Точно преди 30 години, на 8-и май 1988 г., в кино “Полтава” във Велико Търново е премиерата на документалния филм “До утре… четири портрета и един спомен”. Лентата прави фурор. След това го показват във Варна, при същия успех. Следва прожекция и в Бургас, но изненадващо тя е отменена. Режисьор на лентата е 30-годишният Станимир Трифонов. Вчера той навърши 2 Х 30.

Филмът “До утре… четири портрета и един спомен” трябва да се разпространява в цялата страна, вече са направени 28 копия за 28-те окръга. Преди националната премиера в понеделник, в Дома на киното трябва да се направи прожекция за журналистите, а след това и пресконференция.

Шлиферите на ДС обаче застават на вратите, не пускат никого и тогава става безнадеждно ясно, че филмът е окончателно забранен. Интересен факт е, че лентата е финансирана и с пари от ДКМС (младежката организация на БКП), с идеята че трябва “да бъде в духа на Перестройката”. За режисьора следва и доза неприятности, но както и героите във филма, никой не очаква, че само след година и половина всичко ще се промени.

“До утре…” разказва историята на четирима младежи, с различни виждания за света – момче от милиционерското училище в Пазарджик, отличничка от Класическата гимназия, хеви-метъл, хипар и бунтар от 60-те. Хора, които разказват как виждат живота си днес и какво очакват от утре. Интересното е, че започва с онзи прословут фестивал на ъндърграунд групите през 88-а в Летния театър. Концертът е организиран за нуждите на филма от екипа и по заръка на Комсомола. По едно време властта се усеща, че нещо не е както трябва, но вече е късно и не посмява да отмени концерта.

Та, какво са очаквали героите от филма и самият режисьор от утрешния ден преди 30 години?

“Те си го представяха точно такъв, какъвто не стана. Аз също”, казва Трифонов. Режисьорът е роден във Велико Търново. Завършва езикова гимназия, а след това българска филология във ВТУ “Кирил и Методий”. През 1986-а режисура във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” при Димитър Пунев и още същата година започва работа в БНТ, като режисьор на документални филми и детски предавания. Година по-късно се прехвърля в киностудио “Време”, с която е свързана голяма част от живота му – твори там, става й художествен директор. Между 2002 и 2008 като шеф на киностудията успява да продуцира повече от 80 документални и 10 игрални филма, които печелят десетки награди. Но това е сухата информация.

Филмите, в които е замесен, едва се поместват в двайсетина страници. Неговата сила в документалното кино е помрачена, след като се захваща със сериала “Хайка за вълци” по романа на Ивайло Петров. Тогава става ясно, че игралното кино губи без него и той раздвоява таланта си между двата жанра. Дебютът му с “Изпепеляване” по сценарий на Йордан де Мео и с оператор Емил Христов му носят и голямата награда на българското кино – “Златна роза”.

Следват “Стъклената река” по романа на Емил Андреев и сериалът, който най-много обича - “На границата”, по военните разкази на Йордан Йовков и сценарий на Дими Стоянович.

Трийсет години след “До утре…” животът пак е такъв, какъвто не сме го мислили. Битката на държавата срещу културата продължава, така като е било от както има държава и култура, споделя Станимир. И то как да е, след като държавата не изпълнява собствения си закон за кино и всяка година все повече реже парите, а от трохите, които подхвърля на творците, пораждат междуособици с мрачни последици. Слава богу, че държавата няма как да победи.

“Научих от един оператор, че снимането на сватби днес достига до 15 хил. евро за дронове, кранчета, осветления, фойерверки. Продуцират си филмчета, че пушек се вдига. Жалко, че като се развеждат, не правят втори сезон… Да имат работа колегите”. Факт.

Трийсет години по-късно дали това е пътят?

“Аз съм неизтребим оптимист. При всички криволичения, гадости, при всичкия метанов, спарен въздух от блатото… тази е посоката. Няма друга. Да това, което се случва днес не е мечтата ми, не е моето време, но то е несъпоставимо, с онова, което беше. Него дори не искам да го живея в сънищата си, ако изключим младостта си.”

В едно интервю за “Труд” преди време Трифонов споделя и отношението си към онова време.

“Мразя комунизма, но обичам детството и младостта си в него. Умирам за детството си, за баба и дядо, които ме отгледаха в Елена, за прахоляците и пушиляците. За мотопеда “Балкан”. За него продължавам да твърдя, че е генетически боклук, гадно сбъркано произведение, което ме изпълва с умиление към собственото ми юношество. А иначе е уникален боклук… Чрез филмовите си занимания съм разчистил взаимоотношенията си с миналото.”

Слава богу не е разчистил взаимоотношенията си с бъдещето, защото му предстои заснемането на нов игрален филм, както и да продуцира един дебют. Дано.

 

Почит към приятел

На английски director означава едновременно и “режисьор” и “диригент”. Станимир съчетава в себе си любовта към киното с любовта към музиката. На 14 май, когато бе рожденият ден на режисьора, той предпочете да покани приятели и почитатели на великия наш филмов композитор Божидар Петков, с когото работи в няколко проекта, на прожекция на филма “Изпепеляване” в кино “Одеон”. По лоша ирония на съдбата Петков почина точно преди 3 години, на рождения ден на режисьора. Божидар е автор на музиката на повече от 90 игрални филма… и не само.

 

За него

Да направи много нови неща

Снимал съм в “Стъклената река” с него и мога веднага да кажа, че съм много доволен от неговия начин на работа. Пожелавам му да е жив и здрав, да продължава да мечтае и да прави кино. Това е мечтата на всеки творец да може и да продължи да работи на 60 години – нищо не са! Да направи много нови и интересни неща. Той е много отговорен и съвестен човек, с желание си върши работата.

Проф. Стефан Данаилов

 

Един от най-важните хора за мен

Станимир е изумителен човек и в моя актьорски път е един от най-важните хора, с които съм се срещал. С него направих първите си големи крачки в киното, първата си голяма роля – в “Изпепеляване” и това никога няма да го забравя. Той ми даде един летящ старт. Дълго време чаках възможност да мога да направя такава роля и той ми даде шанс. Той беше и причината да направя режисьорския си дебют. Станимир наистина обича актьорите и много лесно се работи с него.

Стефан Вълдобрев, композитор, актьор

 

Свързва ни „изпепеляваща“ среща

Със Станимир Трифонов ме свързва една “изпепеляваща” кино среща. Работихме изключително приятно и “любовно” и много удовлетворително. Мога да кажа, че с него направих една от най-добрите си роли в киното. Много съм му благодарна за неговата покана и искрено се надявам да се срещаме и занапред в киното. Пожелавам му да запази ентусиазма и младия си дух, обичта към актьорите и да бъде здрав най-вече.

Параскева Джукелова, актриса