Паноптикум от стари електорални случки

Мълчаливото мнозинство може да наруши мълчанието си и да перне през ръцете големите партии

Преди вече доста години у нас, през 1980-те, в знаменитата поредица на варненското издателство "Георги Бакалов" -  "Библиотека Галактика", под номер 16 се появи сборникът с разкази "Паноптикум на стари криминални случки". Негов автор е чешкият писател Иржи Марек. Разказите пресъздават в развлекателно-шеговит стил случки от криминалните хроники на стара Прага. Един от тях започваше с думите: „Старото време ни учудва най-много с това колко просто и естествено е било“.

Към този спомен случайно ме отведе мисловната върволица в търсене на обяснения за случващото се в кампанията за местния вот. Най-вече - за случващото се в София. Защото, наистина, преди години нещата в политиката бяха и естествени, и простички - вотът за кмет на София беше с ранг на национален и затова партиите по правило вадеха тежката артилерия в опитите си да превземат, респ. да задържат, цитаделата на ул. „Московска“ 33. Но сега това е изключението, а не правилото. Инфантилизацията на политиката доведе до подмяна на политическото съдържание с имитиращи маркетингови продукти. Девалвирано е самото понятие за политическото - сведено е до елементарно стълкновение на визиите и уменията на PR-и, анализатори, ангажирани да подбутват този или онзи кандидат, както и до виртуални сражения на фейсбук латифундисти, които администрират тролски ферми. В добрите времена всичко си беше по местата - политиците правеха продукта, а професионалната роля и задача на PR-ите беше да го опаковат ефектно, а после да намерят най-подходящата комуникация с избирателите. Докато анализаторите се опитваха да обясняват процесите и да прогнозират развитието им. 

Днес - и това е особено видимо в настоящата кметска кампания за София - повечето от политическите кандидати са табула раза за политиката. Затова и най-дефицитното в тази кампания е смисленият, ценностно и идеологически подплатен политически продукт. Вместо това, виждаме техники от читанките по маркетинг. А основните партии предлагат кандидати - имитиращи политически продукти. Нещо като „пържоли“ от соя или „луканка“ от червено цвкло и сушени домати. Сякаш случайни минувачи са проверили в Google Steet View как изглежда сградата на Столичната община и ни предлагат „планове“ как да бъде преустроена. Оперетна партийна драматургия.

Единият запали някакви варварски огньове край НДК и заплаши софиянци, че идвал с решенията. Както мракобесната му фамилия плашеше десетилетия наред, че идвала с камионетките, ако не маршируваме под диктовката на Партията и на Кремъл. Кандидат на миналото, предрешен като дете от бъщещето. Нещо като „специална общинска операция“ на старите ченгета от ДС.

Другият пък се похвали, че решил да направи най-доброто за себе си, като ощастливи столичани с усмивката си от кметския пост, за който се подготвял, като сменял често квартирите в София. Направо си е стряскащо, като си помислим, че утре в президентските избори някой може да издигне кандидат, чийто политически капацитет се свежда до честата смяна на местожителството из градове, махали и паланки.

Ами смуглата любимка на соросоидния планктон и врагиня на Корнелия Нинова, която играе по разпределение „автентично лява“ - щяла да бута високите сгради, че да се проветрявала София. Нищо чудно и общинска програма за копаене на землянки да поиска с нашите данъци. Въобще, хвани единия имтиращ продукт, та удари другия.

Години наред у нас се насаждаше неолибералната теза, че управлението, особено общинското, нямало идеологическа окраска. Не трябвало да е политическо, защото имало технократски характер. Това било така - казваха и все още го казват всевъзможните неолиберални концепции - тъй като проблемите на хората нямали цвят. Затова не било важно дали кметът и мнозинството в общинския съвет са леви, десни или центристи, никакво значение нямало дали имат политически опит и експертиза, защото всичко било въпрос на управленска технология и обикновено администриране. Единственото вярно твърдение тук е, че комуналните проблеми нямат цвят. Обаче начините, по които могат да се решават тези проблеми, зависят преди всичко от идеологическото разбиране за подход, приоритети, мащаби, бюджетиране, защита на частната собственост и социално подпомагане на уязвимите. Не проблемите имат цвят, а техните решения. Затова издигането на кандидати, които са стерилни от идеологическа гледна точка и/или имат нулев опит в политката и управлението на публични институции, е залог за бъдещи разочарования и най-вероятно - за калпаво и лъкатушещо управление. Утехата на партийните запалянковци, че еди-кой-си техен политически льохман щял да се справи, защото щял да има силен екип от профестоналисти, са храна за наивници. Все едно да направите капитан на футболния отбор някой хандбалист и да се утешавате, че ще справи, защото останалите 10-ма играчи от отбора ще му помагат.

На терена има, разбира се, и солидни кметски кандидати с доказана експертиза и опит в управлението на София. Но дали стадният партиен рефлекс на избирателите няма да анихилира мажоритарния характер на изборите за кмет? Напълно е възможно, ако мълчаливото мнозинство не наруши мълчанието си и не перне през ръцете големите партии (които всъщност са малки, защото представляват по-малко от една трета от избирателите).

Затова е важно да се гласува. А по повод на гласуването, си спомням една друга случка. През 2004 г. бях поканен от Държавния департамент на САЩ в рамките на програмата „Млади европейски лидери“ да наблюдавам президентските избори там. В деня преди изборите бях в Де Мойн, щата Айова, където се включих в кампанията „от врата на врата“ на републиканците.

Американските партии имат желязна организация в това отношение. След като обиколихме няколко улици, местните организатори казаха, че свършваме в този район и отиваме другаде. Имаше обаче още две пресечки с поне 30 къщи, които останаха непокрити и аз ги попитах защо не минем и през тях, така и така сме тук. Отговориха ми, че на тези улици живеят хора, които традиционно не гласуват и няма смисъл да си губим времето с тях. Типично в духа на нашенските политически разбирания, започнах с онези дежурни приказки как най-важно било да убедим негласуващите да излязат и пр. Американците ме изгледаха недоумяващо и ми казаха: „У нас 200 години демокрацията се прави от гласуващите. Тяхното мнение и проблеми имат най-голямо значение за нашите политически представители. Никой не харчи време, усилия и пари да се занимава с хора, които не желаят да дадат своя дял от демократичното усилие - да гласуват.“ 

Важно е да се гласува! Да не гласуваш, а после да протестираш на улицата, е безсмислено. Гласът в урната е истинската власт! Крясъкът на улицата е безсилие. Въпрос на политическа зрялост и гражданска култура е виртуалните „революции“ да се материализират в реални политически промени. А реални промени се правят от хора с реален политически опит и квалификация. Не „от младите“. Когато се нуждаете от лекарска операция се доверявате на най-опитния лекар, а не на млади стажанти, нали? В политиката това също е валидно, но умножено по сто. Иначе, получавате от онази промяна, дето уж щеше да продължава, но се забатачи още в зародиш, защото „младите“ не знаят какво вършат.