Нов прочит на българската история от 1018 г. до средата на XV в.  

Многотомната „Българска национална история“ обединява усилията на учени от различни университети и научни институти

Задача на поредицата е да проследи историческите процеси не само в държавните граници, а в цялото българско етнокултурно пространство

Един от сериозните опити за изследването и представянето на миналото е многотомната „Българска национална история“, а в основата на този научен проект е акад. Григор Велев (1935-2020). Идеята е възприета от Иван Петров, директор на издателство „Абагар“ във Велико Търново. Първият том („Българските земи през древността“), общо 940 страници, излезе през 2011 г. с автори акад. Васил Николов, проф. Димитър Попов (1950-2015) и проф. Петър Делев. В него са представени праисторическите епохи, древните траки, наследството на Римската империя. Вторият том („Древните българи, Старата Велика България и нейните наследници в Източна Европа“) се появи през 2013 г. с общ обем от 448 стр. Автори са проф. Рашо Рашев (1943-2008), проф. Георги Атанасов, д-р Живко Войников, д-р Георги Владимиров и гл.ас.д-р Николай Хрисимов, които проследяват теориите за произхода и историята на (пра)българите, „империята“ на Кубрат и „дъщерните“ ѝ държави, на първо място Волжка България. Том III е от 811 страници и със заглавие „Първото българско царство (680-1018)“ и автори проф. Георги Атанасов, проф. Пламен Павлов и доц. Веселина Вачкова. Преди броени дни излезе том IV с обем 727 стр. (“Византийското владичество и епохата на Второто българско царство (1018 г. – средата на XV в.)“ с автори проф. Пламен Павлов (ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“), проф. Георги Николов (СУ „Св. Климент Охридски“), доц. Иван Лазаров (ВТУ), д-р Анелия Маркова (ВТУ) и доц. Красимир Кръстев (СУ). Включени са текстове на други специалисти, а общата редакция на този и на предишните два тома е моя.

Българска национална история, т. IV

Може би най-ценното е, че проектът „Българска национална история“ обединява учени от различни университети и институти, представяйки днешната наука в нейната пълнота, многообразие и новаторски идеи. Сериозното закъснение на четвъртия том се дължи на ред причини, вкл. пандемията „Ковид – 19“. И ако долната хронологическа граница визира гибелта на Първото царство, горната е различна от общоприетите 1393 и 1396 г. Фактите и новите изследвания показват, че Видинското царство пада под османска власт най-вероятно през 1422 г., Добруджа през 1399-а, а деспотството Загора с център Несебър (византийска формация, но с доминиращо българско население) – заедно с Константинопол през 1453 г. 

В първия раздел заедно с проф. Георги Николов разглеждаме стопанското, политическото и културното развитие, външната заплаха (печенези, узи, кумани, унгарци, кръстоносци), въстанията на Петър Делян, Георги Войтех, Нестор и Травъл, Охридската архиепископия „… на цяла България…“, културата и изкуство във времето на византийската власт (1018-1186).

Вторият раздел е посветен на възобновяването на независимото  Българското царство и неговото утвърждаване при първите Асеневци (1186-1241). Новото в случая, както и в цялата книга, не малко – проф. Г. Николов представя политическата обстановка, а д-р А. Маркова аргументирано излага реалната хронологията на победоносното въстание. То избухва през зимата – пролетта на 1186-а, а не през есента на 1185 г., както обикновено се твърди. Заедно с доц. Лазаров открояваме водещата роля на цар Теодор-Петър, оставащ в сянката на своя брат Асен. Проф. Г. Николов разглежда политиката на цар Калоян, а д-р А. Маркова – неговите военни кампании. Обективна оценка на управлението на цар Борил, както и редица нови виждания за царуването на Иван Асен II, са предложени от мен.

В следващия раздел читателят ще намери детайлно изложение на кризисните процеси във времето от 1241 до 1322 г. Събитията при наследниците на цар Иван Асен II са разгледани от доц. Лазаров, а при династията Тертеровци от доц. Кръстев. Въстанието на Ивайло и някои проблеми при царуването на Константин Тих Асен са проследени от мен. Отхвърлено е погрешното виждане, че татарският хан Чака е заемал престола на българските царе.  

Текстът на четвъртия раздел представлява мащабна панорама на събитията през последното столетие от съществуването на Второто царство и средновековната българска държавност като цяло. Д-р А. Маркова проследява царуването на Михаил III Шишман Асен и Иван Александър, а читателите ще получат нови знания за известни, но недооценени събития. Съпротивата на българите срещу османското завоевание е разгледана подробно мен и напусналия ни през 2018 г. мой колега и приятел проф. Иван Тютюнджиев – един от водещите познавачи на темата и българската история през XV – XVII в. Политиката на царете Иван Александър и Иван Шишман, видинските царе Иван Срацимир и Константин II Асен, локалните господари на Добруджа (Добротица и Иванко) и държавиците в Македония (кралете Вълкашин и Марко, „господин“ Константин Драгаш и др.) са анализирани от гледна точна на разбирането, че османското завоевание не е само поредица от дипломатически ходове и битки, а сложен процес, продължил десетилетия, със своите приливи и отливи.

В петия раздел на тома следва аналитичен обзор на социално-икономическия живот, дело на доц. Ив. Лазаров, а състоянието на църквата е проследено от мен. Освен на Търновската патриаршия е отделено внимание на Охридската архиепископия и българските епархии в диоцезите на патриаршиите в Печ и Константинопол. Изложението за развитието на книжовността и литературата е на проф. д-р Венелин Грудков (ВТУ), който се спира на водещите имена на Търновската книжовна школа, каквито са патриарх Евтимий и неговите ученици. Обобщеният преглед на архитектурата и изобразителното изкуство (текстовете са мои и на доц. Пламен Събев от Регионалния исторически музей във В. Търново) е на основата на наследството на столичната художествени школа, както и на локалните центрове в страната, вкл. в Македония. Четири приложения осветляват важни проблеми, доразвиващи или илюстриращи основния „разказ“ в този том на „Българска национална история“: българското болярство във времето на византийското владичество (д-р Тервел Попов от СУ), написаните от мен текстове за методите на психологическа война и за съюзниците на Второто българско царство от региона на Северното Черноморие. Интерес буди и студията на младия и талантлив полски византолог от български произход доц. Кирил Маринов от университета в Лудж (Лодз), който развива тезата за духовната роля на „богопазения Търновград“ като свещен град на българите – културен и обществен феномен, който има своето място през следващите столетия, а и в наши дни. 

Почти веднага с излизането на поредния том на „Българска национална история“ в социалните мрежи се появи дискусия дали е адекватно използването на самото понятие „национална история“ (!) – въпрос, появил се явно под влияние на разбирането, че за българска нация може да се говори едва от XVIII – XIX в. Уви, преодоляването на марксистко-ленинските „мантри“ явно не е лесно… Прав е доц. Иван Лазаров, който от много години настоява: „Нация на латински означава и „племе“, и „нация“. Според Хердер нацията се базира на обща история, фолклор, традиция, религия, етнопсихология, език, култура, (етнокултурна) територия…“ Нима при нас, българите, това се е случило през XVIII и XIX в., след като е факт поне от IX в., ако не и от по-рано?! 

Идеята за заглавието на многотомната поредица не е моя или на някой друг от авторите. Доколкото си спомням, заглавието се появи през 2005 г., формулирано от авторитетните наши историци проф. Георги Бакалов (1943-2012) и проф. Александър Фол (1933-2006) при едно обсъждане, организирано от акад. Григор Велев. Всички участници в обсъждането се съгласихме, защото определението „национална“ съдържа и едно много по-широко послание. Според нас е задължително българската история да бъде анализирана и представена не с оглед на държавните граници, каквито и да са те през вековете, но и от гледна точка на нашето изконно етнокултурно пространство – Добруджа, Мизия, Поморавието, Тракия и Македония.