Как сте със здравето?

И след оставката на кабинета капаните си остават заредени и неизбежно ще насочат политиканите ни към поредната сглобка

Коя от досегашните „промени“ адмирирате, та даже смятате да я продължите?

И след оставката на кабинета капаните си остават заредени и неизбежно ще насочат политиканите ни към поредната сглобка. Тъй че, въпросът „Какво следва?“ изглежда направо неуместен. То е повече от ясно, какво предстои: кърпеж след кърпеж, докато парцаливите кръпки направят съвсем неразличим образа на клетата ни държавица. И забравете да се надявате на онова, което „следва“ - то вече е било тук и то неведнъж.

Далеч по-важен е друг въпрос: „Как сте със здравето?“ Но него никой не се сеща да го зададе на властниците.

Тук е уместно да припомня един парламентарен куриоз, сътворен от знаменития кардиохирург проф. Чирков.

Беше по времето на Седмото Велико Народно събрание, юли 1990 година; обсъждаха се кандидатурите за негов председател - и внезапно Чирков, който беше депутат от партията на Дертлиев, отиде до трибуната, където в момента се намираше един от кандидатите - акад. Николай Тодоров, и кротко започна да го разпитва: как е със здравето, колко му е кръвното налягане и пр. Това беше нещо нечувано, залата замръзна - а нейното интелектуално ниво бе поне десет пъти по-високо от това на всички следващи парламенти. Защото там имаше немалко истински знаменитости, които обаче след години избягваха дори да минават край сградата на Народното събрание, толкова бяха омерзени от случващото се там, пропадането на парламентаризма сякаш нямаше предел.

Чирков си зададе въпросите, академикът им отговори без да се цупи, а сетне беше избран и за председател, което не беше изненада, като се има предвид забележителната му научна кариера. А Чирков, макар и за броени минути, ни вкара в „Еврозоната“ - не тази на кинтите, а на проверените във времето европейски практики и процедури, включително и тези, които поощряват издирването на цялата истина за един политик, не на последно място и тази за здравословното му състояние.

Стореното от Чирков си остана самотен жест, нещо ексцентрично и направо ненужно според тукашните селяндурски практики - и никога повече не беше повторено. То нямаше и как да се случва това - щеше да бъде непосилно трудоемко занимание при наплива към Парламента на всевъзможни случайни типове и дори на някои формени идиоти. В крайна сметка, докарахме я дотам, че отдавна вече никой не смее да пита „народните избраници“ как са със здравето и най-вече дали изобщо са с целия си - а когато по изключение това се случваше, публиката трябваше стоически да преглъща лъжливите им отговори.

Годините минаваха, Българският Преход се тътреше тромаво, много често неизвестно накъде, и се изговаряше още по-мудно, окончателно бе забравен и въпросът за здравето на новите строители на България. Горката тя - нерядко видимо болни хора разполагаха със съдбата ù. Най-често срещаната болест бе неукостта, но от нея никой не се срамуваше, напротив - носеха я, сякаш е нещо като френския орден на Почетния легион. В случая - легиона на варварите, но това е дребна подробност.

Все пак, имаше и някои малки утешения, докато Преходът симулираше някакъв животец - например, телевизионната революция в началото на 90-те години, продуцирана почти изцяло от разрешената отново „Всяка неделя“. Тя беше далеч по-интересна и истинска от Прехода, в нея традиционните стандарти бяха безмилостно разрушавани, а фактите, новите идеи и техните носители често бяха проверявани в движение, на живо.

Веднъж, към края на една бурна емисия, от режисьорската апаратна ми подсказаха, че мога да имам още един непредвиден събеседник. От множеството пред сградата на телевизията, което редовно се събираше в неделните вечери, за да окаже подкрепа на предаването, поискали да дам думата и на един техен представител, дори вече го били избрали с гласуване. Казах да го поканят и това беше поредният прецедент в дотогавашната телевизионна практика. Младият мъж, когото доведоха - без да го питат как е със здравето, не каза нищо запомнящо се, но самата му поява като „човекът от улицата“ го кредитира с особено доверие, което той майсторски използва, за да се превърне в забележима фигура в опозицията, по-късно завъртя и куп едри бизнеси, дори се сдоби и с контрола над една банка. Това беше небезизвестният в следващите години Любомир Павлов.

Може ли да се случи това сега с някой екзалтиран младок от днешната улица? Отговорът, струва ми се, е лесен: не. И слава Богу, за да не се молим излишно да не ни налази отново някой Кирчо, чийто неудържим, но и необясним възход все още остава загадка.

Добре, властта се самоизмете - Б. Б. едва се сдържа публично да благодари на протестите за услугата, която му направиха. Тия от „промяната“ на Кирчо - главно те - са на ход. Но преди да се захванат с каквото и да е, би било хубаво, ако най-накрая се погрижат за името на партията си - иначе то винаги ще ни разсмива като един от най-разкошните гафове изобщо през годините на Прехода. Цъфнали сте тук, за да разрушите из основи Статуквото - така поне твърдите, но се самоопределяте като „продължители“ на някаква промяна. Коя/чия промяна?

Коя от досегашните „промени“ адмирирате, та даже смятате да я продължите? Може би някоя от промените на Бойко? Няма да дочакаме отговорите на тия въпроси, а и площадите отдавна са ги забравили.

Кирчовци дължат и други отговори: от пет години си играят на „прескочи кобила“ с когото завърнат, те наложиха в тукашното подобие на политика позорните „сглобки“ - докога ще трае това? И всеки път, така е и сега, тържествено декларират, че „започват на чисто“ - любимото заклинание на развратната съпруга, когато уговаря мухльото-рогоносец да ù прости греховете.

И по-важното: в каква „игра“ възнамерявате да включите „младите“? А колцина от избраните от вас „млади“ ще издържат един дори повърхностен тест за интелектуално здраве - очевидно ги подбирате по свой образ и подобие, а това е доста нахално, след като специално вашето квартируване в политиката е епопея от срамни провали.

Минаха цели 12 години от „Протести 2013“, изнизаха се и пет години след „Протести 2020“ - но паметта ни не открива нищо, което решително да е променило представата за „младите“ - продължават да ги приемат като патерици към нечий проект, които, след реализирането или провала му, гнусливо ще захвърлят.

Паметта обаче ни припомня и друго - студентските протести и стачки през 1990 година; тогава не кичеха техните герои с безличното „младите“. Студентите пък не се пазаряха за размера на учебните такси - а за „размера“ на Свободата, общата Свобода.

Те имаха и по-голямо въображение - а всички знаем фразата „Свободата е плод и на въображението“. Между другото: каква част от активните днешни „млади“, които придават колорит на протестите, са студенти? 

В ония години студентите имаха и ярки лидери - интересно, как би изглеждал един днешен лидер на „младите“, в сравнение с Кошлуков от 90-та година? От „Продължаваме Промяната“ са си харесали неколцина „млади“ и ги развеждат по телевизионните студия, колкото да развеселят публиката с вербалните им недоимъци. Но и това не е някаква изненада, след като отдавна „Оскар“-ът за вербален геноцид отиде при самия Кирчо.

В крайна сметка, тъкмо „Кирчовци“, опекуните на „младите“ - след провала на всичките им досегашни начинания - ще си останат в паметта на Времето само като продукт на една блестяща операция, която превзе, макар и временно, на абордаж цяла една държава. Никой все още не е наясно, кой/кои са авторите на този замисъл и е напълно възможно никога да не научим това. Но, все едно, след операцията на тия случайници българската политика вече не е същата. Това са пиратите на Прехода. Тяхната безскрупулност би изплашила дори капитан Дрейк. Още преди десетина години писах за един от покровителите им, че гледа на България като на ограбения от Дрейк Номбрес де Диос, нищо повече - това в пълна степен се отнася и за Кирчовци.

И изобщо няма смисъл да бъдат питани, как са със здравето.

Съвсем сигурно е и друго: скоро няма да дочакаме от нашите политикани отговорите на още по-важния въпрос: „Как сте с Времето?“