Българският Хамлет беше комунист

На социалистическата сцена играеше с партиен билет

На Недялко Йорданов много му пречи Призрака, защото според марксизма-ленинизма караконджули не съществуват

Хамлет е най-интерпретираният театрален герой. Представян е класически и авангардно. Само на българската сцена обаче се появява ектраординарно. В епохата на социалистическия реализъм беше комунист. Това не е измишльотина, а чиста проба истина!

Три знаменателни събития събира 1891 година. Тогава е основана Българската социалдемократическа партия. В Русе излиза първият български превод на Комунистическия манифест. Пак в крайдунавския град се появява първото домашно издание на “Хамлет”. Червена прокоба, която ляга върху шедьовъра на Уилям Шекспир.

По онова време Лебедът от Ейвън, както го наричат, гастролира у нас с театрални трупи, които играят на на гръцки, еврейски и турски. Една от тях се наричала “Ишекспирън драмлери”, ориенталски вариант на Кралския Шекспиров театър. Друга носела по-простичката фирма “Ибиш ага”. Неин сценичен връх била трагедията “Отело”.

“Дездемона, хей гьонлюм Дездемона, Бана хер шей сьойле йопса сени богаръм бьойле, бьойле, динини сиктим!”, провиквал се вдъхновено Отело. “Вай, Отело керата! Не пис бу миллет кабахат бенде йоктур, хей йолдаш!”, отвръщала Дездемона.

Нещо като сегашните турски сериали.

Първата сериозна постановка на “Хамлет” е през 1914 г. В Народния театър Сава Огнянов облича костюма на главната роля. Сетне в героя се превъплъщават Васил Кирков, Владимир Трендафилов и Константин Кисимов. Неговият Хамлет посреща превратния Девети септември 1944 г.

Ами сега?

“Хамлет” е световна класика, как ще я ситуираме в социалистическия реализъм. За щастие съществува челният съветски опит. Още през 1935 г. вестник “ЛИК” публикува решение на проблема: “В едно поволожко село колхозният режисьор е поставил “Крал Лир” в местния колхозен театър, като го е изменил значително и го е нагодил за местните условия и публика.”

Съединените щати, където по това време компартията е силна, също имат принос. Чернокожият пролетариат е жаден за високо художествени творби, но среща проблем с рецепцията. Нашето издание за литература, изкуство и култура информира:

“МАКБЕТ” ЗА НЕГРИ

В Харлем, негърски квартал в Ню Йорк, в един от най-големите градски театри се е състояла премиера на Шекспировия “Макбет”, предназначен за чернокожи зрители. Тъй като на черните актьори е бил непонятен бита на стара Шотландия, постановчикът пренесъл действието в Хаити, като съответно променил декорациите и подробностите. Действието се е развило всред тропически джунгли, но диалогът и сюжетът се е запазил напълно.

Българските режисьори се опират на братския съветски и американски опит. “През 50-те и 60-те години у нас - сочи театроведът Божидара Божинова - официалното становище за Хамлет е, че той е борец за най-висшия, светъл идеал на комунизма. От позицията на най-светлото общество, с най-непреходни единствени ценности се определя и образът на Хамлет.”

След историческата промяна пиесата е играна най-рано в Бургас през сезон 1945-1946 г. Десетилетие по-късно Вили Цанков я поставя във Варна, след него Методи Андонов във ВИТИЗ. През 1964-1965 г. я аплодират на софийската “Народна сцена”. Тук режисьорското решение на Леон Даниел надхвърля и най-смелите очаквания. Неговият спектакъл започва с

“Песен за комунизма”:

Комунисти, комсомолци, пионери

сме в един и същи строй.

Комунисти, комсомолци, пионери

заедно във труд и бой.

На Хамлет му връчват партиен билет чрез политизиране на основния драматургичен конфликт. При Шекспир той е между Хамлет и Клавдий. В социалистическите интерпретации на трагедията е различно. “Тук - обяснява Георги Тодоров - централният конфликт е между Хамлет и съществуващата порочна политическа система. Със средствата на сценичния контекст се обособява и извежда на преден план едно ново действащо лице - колективният образ на кралския двор като машина за потискане. Целият двор се превръща в един добре смазан полицейски механизъм, който постоянно дебне Хамлет.”

Иначе казано, царедворците са народни изедници, а Хамлет е борец за народни правдини! Според Тодоров най-крайна е политизацията при Недялко Йорданов. Той поставя пиесата в Бургаския театър през 1979-1980 г. В Недялковото свободно съчинение комичната фигура на Озрик е обърната в архизлодей, който дърпа конците на интригата.

На Недялко Йорданов много му пречи Призрака, защото според марксизма-ленинизма караконджули не съществуват. Чуди се как да се отърве от него, но е дяволски трудна задача. Призрака се явява в четири сцени, няма начин да бъде елиминиран.

След дълги творчески лутания на Недялко му светва спасителна идея. Да материализира нетленния персонаж. Призрака бил всъщност Клавдий, преоблечен като брат си с мисия да провокира Хамлет. Така със замаха на гения Недялко остава верен на диалектическия материализъм.

В сценичните изяви на българския Хамлет има и препъни камъни. Не всички следват партийната идеологема. В някои представления Наум Шопов играе героя с бръсната глава. Театралните законодатели са разгневени. Владимир Каракашев стиска юмрук и изригва:

“Ако му махнем класическия костюм и перуката лесно можем да си го представим с черни очила, тесни панталони и черен пуловер да държи в ръцете си някакво циклостилно издание на Кафка или Сартр, които чете, без особено да разбира - просто така, защото иска да бъде независим в мисленето си...”

Комунистът Хамлет се появи прощално на 17 април 1987 г. В постановка на Асен Шопов с главен герой Стефан Данаилов. Народният театър избухна в аплодисменти. До Десети ноември 1989 г. му ръкопляскаха 47 пъти. Независимата критика обаче беше на друго мнение. Юрий Дачев написа:

“Полупублицистична, полуоперна, постановката на Асен Шопов използваше епидермалния пласт на актьорския му характер. Някъде зад Хамлетовите дилеми надничаше една може би неосъзната, но излъчвана от Стефан Данаилов недоверчивост към трагизма на душевните конвулсии на героя.”

Истинският Хамлет не се среща на всеки километър!