Историята като услужлива учителка

В Скопие търсят „модел“, по който да прокарат конституционните промени за вписването на българите там

Чудя му се на акъла на Буяр Османи, външният министър на Северна Македония. Да вземе да се оплаче, че щяло да му се наложи да работи с шести поред свой български колега през последните две години, две години и половина, имайки предвид Мария Габриел. Това пречело на работата и на намирането на решения в отношенията ни, и така нататък.

Вместо да се радва, Османи се оплаква. Че ако беше работил по-дълго време с всеки от шестимата, както с Екатерина Захариева, да речем, за всеки от нашите шефове на дипломацията щеше да стане ясно с кого си имат работа и да му турят мярката на Буяр, която заслужва. За този къс период на политическа несигурност у нас се изредиха трима редовни - Захариева, Генчовска и сега Габриел, и трима служебни министри на външните работи -  Светлан Стоев, Николай Милков и Иван Кондов. Най-дълго с Османи работи Екатерина Захариева, която имаше достатъчно време да опознае поведението и платформата, на която партньорът й стои и да му дава отпор, какъвто той заслужава. Другите, докато се опознаят, докато са научат да разпознават реалното от мнимото и докато се усетят, че оттатък край Вардар се опитват да ги будалкат зад иначе симпатичната физиономия на д-р Османи, вече ги сменили. Да не говорим, че в играта имаше и един седми играч, твърде активен в амплоато си на съветник на премиера Петков, който се опитваше да изпълнява самостоятелна роля, прекрачвайки линията, откъдето почва националният интерес на България.

Така, както Буяр Османи се изрази, човек не може да има друго впечатление, освен че той се кани още дълго да ръководи външната политика на Северна Македония. Или най-малко в онези девет месеца, в които Мария Габриел ще e начело на българската дипломация. Странното е обаче, че няколко часа след като се намуси, че трябва да се запознава и опознава с Мария Габриел, Османи от името на своята политическа сила обяви в социалните мрежи, че ДСИ е готова да изпълни условието, поставено от опозиционната ВМРО-ДПМНЕ да влезе във властта, само ако хората на Али Ахмети излязат от нея.
Такова изискване постави лидерът на ВМРО-ДПМНЕ пред премиера Димитър Ковачевски на тяхната двустранна среща миналата сряда, когато Ковачевски предложи на опозиционния политик да отстъпи на неговата партия пет от министерските кресла, които социалдемократите държат в момента. Разбира се, предложението на премиера и лидер на СДСМ не беше проява на политически алтруизъм, защото срещу него той очаква депутатите от ВМРО-ДПМНЕ да попълнят с гласуването си недостигащите няколко бройки за мнозинство от две трети, с което конституцията да бъде променена и българите да бъдат вписани в нея.

Отговорът на Мицковски бе - да, но без ДСИ. А Османи отговори - да, веднага, щом става дума да се отвори пътя на страната за преговорния процес за членство в Европейския съюз.

Мицковски има основание да бъде крайно неприятелски настроен към ДСИ. Както се казва, има да им връща. На парламентарните избори на 11 декември 2016 г. ВМРО спечели само два депутата повече от опозиционния тогава СДСМ на Зоран Заев, който идваше на вълната на „Шарената революция“. Победа, но недостатъчна за мнозинство. Лидерът на ВМРО-ДПМНЕ щеше отново да бъде премиер, ако неговият коалиционен партньор ДСИ в последния миг не реши, че да си във властта с Груевски вече не е полезно и предпочете да направи коалиция със СДСМ на Заев. Груевски отиде в опозиция, дойде времето на Заев.

Ако не друго, политическата акробатика, проявена по време на срещата на Ковачевски с Мицковски, предизвика нова динамика в търсенето на политическо решение, с което да се изпълни условието за конституционни промени. Създава се ситуация, която вече е „дежа вю“ в историята на младата държава.

По същество сега Ковачевски предлага една форма на широка коалиция между управляващи и опозиция. Подобна ситуация имаше и през лятото на 2001 г., когато след въоръжения конфликт по Шар планина бе подписан Охридският мирен договор. Повече под натиск отвън, а по-малко от желанието на управляващия тогава ВМРО-ДПМНЕ начело с Любчо Георгиевски, бе съставено правителство и с участие на опозиционния СДСМ на Бранко Цървенковски. Трябваше да се спасява крехката държавност на Република Македония. За да бъдат клаузите от Охридския договор, с който се сложи край на конфликта, отразени в конституцията на страната, беше нужно мнозинство от две трети. Правителството на широката коалиция на спасението го осигури. Бе запазен гражданският мир, етническото равновесие бе гарантирано чрез повече колективни права на албанската общност в страната. И до днес, двадесет и две години оттогава, има спор дали всичко, записано в Договора вече е конституционно осигурено, или има още да се иска.

Това е единият модел на осигуряване на мнозинство за промени в основния закон. Другият модел е от по-ново време и е свързан с изпълнението на Преспанския договор между Гърция и Република Македония. На премиера Зоран Заев не му достигаха осем депутатски гласа за мнозинството, с които промените да минат. Заев дори и не се опита да търси съгласие с опозицията в лицето на ВМРО-ДПМНЕ, която все още не можеше в този момент да дойде на себе си, че е изгубила властта и че нейните лидери, в това число и председателят й Никола Груевски, са подложени на съдебно дирене. Като прагматичен човек, влязъл в политиката от бизнеса, Заев просто си купи осем депутати от опозицията, които в това време или бяха под домашен арест, или в следствения арест в Скопие. Всички те, за участието под една или друга форма в насилие в парламента на страната вечерта на 27 април 2017 г. Дошъл начело на управлението на страната с обещанието, че ще сложи край на използването на съдебната система като бухалка и политически инструмент, характерни за режима на Груевски, Заев направи точно това, което системно вършеше неговият предшественик. За „опора“ или оправдание му служеше препоръката на високопоставен брюкселски чиновник, който бе дал съвет „решенията да бъдат взети по балкански и рационален начин“. 

Обвиненията на осемте бяха свалени, арестите бяха отменени и всички те отидоха в Събранието в деня на гласуването и осигуриха мнозинството от 80 гласа за промени, най-болезнената от които е смяната на името на Северна Македония. Дори се говори, и то с доста голяма доза достоверност, че плюс всичко това е имало и големи суми, които са потънали в джобовете на онези от „нощта на кървавите глави“.

Като гледам съотношението на силите в Събранието сега, си мисля, че Ковачевски ще ползва някакъв смесен вариант на описаните най-общо два модела за гарантиране на парламентарно мнозинство. На него не му стигат точно толкова гласове, колкото преди пет години на Зоран Заев - осем. На срещата с Мицковски е предложил ВМРО-ДПМНЕ да влезе във властта без избори срещу нужната парламентарна подкрепа. Но чувам, че Ковачевски и неговият първи вицепремиер Артан Груби от ДСИ имали вече „в ръцете си“ точно толкова пратеници от ВМРО-ДПМНЕ, колкото са им нужни. Макар че всички 44 опозиционни депутати заявяват, че няма да подкрепят промените в конституцията, защото това щяло да „българизира“ Северна Македония.

Ще видим.