът Лаврентий. През 1347/1348 г. по поръка на цар Иван Александър той съставя сборник, предназначен за самото царско семейство. Както отбелязват изследователите, кръгът на интересите на височайшата фамилия е типичен за своето време - жития и патерични разкази (с поучително съдържание), но и “Написание за правата вяра” от Константин-Кирил Философ и “Сказание за буквите” от Черноризец Храбър. Очевидно Иван Александър и неговите близки са имали дълбоко мотивиран интерес към българската история и култура, както и към бележитите творци от времето на Първото българско царство. И съвсем основателно Лаврентий определя сборника като “душеполезна книга”, важна за добруването на владетеля, а оттам и на българския народ и държава.

Един от малко познатите търновски творци е Теотокий Псилица, който през 1347 г. превежда “Евангелието на Йоан” с тълкувание по поръчение на „... всеосвещения патриарх на богоспасния Цариград Търново и на цяла България господин Симеон...” Става дума за тълковно Евангелие, дело на авторитетния в онези времена охридски архиепископ Теофилакт, управлявал църквата „... на цяла България...” в края на XI и началото на XII в.

През 1348 г. търновският патриарх Теодосий II изпраща книгата като дар на Зографския манастир. Теотокий е работил в скриптория към самия патриаршеския храм “Възнесение Христово” на Царевец. Ще споменем и Първослав, преписал сборник със словата на Григорий Богослов - книга, поръчана от „... всепочитания между велможите на българското царство логотет Мито...” - пръв министър на Иван Александър. Един от забравените днес търновски автори от средата на XIV в. е “граматикът” Лалое, който през 1359 г. преписва обемистия сборник “Деяния и Послания на Апостолите”, преведени от гръцки вероятно от самия него. Лалое съобщава, че това е станало по поръчение на “многогрешния Младен”, който също „... неуморно се трудел във всяко книжовно дело...” 

Както е известно, Евтимий е ученик на знаменития исихаст Теодосий Търновски, чието творчество е известно само частично. Сред по-възрастните събратя на бъдещия патриарх е и блестящият книжовник и преводач Дионисий Дивни, чието книжовно наследство не е оцеляло... В крайна сметка обаче, разцветът на Търновската книжовна школа не е случайно явление, а има своята богата предистория.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи