Богдана Карадочева: Избягах от родилното заради концерта на Рей Чарлс

Едно от емблематичните имена в българската музика - Богдана Карадочева,  е открита за сцената от легендарния Вили Казасян, когато е само на 14 години. Той е впечатлен от нейния талант и веднага я кани да стане солист на „Студио 5“, а тя го нарича „моя Колумб“.

Малко след това Богдана печели и международно признание, като завоюва първа награда на известния фестивал за забавна песен в Сочи-Русия. Още ненавършила 20 години тя става и първата българска певица, носителка на Голямата награда на „Златният Орфей“. Председател на журито е самият Бруно Кокатрикс – директор на прочутата зала „Олимпия“, който веднага я кани за концерт там, но властите у нас не я пускат да замине. 

Следват още редица награди и признания у нас и в чужбина, както и изяви на една сцена със звезди като Адамо, Шарл Азнавур, Жилбер Беко, Клиф Ричард, Жозефин Бейкър… На огромен успех се радват и дуетите на Богдана с нейните колеги и приятели - Емил Димитров и Васил Найденов, както и тези със съпруга й Стефан Димитров. Синът на Богдана – Лъчезар Аврамов, вече е известен режисьор, а филмът му „Снимка с Юки“ завоюва и няколко международни награди.

- Г-жо Карадочева, вие и Васил Найденов изпълнявате една от най-хубавите новогодишни песни „Нова година“. Какво е усещането да я чувате по празниците и вие самата каква музика обичате да слушате в тези светли дни между Рождество и Нова година?
- Нашата песен „Нова година“ дори е обявена за новогодишен химн, което е много приятно и се радвам, че освен по телевизии и радиа, хората си я записват и я слушат  за празниците и на касети, дискове и флашки. Аз също винаги с голямо удоволствие я слушам и ми повдига настроението. Иначе, обичам да слушам всякаква музика, в момента съм на вълна симфонична музика и коледни песни като „Бяла Коледа“, например. Ние с Васил също имаме много хубава коледна песен - „Бог се роди, Коледо“, която е с невероятен текст на Маргарита Петкова.

- А как традиционно посрещате идването на Нова година?
- Вижте, Нова година е празник, Нова година е купон и много мои млади приятели ми казаха, че ще отидат на дискотека, което за мен вече е почти невъзможно. Аз я разбирам така – пиеш чаша вино, каниш приятели и се забавлявате, докато Коледа е семеен празник, на който се събираме с най-близките, правим си подаръци, кадим къщата и си казваме молитвата. В Париж например, на Коледа също всички са вкъщи, а на Нова година тръгват по улиците да се поздравяват, забавляват и пият шампанско.

- Вие ли приготвяте празничната трапеза у вас? Стефан Димитров включва ли се понякога и оценява ли кулинарните ви умения?
- Винаги аз я приготвям. Той никога не се включва, но пък оценява това, което съм направила. Синът ми, снахата, брат ми и внуците също оценяват. На Коледа за обяд винаги ги каня на пуйка с кестени, което е традиция у нас. Не обичам за Нова година и за Коледа да имам участия, сега също ги отказах.

- Какво очаквате и си пожелавате за новата 2022-ра година?
- Аз си пожелавам само да сме здрави, в такова ужасно време живеем - с тези пандемии, че единствено важно е здравето, нито подаръци, нито нещо друго имат такова значение… Много потискащо е, като чувам всеки ден в новините черните статистики около ковид и се надявам през новата година да не е така.

- Когато се срещате с почитатели, за кои ваши песни най-често ви споделят, че са оставили трайна следа в тях? Кое признание ви е развълнувало най-силно?
- Много често ми се случва хората да ми казват, че на еди-коя си моя песен са се влюбили, или са танцували на сватбата си. Например на „Къде да се спася от твоето обичам те“, или на „Не ми пука“.  Или пък ми казват: „На ваша песен се разделихме“. Много ме развълнува  и направо тръпки ме побиха, когато една госпожа от Русе ми написа, че е била в ужасно здравословно състояние и моя песен й е помогнала да се спаси и да оживее.

- В момента работите ли над нови музикални проекти, с които да зарадвате многобройните ви почитатели?
- Като отворих ютюб и видях там колко песни имам  - стотици, а  от тях сигурно половината изобщо не са пускани в ефир - какъв е смисълът да се издават нови, като не стигат до хората?!  Дори „Бог се роди, Коледо“ почти не я пускат, чудя се например и за „Жал ми е за всички непрокопсали“ - защо никога не я пускат, а е много хубава песен? Прекалено много чужди песни звучат, но все пак сме демократично общество и всеки може да пуска каквото си иска. Преди имаше борба да се пуска по-висок процент българска музика, като в цял свят, обаче така и не го приеха! Някои от музикалните редактори сигурно не разбират, че като сме на концерт и цялата публика пее с нас. На хората им доставя удоволствие да слушат и пеят с нас текстовете на песните ни от началото до края, но тези хора  явно си имат свое виждане каква музика трябва да се пуска и налага у нас.

- На книжния пазар вече се появи общата ви книга със Стефан Димитров „Безнадежден случай“, а преди това вие издадохте биографията си „Богдана на 20 и на 30 по 2“. Бихте ли споделили някоя от любимите ви истории от вашите книги, или интересна случка, която не успяхте да включите в тях?
- Не искам да издавам много. Хората могат да си купят книгата и да я прочетат – има много забавни истории и срещи с интересни личности, колеги и приятели. Ще ви споделя една любима история около раждането на сина ми. След като го родих секцио и на втория ден още бях в полусъзнание, защото много тежко родих, но въпреки това подписах документ и избягах от болницата заради концерта на Рей Чарлз! Помогна ми това, че лекарят ми беше приятел и ме пусна, макар че ми каза, че съм луда! Хукнах още с превръзките по мен и роклята от бременността - не бях за пред хора в този вид, но беше направо божествено и си заслужаваше!

- На вас лично, кои биографични книги са ви любими и са ви вдъхновявали?
- На Едит Пиаф и Шарл Азнавур – впечатлиха ме с трудностите, с които са се сблъсквали по пътя, защото хората не си дават сметка колко е трудна нашата професия. Тя е свързана с много енергия, любов,работа, дори самото появяване на сцена е изпитание и трябва голяма подготовка - да се разпееш, всичко да е изрядно - от косата до дрехата, да се настроиш психически и т.н.

- Какъв беше Париж от вашата младост, в който се влюбихте и разбрахте ли защо не ви резрешили да заминете за Франция, след поканата на Бруно Кокатрикс да пеете в легендарната зала „Олимпия“, която идва след като печелите „Златният Орфей“ само на 19 години?
- Защото просто времето беше такова и не ме пуснаха, а Париж тогава беше най-божественото нещо. Той и сега е един космополитен и прекрасен град, но вече я няма атмосферата от онези години. Навремето Шанз- Елизе беше една аристократична улица, по която се разхождаха много елегантни жени, с много магазини за музика и за дрехи - вървиш и се захласваш, докато сега за съжаление не е същото. Днес там продават сладолед и велосипеди, но и светът просто вече е друг. За мен Париж е градът със  специфичен аромат на парфюм, на кафе и на Сена. Последно бях там преди три години и се видях с много приятели.

- Как ухажват французите, в сравнение с българите?
- Много по-елегантно. Аз съм написала и в книгата, как един граф искаше да се ожени за мен. Французите стават прави пред дамите, което българите така и не го научиха и говорят учтиво, без агресивност и досадно сваляне, а елегантно. Когато работех в Париж имах невероятното преживяване Белмондо да ми целуне ръка и да ми направи комплимент за музиката ми. След това не си мих ръката поне няколко часа. (Смее се.)

- За пръв път отивате в Париж заедно с Емил Димитров. Какъв приятел  и човек беше той и с кои други колеги сте най-близка?
- Най-добрият човек на света - фантастичен! Прекрасен, истински приятел и днес много ми липсва. С него много сме си говорили и прекрасни неща сме си споделяли, но никога една дума не сме си казали накриво. Обажда ми се например в 2 часа през нощта и казва: „Взимай едно такси и идвай да пеем и свирим“. Аз късно си лягам, така че направо отивах и беше вълшебно. Той никога не е завиждал и не се интересуваше от клюки и интриги, даже понякога ние с Мариета и Васко Андреев като говорехме кой какво е казал и той: „Я стига глупости сте приказвали, нека да говорят“. А Васко Андреев казваше: „По-хубаво  е да говорят за теб, отколкото не“. Те бяха широко скроени и готини хора. Аз имам приятели главно от колегите мъже. Васил Найденов е другият ми любим приятел.  Боян Иванов и Борето Грънчаров също ми бяха много близки – с никой от нашето поколение нямахме скандали, а бяхме в прекрасни отношения! Друго възпитание имахме всичките, докато сега всички са прекалено  освободени.

- А близка ли сте с някой от новите изпълнители и те търсили ли са ви за съвет?
- Не, те никога не са потърсили някаква помощ. Аз бих могла да им кажа много неща, но не.  

- Дразни ли ви това, че в музикалните формати у нас почти не се пее на български?
- Във форматите има страхотни млади певци, но е тъжно какво става с тях след това - какво като спечели като после не се чува за тях?! Много ме дразни и това, че не пеят на български, защото те имитират Бионсе и Марая Кери – да, но те съществуват и са живи, за да имат нужда от заместници! Също така, те не знаят чак толкова добре английски - не им е матерен, за да могат да усетят всяка дума.Наистина е трудно да направиш и хубава българска песен – да те развълнува и да поднесеш правилно текста, за да стигне до хората.

- Какво мислите за това делене на по-стари и по-млади изпълнители и за факта, че само за новите певци има трибуна в музикалните медии?
- Това само в България съществува. Смешно е, защото те явно си мислят, че младостта е сила, но тя е сила за някои неща, защото само да си млад не е достатъчно - трябва да си и талантлив и умен! Глупаво е да си мислиш, че  да си млад само по себе си е нещо.

- Вярвате ли, че в любовта ви със Стефан Димитров е намесен пръста на съдбата, защото вие сте били заедно още от ученическия чин? Какво прави връзката ви толкова здрава през годините?
- Сигурно е така. Вече е и навик, защото сме заедно от толкова години и сме изградили доверие помежду си. Стефан е Близнак и си има характер,  понякога се скарваме по-остро и казваме: „Край - до тук!“, но само след 15 минути вече е минало. И на двамата ни минава много бързо.

- Харесвате ли мъже с мустаци, каквито дълги години имаше Стефан?
- О, това е случайно, но пък Мопасан казваше: „Целувка с мъж без мустаци е като яйце без сол.“ (Смее се.) 

- След толкова години заедно, Стефан продължава ли да ви изненадва и не обмисляте ли някой нов общ проект, след толкова съвместни хитове?
- Все по-рядко ме изненадва, но когато напише нещо много хубаво и му се радвам. Сега имаме едни нови неща и с Маргарита Петкова работим по тях, но чакаме да отмине пандемията. На сина ми (Лъчезар Аврамов -б.а.) също му се наложи да  отложи премиерата на новия си филм „Жълт олеандър“, защото тогава беше разрешено само 30 процента публика и с тези сертификати стана много сложно…

- Внуците ви наследили ли са музикалната ви дарба?
- Да! Много ги обичам - умирам за тях! Те са в Музикалното училище – единият учи ударни инструменти, а другият виола. Сега и двамата имаха продукции пред публика в училището и беше много вълнуващо. Просто се просълзих от любов, докато ги слушах! Музиката им дава култура – те знаят кой е Моцарт, Вивалди, Бетовен... 

- А истина ли е тази история, че ваша позната учителка ви се е оплакала, че когато пуснала Моцарт в клас, дошъл един от родителите – тип мутра - и й казал да не мъти главата на децата с това, а да им пуска попфолк? Сблъсквала ли сте се с други подобни трагично-смешни неща у нас?
- Сега се сещам, че преди години наистина имаше такава нелепа случка. Ядосвам се на такива неща, но се стремя да ги забравям. Подобни истории се случват непрекъснато, защото много изпростяха хората и на много простотия се дава възможност да властва, което е тъжно.

- А какво мислите за този компютризиран свят, в който живеят младите и фактът, че те общуват главно онлайн?
- Аз не мога да съдя младите – те са интелигентни и будни. Всеки търси себе си и дано така да намират себе си по-лесно, но не може да не ми прави впечатление, когато наблюдавам в кафенето например, как момче и момиче са на среща и не си казват дума, а гледат само в телефоните! Или да се запознават в интернет - в различни сайтове за запознанства, това на мен ми се вижда малко идиотско, защото любовта е да усетиш някого, да усетиш аромата му ако щеш, ръката му… Но наистина не мога да ги съдя, да са живи и здрави и който както си иска да живее. Внуците ми също са непрекъснато с компютрите, но пък знаят фантастично английски  и така си усъвършенстват езика, така че не съм против – отворена баба съм.  

- Позволявате ли на внуците да ви викат „бабо“, или подобно на някои ваши колежки не искате да чувате тази дума?
- Да, как да ми викат – баба естествено, иначе стара майко ли да ми казват!? Това звучи ужасно! (Смее се.)

- Вие сте един от най-заклетите привърженици на синята идея, има ли обаче неща, които според вас бяха по-добри преди 89-та година?
- Тогава беше много спокойно да ходиш по улиците, но от друга страна в лагера винаги е спокойно… В момента, това нашето не е демокрация, това е псевдодемокрация. Демокрацията е това да си свободен да мислиш, да имаш свободна воля и да спазваш законите. Ние днес, донякъде можем да говорим и да се чувстваме свободни, но не обичаме да спазваме закони.

- В една от най-хубавите ви песни пеете: „Аз знам, че Господ ме обича много и затова не ми пука…“  Усещате ли се наистина обичана от Бога и вярвате ли в чудеса?
- Да! Знам, че Бог винаги е до мен – усещала съм го. Уверена съм, че дори когато ми е най-трудно, той е до мен и ще бъде неговата воля. Майка ми беше много вярваща, в нашето семейство са се случвали какви ли не трудни неща, но тя винаги казваше: „Бог ще се погрижи“, а баба ми я допълваше: „Бог винаги се грижи за пиленцата си.“ За мен, всеки ден е чудо. Като се събудиш трябва да кажеш: „Благодаря ти, Господи, събудих се!“, защото всеки ден да виждаш природата, небето и слънцето, това наистина е чудо!