Ципрас и Заев триумфират, но фактурата идва

Дори и да не получат Нобелова награда, признанието вече го имат

Заема ли Гърция отново полагащото й се място?

В тия дни на триумфализъм от финала на почти 30-годишния спор между Гърция и нейния северен съсед Македония всяко добро нещо, което се каже за премиерите на двете държави Алексис Ципрас и Зоран Заев и за тяхната роля в разрешаването му вероятно ще бъде прието за съвсем нормално и в реда на нещата.

Макар на моменти прекалено, въпросното приповдигнато чувство отдава заслуженото на двамата колеги, които, много често при това, твърдят, че са и добри приятели. И сигурно е така. И тази близост между Ципрас и Заев, да ме извиняват идеолозите, се роди и утвърди не на основата на партийната принадлежност и лидерство на структури от лявата страна на политическия спектър, а на чистия прагматизъм. Заев, например е социалдемократ и председател на лявоцентристкия Социалдемократически съюз на Македония вече толкова години. Но през цялото това време не съм чул от него нито една фраза, която да ми дава основание да го приема и като идеолог на лявата идея, на социалдемокрацията, а не като човек, който влиза в политиката от бизнеса и ръководи партията и държавата като премиер тъкмо като бизнесмен и мениджър на голяма фирма. Една македонска колежка го определи като „атипичен политик, но и атипичен социалдемократ“. Което не го прави непременно лош ръководител.

Ако има нещо, което се оказа изключително полезно и важно за успеха на преговорите между Скопие и Атина, което можем да отдадем като заслуга лично на двамата премиери, то е взаимният им стремеж да се опознаят колкото може по-добре, за да си имат доверие и това доверие да пренесат на своите сътрудници, които работеха върху текста на Договора. Жалко, че „гръцкият“ човек в преговорите- подалият по други причини оставка външен министър Никос Козияс, вече не е в активната политика за да се радва заедно с македонския си колега Никола Димитров на успеха на делото, което двамата адаши- Никос и Никола, доведоха до край. Що се отнася до Никола Димитров, ратификацията на Договора от Преспа в парламента в Атина и всички процедури, които ще последват след нея оттук нататък и ще доведат до членството на Република Северна Македония в НАТО, са огромна червена точка за него тъкмо когато в СДСМ, а и в обществото върви процес на номинации за президентските избори през април.

Както Борисов и Заев преди година и половина, сега и Ципрас и Заев си заслужиха овациите, което изглежда някак си странно и дори чуждо на фона на пуснатата по инерцията от миналото балканска политическа традиция. И може би тъкмо заради това резултатът от тяхната работа- Договора от Преспа, получи определението „исторически“, въпреки че в кратката четвъртвековна история на суверенна и независима Република Македония съм бил свидетел на толкова честата му употреба, че смисълът му започна да се изхабява. И може би затова са толкова много предложенията двамата- Ципрас и Заев, да бъдат номинирани за Нобелова награда за мир. Дори и да не я получат, признанието вече го имат.

Да, но и триумфализмът, с който сега са обвеяни двамата премиери- гръцкият и македонският, си има своите закони, първият от които е неговата нетрайност. Куриерите вече носят фактурата за политическата сметка, която ще им бъде връчена много скоро. За Ципрас няма да говоря, колежката Бойка Атанасова, кореспондентката на „Труд“ в Атина ще я обясни по-добре. Защото Зоран Заев спечели политическата битка, но за моралната не съм никак сигурен. Засега най-сериозните обвинения срещу него са, че фокусирайки се в това да проправи пътя на страната си към евроатлантическите структури- НАТО и ЕС, е загърбил сериозно вътрешните проблеми. Да, наистина, Заев заложи всичко на тази карта- евроатлантическата интеграция, оставяйки нещата вътре в държавата на своите министри от коалиционния кабинет. Макар че, честно погледнато, по пътя към това да приближи членството в НАТО и да започне преговори с Европейския съюз, той реши два „наследствени“ проблема на доброто съседство, подписвайки договори с България през август 2017 г и през юни 2018 г.- с Гърция. И в двата документа са предвидени мерки за развитие на двустранното икономическо и културно сътрудничество с България и с Гърция, което може да даде ползи за всеки гражданин на Македония. Но очевидно това не стига, въпреки важното значение на двата договора.

На всичко отгоре опозицията в страната не може да му прости нито нормализирането на отношенията с България, нито сега, витализирането на Договора от Преспа с Гърция. Най-голямата опозиционна партия ВМРО-ДПМНЕ вече поиска Заев да подаде оставка на правителството, да насрочи извънредни парламентарни избори заедно с президентските, които да бъдат организирани от служебен кабинет. Партията се заканва с постоянен уличен натиск, основан на протестния потенциал, който процедурата по конституционните промени, произтичащи от Договора от Преспа, се натрупа. Към това трябва да се добави и очевидното несъгласие на голяма част от македонците от влизането в сила на Закона за езиците, превръщаш албанския във втори служебен език в държавата. Заев се опита да намали напрежението, заявявайки, че ще бъде първият, който ще поиска на паспорта му данните да бъдат изписани на македонски и на албански, като не вижда проблем в това, но успокоение не се вижда. На всичко отгоре Законът влезе в сила без подписа на президента Георге Иванов, а с парафа на председателя на парламента Талат Джафери, което още повече увеличи съмненията за политическа игра между коалиционните партньори в правителството.

Сега, когато успехът е налице и поздравленията идват отвсякъде, някак си настрана остават обвиненията, съпътствали целия процес на утвърждаване на Договора. И това, че гърците с един „удар“ чрез документа получили положителен отговор на всички свои исторически претенции към северния си съсед, че си запазили монопола върху античното минало, принуждавайки Скопие да се откаже напълно от него, като му оставили Средновековието и Възраждането като терен, върху който да спорят с българите. Забрави се и това, че процедурата по изпълнението на Договора бе асиметрична, в смисъл, че Скопие и политическият елит там преминаха през деветте кръга на ада, за да стигнат до 11 януари, когато с 81 гласа от 120-местния парламент одобриха промените в Конституцията. То не беше референдум за Договора, „маскиран“ като членство в НАТО и в ЕС, не бяха драматични битки за проклетото мнозинство от две трети от гласовете на депутатите, то не бяха тежки морални компромиси с висока политическа цена за сметка на Заев, и какво ли не още. Дълги месеци на политическа и пропагандна битка, на улични и площадни протести от страна на опозицията в Скопие и в цялата държава, на открито поведение на блокада от страна на държавния глава президента Георге Иванов. Дори нов закон по ускорена процедура приеха депутатите, с който амнистираха половината от обвиняемите за трагичните събития в парламента на 27 април 2017 г. вечерта, за които уж нямаше да има прошка. Защото след тази „вечер на кървавите глави“, между пострадалите в която беше и самият Зоран Заев, Македония вече нямало да бъде същата. Друг път... Впрочем, от тези петнадесетина амнистирани от всичко 32 обвиняеми най-важни бяха петима. И петимата- депутати в парламента, които бяха освободени от мярката „домашен арест“ и се върнаха на работа в Събранието. Трима от тях със сигурност помогнаха на Заев да осигури мнозинството от две трети в подкрепа на конституционните промени, за другите двама не съм сигурен дали не останаха навън при гласуването заедно с цялата парламентарна група на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ...

А гърците, какво? След всичко, което бе сторено край Вардар, само трябваше да осигурят ратификацията на Договора, което направиха, разбира се, при това с три гласа над обикновеното мнозинство. И отново заговориха, че по такъв начин Гърция отново заема полагащото й се място на лидер на Балканите, което- по други причини, временно била напуснала.

Ура!

Коментари

Задължително поле