Бракувано оръжие за Ботевата чета

Продават на юнаците дефектни белгийски пушки

Искали дори нарезите в цевите да бъдат изтрити

Това е драматичен епизод от историята на Ботевата чета. Попаднах на него в спомените на проф. Константин Гълъбов. Днес малцина знаят бележития германист. Немската гимназия носи неговото име, но там си нямат и хабер кой е той. „Има само един портрет на стената и толкова“, казва дългогодишният преподавател Григор Димитров.

Константин Гълъбов (1892–1980) е родом от Перущица. Завършва Пловдивската мъжка гимназия. Записва славянска филология в Софийския университет. Заминава за Монпелие, после отива в Гьотинген, където следва германистика, философия, история на изкуството и археология.

През 1912 г. се връща, за да се сражава в Балканската война. След мира защитава докторска дисертация в Германия. У нас основава катедрата Немска филология. През 1933–1936 г. е декан на Историко-филологическия факултет. Иде превратният Девети септември 1944 г. и всичко „германско“ е подложено на гонения. Константин Гълъбов го тормозят с разследвания, анкети, доноси.

Той изповядва евробългарското единение на литературния кръг „Стрелец“. Неговото свидетелство за Ботевата чета обаче ярко контрастира с тази идеология. Европа продава на българските юнаци бракувано оръжие. Дефектни пушки, които гърмят кьорфишеци. Вносител е добрата стара Белгия, по която въздишаме още от времето на Алеко Константинов.

Младите българи били избити в Балкана

Константин Гълъбов

12 октомври 1925 г. Пътувам с параход „Юпитер“ от Виена за Лом и влизам в случаен разговор с непознат чужденец, вече много стар. Говорим дълго за съвсем обикновени неща – и ето, разговорът ми взима съвсем неочаквана посока. Привечер, когато по Дунав заиграват багрите на залязващото слънце, горе на палубата започват да пеят няколко български студенти. Това е песента за Христо Ботев и неговите юнаци, която събужда тоя път особени чувства в мене. Чужденецът се вслушва и долавя познатата дума – „Радецки“. И в неговия старчески поглед трепва някакъв блясък.

– За какво пеят? – запитва живо той и още преди да му обясня, добавя: – Някои ваши българи от Румъния преминаха Дунава с един австрийски параход на име „Радецки“ и после бяха избити от турците в Балкана. Това беше в навечерието на вашето освобождение.

– Да – отговарям аз, – тъкмо за този параход става дума в песента. Вие може би сте пътували с него?

– С него не съм пътувал, но познавам хората, които го заеха насила и преминаха Дунава.

Аз съм изненадан:

– Вие познавате тия хора?

– Да – отвръща старецът и додава някак сподавено: – Дори съм замесен в тази история – макар и малко...

Любопитството ми нараства изведнъж и аз започвам да го обсипвам с въпроси.

– Чакайте – прекъсва ме той, – такива подробности не помня, защото това е преди много години. Ще ви разкажа в общи черти само което си спомням сега.

– Моля, бъдете тъй добър, но не изпущайте нищо.

И старецът ми разказа следното:

– Преди освобождението ви от турците аз живеех в Букурещ, гдето бях търговец на оръжия. Имах и един съдружник, покойния ми приятел Карл Хиршорн, с когото бяхме открили фирмата „И. Якобсон“. Един ден при нас дойдоха няколко млади хора, единият от които имаше хубава брада и правеше впечатление на интелигентен човек. Поискаха да говорим насаме и ни предложиха да им доставим 200 бойни пушки, револвери, патрони и др. Отначало ние не се съгласихме, защото фирмата ни търгуваше само с ловджийски пушки и друго обикновено оръжие, но после решихме да им услужим. Обърнахме се към фирмата „Алберт Симонис“ в Лиеж, но тя ни изпрати бракувани белгийски пушки, и то под условие да бъдат продавани, след като се изтрият нарезите им в цевта. От това оръжие вашите българи не бяха никак доволни, но друго не можеше да се достави и затова помолиха да им го продадем поне с нарезите. Ние се съгласихме – виждахме обаче на каква опасност се излагат с него пред добре въоръжената турска войска и ни беше тежко, че изпращаме на сигурна смърт тия млади хора. Опитахме се да ги разубедим – те отказаха да говорят по този въпрос. Взеха оръжието и не се вестиха вече. Заплати ни го един от тях с пари, които му дал богатият търговец Евлоги Джорджу (Евлоги Георгиев).* После вестниците съобщиха, че младите българи били избити в Балкана. Това започна да ме измъчва – гризе ме съвестта и досега. Не трябваше да въоръжаваме с такова лошо оръжие вашите млади хора.

Изложих и себе си на неприятности, защото по този повод турското правителство направи дипломатически постъпки пред румънското, и бях разтакаван дълго по разни следствени комисии. Ходих дори при тогавашния министър Братияну, докато се откача. Претеглих много, господине, но за това не съжалявам. Тежко ми е само, че станах причина да бъдат избити толкоз много ваши млади хора.

Старецът млъква – аз го запитвам:

– Позволете, госоподине – на колко години сте сега и как се казвате?

– Защо питате?

– Защото това, което ми разказахте, е много интересно и аз искам да го отбележа в българския печат.

Старецът ми показа паспорта си: „Ернст Крауз, роден на 16 ноември 1849 г. в Мюнхен, живущ във Виена, ІІ, „Гросе Моргенгасе“ 16.“

– Благодаря ви, господин Краузе. Слепият случай ви е свързал с името на един голям българин – поета Христо Ботев. Тъкмо този българин е бил човекът с хубавата брада и интелигентната външност. Той е войводата на четата. На него и на други като него ние дължим свободата си. С вашето оръжие, колкото и негодно да е било то, вие сте услужили на българския народ. Младите хора, за чиято смърт съжалявате и до днес, не са били избити напразно.

Старецът ме гледа видимо доволен от думите ми.

На палубата се запява пак. Дунав се вълнува. Стъмените кръгозори слушат песента за Ботев и неговите юнаци...
__________

* В Българския исторически архив на Националната библиотека се съхранява следната телеграма: „Букурещ, 6 май 1876 г. Якоб Хиршорн. Ако Г. предплати 80 наполеона, 50 могат по-после. Други условия не приемаме. Якобсон.“