Съветската интервенция сложи край на тези оптимистични очаквания за сближаване между обществените системи на Изтока и Запада

Левичарският радикализъм на Запад се маргинализира като политическа периферия, отстъпвайки под натиска на новата консервативна вълна

"Социализмът с човешко лице" бе стратегия за вътрешна еволюция на комунистическата система по съветски образец

Навършиха се 56 години от инвазията на съветски войски и войски на съветските сателити от Източна Европа в Чехословакия, за да се сложи край на процеса на реформиране на комунистическата система в страната, известен като Пражка пролет. Появяването на съветските танкове по улиците на Прага сложи край на очакванията и на възможността за реформистка демократична еволюция на системата на съветския комунизъм. 60-те години бяха десетилетие, през което в целия западен свят премина възходяща вълна на левичарско идейно и политическо обновление. Тя започна с влизането на Джон Кенеди в Белия дом през 1961 г., с частичното размразяване на отношенията между Изтока и Запада след десетилетие и половина Студена война (и поредица от "горещи" кризи, най-значимата от които бе Корейската война), с младежкото движение на левичарския радикализъм... Преместването вляво на центъра на политическия живот на Запада създаде очаквания, идейни доктрини и конкретни политики, базирани върху разбирането за една възможна "конвергенция" - частично сближаване и припокриване на базата на общи характеристики - между обществените системи на либералната демокрация и съветския тип комунизъм. "Конвергенцията" бе ключовия теоретичен и идеологически продукт на либералния технократичен оптимизъм от 60-те като визия за смекчаване на двуполюсния геополитически антагонизъм и преобразуването на Студената война в международен процес на конструктивно сътрудничество и развитие.

Съветската интервенция сложи край на тези оптимистични очаквания за сближаване между обществените системи на Изтока и Запада. През 70-те години либералното идеологическо визионерство бе заменено от прагматичния консерватизъм на "дипломатическото инженерство" на тандема Никсън - Кисинджър, който се опита да стартира процеса на "разведряване" (detente) поотделно с Москва и Пекин на базата на конкретни цели в сферата на "реалполитиката". Потушаването на Пражката пролет имаше сериозни отражения върху развитието на политическата левица - както на Изтока, така и на Запада. За разлика от разгрома на Унгарското въстание от 1956 г., което си поставяше открито антикомунистически - антисъветски цели за национална еманципация, реформисткият процес на Пражката пролет запази почти пълна лоялност както към геополитическата принадлежност на Чехословакия към съветския блок, така и към основните принципи на комунистическото обществено устройство, адаптирани към една по-демократична и плуралистична обществена среда. "Социализмът с човешко лице" бе стратегия за вътрешна еволюция на комунистическата система по съветски образец, а не отхвърляне на базисните принципи на социализма - комунизма.

Разгромът на Пражката пролет породи силно отчаяние сред народите на източния блок за възможно облекчаване на наложените върху тях репресивни режими и изпрати еднозначно послание към западните левичари относно липсата на реформистки потенциал на съветския комунизъм, чрез който да бъде подпомогната тяхната собствена кауза за "социалистически преобразования" на западните общества. Последиците бяха в две посоки. Първо, по-влиятелните западни комунистически организации се дистанцираха от Москва и създадоха своя специфична реформистка версия на комунистическата идеология, наречена "еврокомунизъм". Тази версия възроди идеите на италианския комунист Антонио Грамши (затворник от 20-те години на режима на Мусолини) за отказ от кървавата "диктатура на пролетариата" и ориентация към "социалистическа революция" на основата на състезание между "буржоазната и пролетарската култура". 

Втората група последици от разгрома на Пражката пролет бе пълното идеологическо дезавуиране на репресивната тоталитарна същност на съветския комунизъм сред общественото мнение на Запада. През 1973 г. в Париж е публикувано съчинението на Александър Солженицин "Архипелагът ГУЛАГ". Този текст слага край на всякакви илюзии относно потенциала за реформиране и еволюция на болшевишката тоталитарна система и отнема и последните шансове за идеологическа експанзия на Москва като носител на "прогресивна алтернатива" на "експлоататорския капитализъм". Идеологическият и ценностен регрес на комунизма става необратим, и в съчетание със стопанското и технологично рухване на съветския колос води до разпада на комунистическата система в края на 80-те години.

След разгрома на Пражката пролет и изобличаването на съветския комунизъм чрез "Архипелагът ГУЛАГ", левичарският радикализъм на Запад се маргинализира като политическа периферия, отстъпвайки под натиска на новата консервативна вълна от края на 70-те години. Най-последователните леви радикали замениха поклонението пред Москва с поклонение пред маоистки Китай, което също не продължи дълго. Агресивната пропаганда за "комунистическа революция" еволюира към платена от Кремъл "борба за мир" в опити да се предотврати симетричния отговор на Запада към ядрената експанзия на Москва. През 80-те години реформисткият екип на Михаил Горбачов се опита да възроди движението за "социализъм с човешко лице", разгромено от съветските танкове в Прага, да убеди света във възможността за нова дефиниция на "демократичен социализъм" като официална идеология на затъналия в кризи и блокади съветски имперски колос. Но светът вече беше много различен.

Времената на либералния технократичен оптимизъм с неговите очаквания за "конвергенция" бяха отминали безвъзвратно. Консервативната вълна бе насочила западния свят в съвършено различната посока на неолибералния глобализъм - с неговия пазарен фундаментализъм, отказ от компромисни действия в отношенията между Изтока и Запада, безмилостен натиск към дезинтеграция на кризисната късна - последна версия на съветския комунизъм, опитващ се да практикува реформизъм, несъответсващ на новите реалности в края на 20 век.

Пражката пролет бе лъч на надежда - особено за народите от източния блок - за възможността от възстановяване на порядките на един достоен човешки живот под комунистическо управление. Разгромът на Пражката пролет бе още едно напомняне за дълбоката същност на Руската империя във всички нейни политически и идейни модуси като "тюрма на народите". Днес комунизмът е минало, но Кремъл си остава този имперски център на власт, който не се спира пред никакви престъпления за да подчинява и унижава народите, жадуващи своята свобода и самоопределение. Комунизмът бе само един от историческите модуси на руската имперска ретроградност и агресия, чиято поредна жертва днес е Украйна.

*Oт фейсбук, заглавието е на редакцията