На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският договор - най-черната страница в новата българска история

Фердинанд предпочита да жертва живота на десетки хиляди български воини, за да помогне на губещата войната негова родина Германия, вместо да отстоява българските национални идеали

От българската държава се откъсват 11 278 кв. километра и в тази територия влиза излазът на Бяло море, град Струмица с областта, градовете Цариброд и Босилеград и няколко села от Кулско

Изминаха точно 100 години от подписването на позорния за България Ньойски договор. На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой Александър Стамболийски слага подписа си под този диктат, както го наричат мнозина не само в България. Според документа победителките в Първата световна война налагат тежки санкции на България, която участва от страната на загубилата коалиция. Отнети са хиляди километри територии, а над 2 милиона българско население остава извън пределите на родината си.

На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой победителите в Първата световна война налагат на България договор, според който от българската държава се откъсват 11 278 квадратни километра. В тази територия влиза излазът на Бяло море, град Струмица с областта, градовете Цариброд и Босилеград и няколко села от Кулско. Наред с това на България са наложени и тежки финансови, военни и икономически санкции, като репарации в размер на 2,25 милиарда златни франка, както и 70 825 глави добитък и 250 000 тона въглища, които тя е задължена да предаде на победителите. Освен това на българската държава е натрапена и т. нар. Конвенция за „доброволно изселване“, която се използва от Гърция за брутално обезбългаряване на Егейска Македония и Западна Тракия.

Грабителските клаузи на Парижкия мирен договор са продължение и потвърждение на добре познатата тактика на колониалните завоеватели, които издигат принципа „разделяй и владей“ в норма на държавна политика. А престъпните резултати от тази политика са факт. 60-те милиона жертви през Втората световна война, безкрайните етнически и религиозни конфликти и гражданска война в Близкия и Среден Изток, междунационалната нетърпимост на Балканите и кръвопролитни военни сблъсъци, са последица от крайно несправедливите решения на Парижката мирна конференция от 1919 година.

Ньойският договор е всъщност и международен документ, „узаконяващ“ втората национална катастрофа на България. Първата и най-характерна черта е, че това е един несправедлив, унизителен и грабителски акт, наложен в крайна сметка на един народ, подло и коварно вкаран във войната от държавен глава, краен проводник на чужди интереси. Цялата международна общност е убедена, че Фердинанд е безкомпромисен поддръжник на германската агресивна политика.

Тежките клаузи на договора от Ньой, както и на договорите с победените страни, провокират силните реваншистки настроения, довели до Втората световна война. Една от причините за тази вопиюща несправедливост и прекалена жестокост към загубилите войната, е отблъскващото английско високомерие и арогантното френско държание към победените.

Втората национална катастрофа е поредното смазващо доказателство за крайно посредственото управленско ниво на българската политическа прослойка. Тя за втори път през последните няколко години доказа, че със своята некадърност, вредите, причинени от нея на България, са по-големи от пораженията, нанесени u от външни сили, взети заедно.

Причината за втората национална катастрофа бе заложена още след първия национален погром през 1913 г. Както триумфът на българското оръжие и героизмът на българската армия възхитиха Европа, така и катастрофалното бедствие, сполетяло България след 16 юни 1913 г. прикова вниманието на целия европейски печат и обществеността. Всички са единодушни, че най-голяма отговорност за катастрофата носи Фердинанд, поради което очакват неговото незабавно детрониране. За загубена война короната пада от главите на най-изявени императорски величия. За съжаление, това в България не се случва.

Запазването на престола на една персона, извършила няколко тежки престъпни деяния, довели логично до първата национална катастрофа, е акт, който най-точно свидетелства за нивото и атестира елитарната част на политическата прослойка на България, по-голяма част от която е съставена от неподготвени хора, личности без чувство за достойнство, без морал, без отговорност към народ и държава. С това си безпрецедентно и престъпно бездействие властващите елити стават съучастници в престъпната антибългарска политика на Фердинанд СаксКобургГотски.

Два месеца след катастрофата монархът е в „нелегалност“. Убеден, че е недосегаем и преодолял паническия страх за живота си, той отново се появява в публичното пространство, демонстрирайки познатото самочувствие, високомерие и презрение към заобикалящите го. Окуражен от неадекватно послушно поведение и унизително сервилничене на политиците, Фердинанд с още по-голямо усърдие утвърждава диктаторския си режим. В същото време министри и депутати, вместо ясно и категорично да посочат виновника за трагедията, връхлетяла България, като недоразвити поставят глупавия въпрос: „Кой извърши престъпното безумие на 16 юни 1913 г.?“

В същото време отговор на този въпрос е даден от българския народ, който единодушно и категорично посочва монарха като извършител на чудовищното престъпление и тежко национално предателство.

Убеден, че вкорененият страх и сервилност пред царя ще продължат да парализират реакциите на политиците, Фердинанд определя новия външнополитически курс на България. Това му еднолично решение не е обсъдено с нито един български политик и представител на законодателната и изпълнителната власт, но е незабавно приведено в изпълнение. На лична среща с императора на Австро-Унгария Франц Йосиф през месец октомври 1913 г. Фердинанд изразява категоричното си желание България да стане военен съюзник на Австро-Унгария и Германия.

Още по-смайващ е следният ход на Кобурга, за който свидетелства лично новоназначеният министър на войната ген. Иван Фичев. Около един месец след започването на Първата световна война, т. е. в края на месец септември 1914 г., премиерът Васил Радославов дава на министъра да се запознае с „ проекто-договор за съюз между България и Германия“. „След като го прочетох, останах силно смутен и казах: „За Бога, г-н Радославов, да не се излъжете да подпишете този договор, защото ще погубите България!“. „Че нима съм луд - отвръща Радославов. - Аз Ви го дадох да го прочетете, за да видя какво ще кажете. Никому нищо няма да казвате и на другите министри няма да казвате, защото те не знаят за това!“

Това признание, изложено в личните бележки на премиера Радославов, е поредният смазващо разобличаващ документ за лицемерието, двуличието и подлостта на Фердинанд. Твърдението, че той се е колебаел между двете войнстващи групировки и е търсил най-доброто предложение за реализиране на идеала за обединение на българския народ, е една невероятно нагла лъжа. Извън всякакво съмнение е, че Кобургът в този момент се вълнува единствено от съдбата на Германия, която се очертава да загуби войната.

Развилите се през следващите няколко месеца събития и ходове, довели до влизането на България в Тройния съюз, са неопровержими аргументи за неограничената власт, която Фердинанд има и твърдата му решимост по безцеремонен и брутален начин да наложи съюза с кайзерова Германия. И то въпреки категоричната позиция на дипломатическите ни представители в повечето европейски държави, които аргументирано твърдят, че Германия ще загуби войната и обвързването с нея ще бъде катастрофално за България.

Разбира се, вина за крайно грубото, напълно пренебрежително, високомерно и оскърбително поведение на Фердинанд, носи и политическата прослойка на България, която участва в управлението на държавата. Тя не само най-безотговорно и лекомислено връчва в ръцете му цялата власт, но не намира сили, кураж и воля да спре безумията и дори да отнеме властта на този неуправляем и неукротим краен германски националист.

Връх на престъпното поведение и най-грубо предателство на националната кауза на България е събитие, случило се на 25 януари 1915 г., за което отново свидетелства лично премиерът Радославов. В спомените си под заглавие „Дневни бележки 1914 -1916 г.“, той пише: „Днес Царят ми съобщи строго поверително, че от страна на Раймон Поанкаре - президент на Франция, и Далкасе - външен министър, е пристигнал в София Орлеанският дук, който предложил на България да напусне неутралитета и да влезе в тройното съглашение, което гарантирало на България да си получи всичко, отнето и изгубено от нея през 1913 г., именно: България щяла да получи Добруджа, Македония, цяла Тракия и Цариград.“

Пратеникът на френския президент категорично и за пореден път разобличава тезата на монарха, че само Тройният съюз удовлетворява всички български териториални искания. На България се предлагат територии, които Германия в никакъв случай не може да обещае - цяла Тракия, излаз на Мраморно море и дори Цариград. Защото Турция е нейн съюзник. Ако наистина Кобургът искрено е желаел да завладее Цариград, а не е разигравал капризни сцени и театрални комедии, би трябвало да се възползва от невероятния звезден шанс да бъде първият пълководец през последните няколко столетия, завладял този град. А тази възможност е била напълно реална, защото я предлага лично президентът на Франция, държавата, която след Първата световна война разкроява политическата карта на Европа.

Несъмнено, щедрите териториални придобивки, които се предлагат на България, се дължат на нейната голяма стратегическа стойност и възможността с нейна подкрепа да бъде решен изхода на войната в полза на Антантата още в края на 1915 г. или в началото на 1916 г., според най-авторитетни военни специалисти. А това означава и спасяване на поне един и половина-два милиона човешки живота по бойните полета на Европа.

Фердинанд обаче е на друго мнение. Той предпочита да жертва живота на десетки хиляди български воини, за да помогне на губещата войната негова родина Германия, вместо да отстоява българските национални идеали, за което е доведен на българския престол.

Ньойският договор от 1919 г. е задължителен повод отново и отново да се връщаме към тези трагични моменти от нашето минало. Историята убедително доказва, че успешно се развива само този народ, който умее не само да изпитва гордост от достойните си исторически дела, но се учи от своите неуспехи, погроми и катастрофи, който е безкомпромисно критичен към грешките си и към бездарното и престъпно управление на своите лидери.

Поуките

Властта не трябва да се узурпира от една личност

Връщането към драматичните години, сполетели България през последното столетие, е преди всичко повод за задълбочени размисли, анализи, равносметка и сериозни изводи за бъдещето.

Първата и най-важна поука е:

• Никога да не се допуска узурпиране на цялата власт от една личност
• Никога в управлението и още по-малко начело на държавата, да се допускат безотговорни, професионално неподготвени, морално деградирали, крадливи, безлични, безхарактерни, страхливи и с манталитет на слуги, авантюристи, психически неустойчиви, както и персони, чужди по произход и дух на България.