Историкът предлага брак на директорката на Софийската девическа гимназия, после се отмята

През 1879 г. чешкият историк Константин Иречек пристига в София, където става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. Амбициозният младеж приема задачата да се захване с устройството на новобългарското образование. Той наистина запрята ръкави - съставя методология за обучението по история, програми за горните класове, въвежда френския език в девическата гимназия, ускорява построяването на сграда за мъжката. В периода 1881-1882 г. дори оглавява просветното министерство.

Мързеливите нашенски чиновници си отмъщават по своему. Пуска се слух, че не Иречек е автор на труда "История на българите", а неговият баща. Хвърчат доноси да не му се позволява да обикаля страната с научна цел, понеже бил австрийски шпионин. "Тук искаш ли да работиш, трябва да се бориш срещу всичко", е отчайващата диагноза на Иречек за българската действителност.

25-годишният чешки учен е усетил още на слизане от дунавския вапор "Албрехт", че

с парахода напуска и цивилизацията

От прозореца на мизерната си стая в ломския хан вижда слугинята по гащи да шляпа рано сутринта към клозета в края на двора. Навсякъде се чува турска реч, а не славянски език, файтонджията му взима до София цели 100 франка. Там пък са му наели стая, грубо измазана с кал и белосана дюс.

Столицата няма кой знае какво да му предложи, освен гьолища и ориенталска кал, заради която елегантният европеец бързо ще трябва да намъкне галоши. Впрочем първия чифт му го отмъкват в парламента, пълен с рошави депутати, някои в хайдушки носии. Иречек е удивен не само от вида им - в "Записки от България" той ще ги характеризира като "множество полуобразовани простаци или селяни, всеки говори каквото си иска - цели заседания минават в празни приказки. Един стане и говори нещо, друг веднага се обажда и му възразява, и така се кара".

София в очите на Иречек е

"котел на вещици, врящ от интриги"

Най-лошото за българите можеш да чуеш от самите българи, отбелязва той. Не може да се начуди каква е тая държава, в която "плащат на учителите, когато им скимне", превратите и злоупотребите са в реда на нещата, а Министерският съвет изглежда като "дружина, случайно събрала се в железничарски вагон". Новоизпеченото българско чиновничество живее, по думите му, "в страшно нравствено блато - в комарджийници, бардаци, грубости, глупаво политиканстване, грозна деморализация".

До последния си ден у нас възпитаникът на Пражкия и Виенския университет не може да се примири с лошата хигиена и простотията, която го обкръжава. Винаги си изписва бельо и завивки от Прага, а София в писмата до близките си нарича "Боклукополис" - град на боклука. Мъчи го липсата на прилични обноски, а разюзданият вестникарски език направо го ужасява. "Днес посрещат човека със знамена, а утре го замерят с л-на", е тъжната му констатация за балканските нрави.

Въпреки това Иречек обиква България - той постоянно я обикаля и се диви на хубостите й. Често завързва сладка приказка с обикновени хора, които го гощават с вино, с бобена яхния и чесън, с круши, които той с удоволствие похапва. "Видях какво е България - ще напише по-късно. - Добросърдечен народ, вярва в образованите си съотечественици, чудесен работник. Интелигенцията не е цветът, а екскрементът на нацията."

Слух за сифилис позори девически пансион

Като добре възпитан европеец, Иречек пази в София най-строг морал. По приеми и балове той е сред малцината, които не си позволяват нито алкохол, нито безразборни флиртове. Това обаче не му спестява скандал и най-долни клюки, които ще го накарат да си тръгне огорчен.

В центъра на клеветата е директорката на Софийската девическа гимназия, 32-годишната хърватка Клотилда Цветишич, виенска възпитаничка. Интелигентната и красива млада дама, винаги модерно облечена и с ефектна фризура, бързо привлича мъжките погледи. Лика-прилика обаче й е само Иречек, с когото единствено може да разговаря по педагогически въпроси на ниво. Срещите им са глътка въздух сред първобитните нрави на столичното еснафско общество. То обаче скоро си отмъщава с пиперлива клюка, че Иречек, пък и други чехи, били в интимна връзка с госпожа директорката, а пансионът бил станал истински вертеп. Сред девойките имало сифилис... Министерството дори назначава комисия от трима доктори, която обаче опровергава слуховете.

И вестниците подхващат г-ца Цветишич - според пловдивския "Народен глас" двамата с Иречек пиели бира в канцеларията й, а освен с него въртяла любов и с трима българи, негови приятели. За да покаже, че плюе на мълвата, през 1884 г. Иречек смело предлага на окаляната дама ръката си. Тя отначало се противи, но накрая отстъпва. Подава си веднага оставката и заминава за Загреб да се готви за сватба. Чешкият учен пък се връща в Карловия университет като професор по всеобща история. Бои се да каже за годежа на властната си майка и с основание - тя не дава съгласието си. Като истински кавалер той пише на Клотилда, че все пак е готов да удържи на думата си, ако тя настоява. Гордата хърватка без колебание отговоря, че престава да се счита негова годеница.

Константин Иречек все пак се оженва на късни години и без емоции, чак през 1913-а. Съпругата му е израсла на село добра къщовница, която няма претенции да мери сили с мъжа. Но пък е много практична - след кончината му на 10 януари 1918 г. във Виена хладнокръвно продава архива и личната му библиотека.