Феноменът “Българско културно излъчване”

Целият православен славянски свят живее векове със създаденото по нашите земи

Акад. Дмитрий Лихачов нарече България „Държава на духа“

На 24 май, Денят на Светите братя, на българското слово и писменост, нека хвърлим поглед към влиянието на нашата средновековна книжовност, литература и култура в Сърбия, Черна гора, Босна, Киевска Рус и наследилите я княжества (дн. Украйна, Русия и Беларус), Влахия и Молдова, Литва... В руската наука през ХІХ век се създават и утвърждават понятията „Първо“ и „Второ южнославянско влияние“ - подход, който е съзвучен с тогавашните политически представи, като учените не отричат българското съдържание на въпросното „южнославянско“ влияние. И това е напълно логично предвид по-ранното и фундаментално включване на българите в лоното на християнската цивилизация. „Първото влияние“ (Х-ХІ век) се илюстрира не само от преноса на български книги в Киев, от използването векове наред на българските преводи на свещени книги и светска литература, но и от митрополит Михаил Българина - първият киевски духовен глава, изпратен от Константинопол през 989 г.

„Второто влияние“ е най-силно в годините на османското завоевание - открояват се имената на митрополитите Киприан и Григорий Цамблак, а и други български дейци през ХV век. Поели по самостоятелен път в средата на XIV век, Влахия и Молдова следват онаследените от времето на българската власт на север от Дунав културни традиции. Тяхно олицетворение са Никодим Тисмански, „вездесъщият“ Григорий Цамблак, митрополитите Дамян и Теоктист, десетки монаси и книжовници. Изразители на българското духовно влияние в Сърбия са патриарх Ефрем, Ромил Видински, отново Григорий Цамблак, Константин Костенечки... Така или иначе, когато се говори за духовно и културно влияние в православна Европа, то българско - дори и в случаите, когато преминава през манастирите на Света гора Атонска, Византия, Сърбия и т.н.

Още по-изразително обаче е понятието „българско културно излъчване“, макар да не се радва на популярност. Неговият автор не е българин, нито учен българист, а прочутият историк, културен антрополог и философ на историята Арнълд Тойнби (1889-1975). В своя многотомен труд „Изследване на историята“, завършен през 1962 г., британският ерудит отделя сериозно внимание на ролята на средновековна България. „България не е „пасивен реципиент“ на византийското културно „облъчване“. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация, България посредством християнизацията и религията на българската църква, на литературната и преводаческа дейност активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи на Балканите и Източна Европа... “ Повлиян от лексикалната „мода“ на своето време, Тойнби говори за културна „радиация“ - дума, която днес ни притеснява... Така или иначе, големият учен осмисля достиженията на европейската византология и славистика, които си струва да припомним.

Според авторитетния френски славист проф. Роже Бернар „... България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на други народи. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност. България не само е спасила великото дело на Кирил и Методий от пълно заличаване, но по своите земи тя е развила, обогатила и усъвършенствала това неоценимо наследство... България става огнище на оживена културна дейност, докато в онази далечна епоха много други народи тънат в мрак и невежество. Езикът на този пръв разцвет на славянската писменост и култура не е никакъв друг, а старобългарски...“

На свой ред италианският славист проф. Санте Грачоти подчертава: „Който смята България за нова държава, няма как да си спомни, че България някога е била владетелка на силни царства и действащо лице в голямата политика на средновековна Европа. Тази липса на исторически познания лишава повърхностния западен наблюдател от представата каква е била България, какви са нейните дълбоки духовни структури... Целият православен славянски свят живее няколко века с културното наследство, създадено в голяма степен в България, като дело на българите... Това е най-значителната роля на България, разгърната в европейски мащаб. През втората половина на ХІV век, когато над България вече е надвиснала османската заплаха, процъфтява още една книжовна школа - Търновската... За втори път България възпламенява мощен духовен процес от международно значение. Умирайки политически, България продължава да живее в Европа посредством създадената от нея култура.“

Могат да бъдат приведени и други изказвания на видни чужди учени, събрани от Илия Пехливанов в антологията „Българистика и българисти“, но нека припомним оценката на световноизвестния руски славист академик Дмитрий Лихачов за България като „Държава на духа“. В световната наука България е опора на т.нар. „византийско-славянското Средновековие“, водеща културна и духовна сила в общността от народи и държави, наречена „Славия Ортодокса“. Нейните устои са поставени от азбуката и най-вече от литературния език, създаден от Светите братя. Разбира се, знакова е появата на т.нар. кирилица - българската азбука, създадена именно в България от учениците на Кирил и Методий. Макар да следва основно графичната система на гръцките писмена, тя въплъщава идеите и принципите на Константин-Кирил и Методий. Затова Светите братя са възприети от нашите предци като еманация на българската борба за културен възход, а през XIX век -за църковна и политическа независимост.

През 1851 г. Денят на Светите братя - 11/24 май, по инициатива на Найден Геров от църковен празник прераства в най-яркия израз на националната идентичност, на българското преклонение пред образованието, науката и културата. През 1858 г. Йоаким Груев превръща празника в национален ден на българските училища, а пловдивският пример е подет от десетки градове и селища в Мизия, Тракия и Македония. Нека отбележим обаче, че първото светско по тип отбелязване на култа към Светите братя е регистрирано в Шумен. Научаваме това от едно писмо на арменския пътешественик Минас Пъжъшкян от 22 май 1813 г., присъствал на „вечеринка по случай българския празник на писмеността... на Сирил и Мефот...“ В случая споровете между Шумен и Пловдив са ненужни, тъй като празникът, за който става дума, вероятно е отбелязван и по-рано, и то на територията на голямата тогава Търновска митрополия с подчинените u епископии в Русе, Шумен, Ловеч и Враца.

Днес светите Кирил и Методий са признати за духовни учители от целия християнски свят. В Руската империя те са „оръжие“ на т.нар. славянофили, в Чехия се превръщат в знаме на националното възраждане и еманципация. Без да са популярни във Византия, под влияние на българския култ, а и по други причини, вкл. политически, са възприети като светци и в съвременна Гърция. В края на ХХ век папа Йоан Павел ІІ ги обяви за „съпокровители на Европа“. Десетки народи, особено в руското/съветското културно-политическо пространство през ХХ век, възприемат кирилицата като писменост на своите национални езици. И на това не бива да се гледа през призмата на идеологическите предубеждения, а обективно. „Контрапримерът“ е в славянските народи, които използват латиницата, а и в православните власи и молдавци (днешните румънци), отказали се по политически причини от кирилицата. Дори една бегла съпоставка показва предимствата на българската азбука в сравнение с всевъзможните запетайки, ударения и т.н., приложени към латинските букви, за да бъдат обозначени типичните славянски звуци в полски, румънски, да не говорим за други езици.

Днес денят 11/24 май се отбелязва в редица държави (в „едноутробната“ ни сестра Македония, Русия, Украйна, Беларус, Сърбия, Черна гора, Чехия, Словакия и др.), но дълбоките корени на тази традиция са в България. И никъде другаде! Единствено в България този ден не е просто официално събитие и интелектуален жест на обществото към учителите и други заслужили личности, а истински празник, най-неоспоримият и приет от всички... В България съществува феномен, който надали има аналогия някъде другаде - ние, българите, имаме своя песен, която не отстъпва на националния химн като внушение, сила и израз на националното чувство. И това не е някоя старинна песен (от онези, познати на целия свят с „мистерията на българските гласове“!), нито военен марш, а именно „Българският всеучилищен химн“ по стихове на Стоян Михайловски и музика на Панайот Пипков.

Химн, който започва с думите: „Върви, народе възродени!“

Коментари

Задължително поле