Златоград и разорената от турците през XVII в. митична епископия Кръстогорие

Има сведения за съществуването й в Средните Родопи

Названието „Беловидово“, то идва от характерния облик на златоградските къщи с техните изцяло бели фасади

В издадения през 2017 г. от неговите нашенски последователи сборник статии известният с антибългарските си възгледи нидерландски османист Махиел Кийл посвещава кратко съобщение на Златоград. В характерния си стил той се нахвърля върху единствения български писмен извор, който може би отразява ранната история на китното родопско градче. “Исторически бележник” е една от хрониките за случили се през ХVII-ХVIII в. събития, обявявани днес за възрожденски фалшификати.

Става дума за ръкопис от архива на райковската учителка Райна Казалиева и сина й Христак Поппанделиев. Това уж са летописни бележки на атонски монаси, като последен е йеромонах Григорий (поп Глигорко). В тях се говори за насилствени помохамеданчвания в Средните Родопи през ХVII в. и за съществувалата там епархия Кръстогорие начело с епископ Висарион, загинал мъченически за вярата си. През XIX в. тези спомени са преписвани поне четири пъти, накрая са изгубени и после възстановявани по памет. Златоград (турско наименование Даръ дере) е споменат с името Беловидово сред селищата, оказали през 1661 г. съпротива на турците и опазили християнската си вяра. Там е и единственото сведение за най-прочутия златоградчанин Дельо воевода, който през 1720 г. заедно с други хайдути участва в нападението над Райково, за да мъсти за убийството на 200 българи, отказали да приемат исляма.

Точността на сведенията в “Исторически бележник” наистина е доста несигурна. Последният му изследовател е османистът Георги Митринов, който също констатира спорна автентичност, но предполага, че все пак някога наистина е съществувала летописна книга, в която атонски монаси са отбелязвали важни събития от ХVII-ХVIII в. Относно името Беловидово и други споменати там “народни” названия на селища, Митринов смята, че доказателствата за съществуването им са недостатъчни. Но българският автор открива у критиката на Кийл към “Исторически бележник” толкова съзнателни или несъзнателни грешки, които превръщат самия него във фалшификатор. Най-фрапантната е непрекъснатото бъркане на името “Беловидово” в ръкописа с “Лебовидово”, каквото название не съществува никъде.

Паметникът на Дельо воевода в центъра на Златоград.

Махиел Кийл е категоричен, че споменатата в “Исторически бележник” епископия Кръстогорие и нейният архиерей Висарион са измислени и никога не са съществували. Той нравоучително се обръща към “пишещите разкази за ужасите”, които трябвало да знаят, че “църковната история е сред най-добре познатите и най-изучените проблеми” и в нея никъде не се споменавало за такава епархия.

Предвид моята 40-годишна усилена археологическа дейност в Източните Родопи и откриването на повече от 20 средновековни християнски храма там, аз също познавам отлично тази история. Обратно на мнението на Кийл обаче знам, че в църковната география има още доста бели петна. Най-близкият пример е едва на 50 км от Златоград в Източните Родопи, където бе локализирана голямата средновековна епископия Ахридос, за чието съществуване никой не подозираше. Тя стана известна единствено на базата на провежданите от моите екипи разкопки, при които бяха открити десетки оловни печати, скрепвали през Х-ХII в. писма на различни нейни епископи. Търсенето от различни византинисти в архивите на Вселенската патриаршия обаче останаха без успех - името на Ахридос не се открива никъде в иначе подробните описи.

Възрожденската църква „Св. Георги“ в Златоград.

Ето защо не мога да отрека с лека ръка евентуалното съществуване на неизвестна в регистрите епископия в Средните Родопи. Още повече, че става въпрос за “тъмните векове” на турското робство и за вътрешността на необятната Родопа. Може би бъдещи разкопки биха потвърдили съществуването на такава епархия.
Що се отнася до названието “Беловидово”, то идва от характерния облик на златоградските къщи с техните изцяло бели фасади, с които те се отличават в родопската архитектура. Запазените днес сгради са строени най-рано в началото на ХIХ в., но няма основания да се смята, че по-ранните не са следвали същата традиция. Ето защо “Беловидово” трябва да се възприема по-скоро като епитет, станал второ име на селището. Определението “белокаменен/белокаменна” и “бели” се употребява често в народните песни (“белокаменна чешма”, “бели манастири” и т. н.) Особено интересен е случаят с руската столица Москва, чието име в средновековните хроники задължително върви с епитета - “Москва белокаменная”.

Очевидно зрънцата историческа истина в “Бележник”-а са примесени с легенди, какъвто е случаят и с Дельо воевода. Ето защо не бих видял нищо чудно във възможността турското название “Даръ дере” понякога да е замествано от местните българи с “Беловидово”. Още повече, че ние не знаем нищо за името на средновековното селище, което е предшествало тук това от османския период и от което археолозите са разкрили цели два некропола!

През “тъмните” векове на турското робство Златоград е бил център на значителна област, простираща се в Средните и частично в Източните Родопи. В наличните на този етап османски документи от ХVI и началото на ХVII в. там са отбелязани 22 облагани с данъци селища и местности. Така се наблюдава сериозна населеност, което опровергава т. нар. теория на “свободното място”. Както се видя в предишните ми материали, днес с нея някои османисти се опитват да оправдават целенасоченото изтласкване на християните от плодородните зони в планината.

Според османските описи от ХVI и началото на ХVII в. селищата в района са в съотношение 11:9 в полза на мюсюлманите (две данъчно обложени местности са “мезри” - изоставени преди села). Преобладаващо християнски остават по-големите населени места като Даръ дере, Ак пънар (дн. с. Бял Извор, Ардинско) и Угурлу виран (дн. с. Калотихон в Гърция), а в някои като Узун дере (дн. гр. Неделино) се наблюдава приблизителен паритет. Мюсюлманите също притежават някои големи села, където по принцип не остават християни - Шахин овасъ, Елмалъ (дн. с. Ехинос и с. Меливия в Гърция), Чатак (дн. с. Пресека, Кирковско) и др. Наблюдава се тенденция за увеличаване на мюсюлманското население в най-южната периферия на Златоградската област, намираща се близо до равнините на Беломорието. Това е обяснимо поради силната колонизация на тези части от османските завоеватели.

Много важни данни дават археологическите проучвания, които допълват и коригират представите ни за религиозната принадлежност на жителите. В общи линии те подкрепят информацията от османските описи. Има обаче случаи, когато данните коренно се разминават. Така например село Гьонюллю (дн. с. Припек, Джебелско) е дадено в регистър от 1590 г. като чисто мюсюлманско село. Проучванията на цели три християнски средновековни некропола в неговата околност обаче показва съвсем друга картина. Очевидно в предишните два века са се случили събития, които коренно са променили конфесионалната принадлежност на жителите.

Още по-красноречива е картината в Чатак, което се появява в опис от 1516 г. като мюсюлманско село и остава такова и в 1590 г., когато наброява 130 мюсюлмански семейства. При археологически разкопки обаче на мястото на ранните мюсюлмански гробища обаче са открити останките от християнска църква от ХIV-ХV в. А на 2-3 км между селата Добромирци и Генерал Гешево се намират още няколко регистрирани и проучени чрез разкопки християнски храма със същата датировка.