Как гръмна барутната фабрика в Русе

Жестоката авария взе 81 жертви

Закономерно, парламентът подмита под килима скандала. Домораслата ни Темида също е милостива

Буре с барут ни слагат под задника хитрите европейци. Германски оръжеен гигант ще строи у нас завод за взривното вещество. Причините са евтината работна ръка, замърсяването на околната среда и опасното производство. Няма да плащат дебели заплати, няма да тровят техния въздух, опазват живота и здравето на арийското племе. А нас, туземците на континента - кучета ни яли!

Малцина знаят, че най-жестоката производствена авария се случва тъкмо в барутна фабрика. Отнема живота на 81 жертви, които още помни Русе. Чорбаджиите на предприятието са петима братя, алчни за лесна печалба като сегашните им европейски колеги.

Никола, Тодор, Лазар, Минко и Борис са родом от Банско. След Освобождението се преселват в София. Основават търговска фирма, начело с Никола и Тодор. Минко пък става финансов съветник на княз Александър Батенберг. Покровителствени от двореца, братоците вдигат два хотела, сгради с магазини и кантори, слагат ръка на две банки.

Най-съществена обаче е търговията с оръжие. Гешефтарите купуват от войската бракувано снаряжение и го продават с надценка на Македонската революционна организация. В далаверата техен ортак е професионалният атентатор Наум Тюфекчиев. Той участва във всички политически убийства по онова време, включително на Стефан Стамболов.

През февруари 1897 г. военното министерство организира търг за стари пушки и патрони на стойност 300 000 лева Революционерите усещат, че Иванови ги будалкат и се явяват самостоятелно. Нямат шанс, с благословията на военния министър братоците прибират 112 000 пушки и 50 милиона патрона.

Тук щръква проблем!

Пазарът за патроните е ограничен, но не е така с барута в гилзите. Той се харчи по широкия свят, откакто са го изнамерили китайците през IХ столетие. Сега у нас едно кило струва 240 лева. Сиренето, доматите и краставиците дишат барутните изпарения. Затова германците ще строят „завод за живота“ по думите на Вапцаров.

Братя Иванови излизат от ситуацията с ловък маньовър. В Русе и Разград вдигат две фабрики за преработка на патроните. Боян Драганов, който подробно е проучил скандалният случай, пише:

„Барутната фабрика в Русе се намира в източната част на града, край Дунава (бившият месокомбинат „Родопа“). През 1897 г. във фабриката ежедневно работят между 217 и 318 души - предимно млади мъже, жени и деца. Това я прави едно от най-големите промишлени предприятия в крайдунавския град. Една любопитна подробност - през 1896 г. в нея се труди бъдещият прочут писател Антон Страшимиров.“

„Фабриката - продължава Драганов - голяма паянтова дървена барака, разделена на две части, заема пространство от 4000 кв. м. Висока е 4 м и има три врати, две от които са винаги заключени. Мярката е наложена, защото много от работниците задигат барут и го продават на черния пазар. В първото отделение около 40 мъже вадят куршумите от патроните. Оттам гилзите се отнасят в барутното отделение, в което за по 30-40 стотинки на ден, се трудят около 80 жени, момичета и момчета, някои от които 12-годишни. С медни длета те извеждат барута чрез „човъркане“. Барутът се изсипва в чували, които се складират на 50 метра извън бараката в нарочно изкопан погреб...“

По-нататък в „производствения процес“ пукат капсулите на гилзите и ги мачкат с чук. Тях продават на леярни, а оловните куршуми сами претопяват на място. Клиенти на оловото са главно рибарите за тежест на мрежите. При братя Иванови нищо не се губи, всичко се изтъргува.

За да демонстрират безопасност, чорбаджиите влизат със запалени цигари. Разхождат се и отронват едно „Бог да пази!“

На 25 юли 1897 г. обаче Господ нещо се е разсеял и иде страшното. „Към 13,30 часа - сочи Боян Драганов - в барутното отделение става възпламеняване поради невнимание от страна на работещите. Избухва пожар, който обхваща цялото помещение. Започват да експлоадират складираният барут и патрони. Настъпва огнен ад.“

Барутът е тон и половина, отделно са патроните. Част от работниците изгарят веднага. Другите хукват към единствената отворена врата. Някои са размазани от бягащите. Най-съобразителните скачат в Дунава да гаси горящите им дрехи.

Пет часа огнените езици поглъщат страдалците. В болницата са откарани петдесетина, повечето свършват в мъчителни гърчове. „Когато пламъците затихват - хроникира Драганов - се разкрива потресаваща гледка - земята под бараката е добила цвят на керемида и е осеяна с телата на десетки напълно изгорели и полуизгорели работници. Две сестричета са посрещнали страшната смърт прегърнати.“

В същото време Фердинанд се връща от Европа. На кораба „Крум“ князът чува гърмежите. Свитата го уверява, че са тържествени салюти, той подозира атентат срещу него. Като стъпва на брега, вижда жестоката истина. Според граф дьо Бурбулон от княжеския антураж, коронованият две нощи не спал, измъчван от кошмари.

Жестоката равносметка е 81 овъглени, някои остават неразпознати. Русе потъва в траур с некролози по улиците. Братята ги гледат, цъкат с език и палят цигари. Никола и Тодор са арестувани, но срещу гаранция от 100 000 лева излизат на светло. Тогавашният съд е като сегашният - парите спасяват разбойниците. Държавата отпуска 5000 лева за ковчези.

Трагедията влиза в Народното събрание. Найчо Цанов, един от малцината честни политици, иска оставката на правителството. На власт е Народната партия, която няма нищо общо с народа. В нейните редици тежко стъпват милионерите Иван Гешов, Теодор Теодоров, Георги Губиделников, Атанас Буров. За него се пее песента:

Ех, да бях богато чедо,

Буров да ми беше дедо,

„Дубъл екстра“ щях да пуша,

мъката си щях да туша.

Великолепната петорка Иванови теши мъката си тъкмо с „Дубъл екстра“!

Закономерно, парламентът подмита под килима скандала. Домораслата ни Темида също е милостива. Слага на едната везна шепа барут, на другата вината на Иванови. Везната измамно се клати. За толкова погубени човешки живота Никола получава три месеца затвор, а брат му Тодор само месец. Плюс 62 000 лева обезщетение. Двамата обжалват пред Апелативния съд, който намалява сумата на 25 000 лева.

През 1897 г. нашата оръжейна промишленост гърми за първи път. После има много експлозии. Една от най-тежките е през 1929 г. в софийския квартал „Лозенец“. Тогава загиват 30 клетници. През 1978 г. гръмна Военният завод в Сопот. Не се разбра колко са жертвите, но ударната вълна изпочупи прозорците чак на съседно Карлово.

Сега германците слагат бурето с барут пак там, в града на народния поет Иван Вазов!