Забравен гений излиза на светло

Габрово вдига паметник на Димитър Сливков

Приживе той е осмиван, погребан е без музика и речи, книгите му са хвърлени за претопяване

Габрово най-сетне стори поклон пред своя гений Димитър Сливков. Името му влезе в антологията "Стряха над Янтра". Предстои отваряне на музей и вдигане на паметник.

Тези инициативи имат своите основания. Приживе Сливков е осмиван, погребан е без музика и речи, книгите му са хвърлени за претопяване. От друга страна градът на хумора е в дълг към сериозната поезия. Като изключим Ран Босилек, местната лирика не може да се похвали с кой знае какво. На този бледен фон профилът на Сливков рефлектира със силата на рядък талант.

Димитър Сливков (1874–1955) е роден в Грънчарската махала на днешната улица "Евтим Дабев". Расте и възмъжава в истинско пролетарско гнездо. Баща му се бори с глината, двамата братя са социалисти, у Сливкови квартируват пионери на червената идея като Кръстю Раковски и Слави Балабанов. Тази среда определя житейската посока на Димитър – момъкът кривва наляво.

На тази улица е роден поетът, сега къщата я няма.

Димитър Сливков се амбицира да изведе пролетарската поезия напред. Една подир друга се появяват книгите му "Нови стихове", "Пред барикадите", "Червеното знаме", "Червената роза", "Пурпурна зора". Вътре маршируват "Революционер", "Пролетарий", "Пролетарка", "Перачка", "Метачка", "Ковач" и други представители на класата.

Сливков създава боева, актуална, политически устремена поезия, която се откроява с високи художествени постижения и с идейно-тематично богатство. В Сливковите стихове има революционна непримиримост, борчески патос и действеност, устременост в бъдещето, увереност в победата на българския и световния пролетариат.

Поетът изгражда образа на класово-осъзнатия работник като творец на историята и обновител на света, разкрива преобразователната му сила, неговата велика историческа мисия.

Ето го "Човекът с мотиката":

И щом ти чуйш удари веднага близкий час
за разплата с твойте самозвани,
с мотиката излез и изкопай тогаз
една последна яма за мръсните тирани!

Очевадно е, че Димитър Сливков несправедливо е изместен от Христо Смирненски. Не Смирненски, а Сливков е основоположник на социалистическия реализъм в българската литература. "Нови стихове" се появяват близо две десетилетия преди "Да бъде ден!". Сливковата мотика работи преди кирката във "Въглекопач" и чукът в "Каменарче".

Тези факти вадят Димитър Сливков от формулата "гений с местно значение" и го ситуират в национален, а защо не и планетарен мащаб. Неслучайно някои съвременници го наричат Цар на поетите. Той пък бетонира позицията си със стихосбирката "Всемирен поет".

Първите книги Сливков подписва с различни псевдоними, между които се откроява Вагнер.

Пролетарският бард взема името на заем, защото самият той композира. Връх в нотното му творчество е симфонията "Вълци", написана след драматична среща с глутница хищници във Врачанско.

По идеологически съображения обаче Сливков се отказва от Рихард Вагнер. Германецът е свързан с нездравото ницшеанство, а след време и Хитлер ще го слуша в захлас. Търсейки себе си, поетът се установява на името Салютов, в което диша поривът на Великата френска революция. Така геният остава в историята като Димитър Сливков-Салютов.

Салютов е поет с изключителен творчески размах. Пише революционни стихове, гражданска и интимна лирика, елегии, идилии, балади, сонети, сатири, маршове.

Няма тема, която да не го вълнува.

Заглавия като "Водоснабдяване на града", "Вегетарианството", "Ден на биохимията", "Ден на подмладяването" свидетелстват за будната съвест на автора.

Димитър Сливков конструира книгите си по точно установен модел. Те са издания на "Дома на изкуствата и печата" – културна институция, която се помещава в къщата на автора. На титулата поетът слага себе си, сниман край Янтра. Следват отзиви на обожателки. Госпожи и госпожици бомбардират пощенската му кутия и негов дълг е да ги обнародва.

В самото съдържание стиховете обикновено начеват с мъдра мисъл, нещо като предварително изведена поанта. "Информацията е импулса на живота", учи мотото на "Пощенски раздавач". Сливков го възпява, защото той осъществява връзката с обожателките.

Салютовите издания финишират с дежурна бележка: "Всички серенади и елегии, нагодени за музика, са композирани от мен и се изпълняват пак от мен с лирикодраматичен тенор. Чета, пея и рисувам пред всички училища из родината, затова съм депозирал заявление в Министерството."

Салютов рисува "без гума", тоест от раз – без поправки. Докато печатарите набират поредното му съчинение, той ги портретува и така заплаща труда им. Известно е, че и Пикасо е плащал на шивача си със скици вместо с франкове.

В този ред Димитър Сливков-Салютов

обогатява българската литература с 55 тома.

Има много силни години, в които не пада под четири стихосбирки за четирите сезона. Появява се обаче дефицит на заглавия. "Да живей живота!", "Да живей свободната любов!" и "Да живей свободата!" намирисват на тафтология. Същото е с "Морска буря", "Морска заря" и "Морски вълни".

Царят на поетите решава проблема с козметични корекции. "Лястовица" става вариант на "Ластовичка", а "Сълза и смях" е обратното на "Смях и сълзи".

Димитър Сливков гастролира из цяла България, но най-често се изявява в салона на габровската "Майчина грижа". Тук композициите му изпълнява джазовият оркестър на Александър Керков. В спектаклите участват и други дарования като декламаторът Георги Гюлчев-Нуню и танцьорът Димитър Момин-Мичето. "Това е прочутата четворка странници – отбелязва местен хронист. – Въпреки някои безспорни качества на всеки от тях, те получават само присмеха на забавляващите се."

Димитър Сливков-Салютов, този исполин на творческия дух, свършва дните си в старчески дом. Когато разбира, че няма да го бъде, заръчва с последната пенсия да се плати партийният му членски внос. До вечното жилище го изпращат само трима габровци.

"Домът му беше пълен с мишки – разказва съседка, – дрехите му изгорихме, а брат му предаде книгите му на отпадъци. Имаше и роял. Някой беше разбил прозореца и откраднал леглото му... Наскоро преди смъртта му го попитах ще ми продаде ли къщата." Поетът вдигнал чело и отвърнал:

"Не, госпожо, тази къща ще стане музей!"